17:20ч. Тътря се по стръмния черен път, който всъщност на повечето места е бял заради снега и ме боли всичко, дето има да ме боли. Колена, кръст, таз, всичко. Все още не съм включил напълно на „автопилот”, макар че вече съм зациклил с някакви досадни мисли, които си повтарям монотонно наум. Зад мен се тътри Борката (Alien). Не го знам дали мрънка, защото първо, няма на кого, и второ, едва ли са му останали сили. Пред мен са Митко (4getcredo), Марто (PtD) и Росен (lechuga). Добре, че те имат повечко сили, та проправят път в снега – не знам дали това ми помага, но поне така си внушавам. Последните слънчеви лъчи огряват върховете отвъд долината на р.Габровница. А пътят не свършва, въпреки че вече почти два часа драпаме по него и не е като да е равен! И не само, че не свършва, ами преминава от дере в дере и все по-далеч от посоката, която ни трябва – х.Тръстеная.
18:00ч. Не знаех, че на 14 януари се стъмва толкова късно, но е факт. Факт е и това, че още не сме излезли на проклетото било. Факт е и че GPS-ът показва 7км по права линия до х.Тръстеная, а ние отлично знаем, че линията изобщо не е толкова права. Факт е, че сме нагазили в 15см сняг. Факт е, че последната част от сандвича си я изядох преди два часа в движение, бутайки нагоре. Факт е, че водата ми свърши.
Тия факти нещо не ни помагат, я по-добре да продължаваме с бутането…
10:20ч. Гара Бов, Искърското дефиле. Всичко започва като едно нормално крос-кънтри каране, доколкото може да е нормално на 14 януари слънцето да прижуря все едно сме 14 март (или 14 ноември). Поемаме нагоре по шосето за село Бов. Ако се съмнявате, че е село, пише го изрично на табелата му!
На всичкото отгоре се оказа, че е на не по-малко от 800 години.
Наклонът нагоре не е малък, но хладният планински въздух помага да го преодоляваме по-лесно. А и гледките си ги бива….
Оставяме селото зад себе си и продължаваме по чакълесто-заледен черен път към х.Тръстеная, първата цел за деня. Минаваме покрай някаква изоставена фабрика, доколкото разбрах, май е било предприятие за пречистване на някаква руда (не знам цветни метали ли, нещо друго ли, ама навремето рекичката от него надолу е и имала странен цвят и мирис). Каквото и да е било, сега предлага чудесни възможности за пейнтбол, поне на пръв поглед.
Малко по-нагоре, последно „ледено” изкачване.
Хижа Тръстеная е на много приятно местенце, първо стигаме до едно от езерата, после и до малиновите насаждения пред самата хижа. До нея е второто езеро. Часовникът показва 13:00.
Хапваме, пийваме по бира, радваме се на компанията на хижарите, кучето и котката. Те пък се радват на множеството интересни неща, струпани на терасата – каски, ръкавици, раници – всичко трябва да се изследва!
14:00ч. Поемаме надолу към р.Габровница. Първо по нещо като широка пътека, после само си я представяме, после по тясна пътека, дето едва се вижда, после едни поляни, където се разделяме на две групи. Аз съм заедно с Марто и Борис. Виждаме Роската и Митко на отсрещния рид как се спускат на фона на страхотен пейзаж от скалисти склонове. Ще ми се да имах по-голям….зуум.
После и ние тръгваме надолу – къде по пътека, къде без. Във всеки случай теренът е много разнообразен и за щастиe сух. Целта ни е едно село ниско долу, пътят до нея няма особено значение. А удоволствието е толкова голямо, че на никого не му се спира излишно за снимки. Така че снимки няма! Който карал, карал.
14:50ч. Дори и не разбрах името на това селце. Спуснали сме се почти на нивото на гара Бов. Групираме се отново, вдигаме седалките и поемаме към манастир Седемте престола. Само дето аз и Борката вече имаме проблеми с умората и сме на бавни предавки. До манастира пътят е асфалтов, нищо интересно, освен няколко скали край него.
15:30ч. Самият манастир изглежда интересен, но го оставих за друг път, нямаме излишно време. Обимисляме двата варианта оттук нататък. Разумният е да се върнем 20км по шосето до гара Елисейна, оттам аз да се кача на влакчето до гара Бов и да прибера останалите с колата. Рискованият е да поемем отново към билото и х.Тръстеная по друг път, директно от манастира. Според табелите до там има 3-4 часа, за пешеходци, по черен път. Значи ли това, че ние можем да го изкачим за два часа? Разумния или рискования вариант? Щом съм седнал да ви занимавам с това четиво, не е трудно да се досетите кой избрахме.
Някъде между 18:30 и 19:00ч. Билото! Краката ми са мокри и студени. Последната част беше ужасна – снегът не само стана по-дълбок, ами и по-твърд. Скоростта на движение – ужасяващо ниска. Вляво от нас виждаме светлините на град – може би Своге? По-късно осъзнаваме, че е София! Слагаме челниците и допълнителен кат дрехи и тръгваме надолу. След стотина метра намираме маркировката за хижата и продължаваме по нея. Леко спускане, леко изкачване…и така няколко пъти. Времето тече, трудно е да се каже бързо или бавно, така или иначе по-бързо от това не можем да се движим! Който е карал само на челник, при това не от най-силните, знае какво е. Добавете и зимни условия, което включва калчица или направо сняг и заледени коловози и…абе какво да ви говоря, като Марто разбра какво е да караш по пресечен терен дори без никаква светлинка! Краката ми са толкова отслабнали, че бутам дори и на леките изкачвания. Вода нямам, затова хапвам малко сняг от време на време.
По едно време вече започваме да се движим само надолу. За добро или лошо… Снопът светлина от челника е малко хипнотизиращ. (Добре де, може и друга да е точната дума, не съм по тия науки.) Във всеки случай карам и виждам само най-общо пътя пред себе си. И разни петна – по-тъмните обикновено са локви, друг път са по-суха почва. Не мога да различа кое е дупка, кое изпъкналост. Където има сняг е по-лесно – бързо разбираме, че там коловозите не са за предпочитане, защото често са заледени. Всеки отива поне веднъж към страничната горичка или прави виртуозна „контра” със завъртане на 180. Двама от предните дори осъществяват верижна катастрофа! Добре, че пътищата се оказаха доста гладки, а и почвата не беше размекната в дълбочина, така че нямаше големи „сътресения”. На моменти вероятно се движим с почти 30км/ч, макар и рядко.
Първи светлинки, накацали безразборно в някакво дере. Дали пък не е Бов? Справка с GPS-а – не, не е! Лесков дол. Кое? На 6км по права линия от Своге. Ама на нас колата ни е в Бов…
Разбира се, посред нощ на шосето ще е по-добре, отколкото по черните пътища на Балкана, така че продължаваме надолу към селото. А пътят обикаля ли, обикаля, но друг няма така или иначе. Стигаме разклон. От селото няма и помен, само далечен кучешки лай. Пробваме левия път, но той тръгва нагоре. Не, благодарим! Продължаваме покрай някаква рекичка. Справка с GPS-а – на прав път сме, селото уж се приближава. Кал, сняг, кал, сняг, асфалт. О, да, асфалт! И улични лампи! И една постройка. Май само това видях от Лесков дол.
Борис помпа за пореден път предната си гума, която е спукана. Ние обличаме и последните си дрехи от раниците. Наливаме вода и тръгваме надолу. Студът е ужасен! Ако до момента страдаха само краката ми, сега целият се чувствам като замразено пиле. Пращаме искрен поздрав на тези, които са опесъчили пътя, така че да не изхвърчим от някой заледен завой.
Между 20:30 и 21:00ч. Влизаме в Своге. Дали сме нормална гледка? Проблемът с колата си остава – тя е на десетина километра от нас, а влакове по това време няма. Спираме на първата бензиностанция. Влизаме на топло в магазина и не искаме повече да излезем оттам. За наш късмет едно от момичетата в магазина има телефона на един таксиметров шофьор. Викаме го. Човекът се оказва много свестен и казва, че превозът до Бов ще ми струва само 7лв. По-хубаво нещо днес не съм чувал! Качвам се в затоплената кола и…. останалото вече не е интересно, в 23:30 всички си бяхме по домовете. Интересното е как изглежда колелото ми след това откриване на сезон 2007…
Коментари във форума (статията първоначално бе публикувана само там)
