Тръгнахме доста сковано. Голям зор видяхме докато свикнем с лявото движение. Неприятното беше, че непрекъснато около нас имаше хора и къщи. Това Манали нямаше край. Освен това трафикът не секваше. Появиха се и първите серпентини. Тогава коментирахме, че ако нагоре са все така, нямаше да имаме грижи. Ще видим!
По пътя налетяхме на работници, които го асфалтираха. Е, нямаше такъв филм! Бяха по-църни от църното и бачкаха доста примитивно. Примерно, на една лопата се падаха двама “оператора” – единият я държи, другият пък с някакъв сезал я вързал и я тегли в нужната посока. Ето така се работи в екип! Гледахме се взаимно като извънземни.
Отклонихме се от главния път и поехме към Соланг. Карахме и се чудехме дали пък не сме в Рила. Около нас все рилски пейзажи. Ей, тази пуста Бугария не може от главата да ни излезе!
В Соланг се оказа, че има и ски писта. АТВ-та, коне, зорбинг, с една дума, курорт! Разни тарикати пак се опитаха да ни пробутват, този път забавления. Абе, вие не виждате ли, че вече се забавляваме…
Прескочихме някаква бариера и налазихме бърже един чер път и по него все нагоре и по-нагоре. Понеже пребивавахме откъм южната мусонна част на Хималаите, голяма част от чукарите над нас бяха почти непрекъснато в облаци. В един момент обаче имахме шанса да се отвори прозорец и стените, които се „изстреляха” пред нас, направо ни оставиха без дъх.
На едно място пътят заби в една побесняла планинска река. Отприщена от тесняците по-нагоре, тя беше премазала моста на пътя. По една дървена стълба успяхме да стъпим отсреща. Вече на твърдо, видяхме, че сме стигнали почти до село Дхумбу. Дотук! Надолу беше друга история.
Следобед небето се сгромоляса. Утре е денят! Поемаме напред!
{gallery}trails_travel_old/ar093_part04{/gallery}
