От платформи към автомати

 

Мнозина от вас познават Симо от RAM Bikes. Ако не другаде, виждали сте го на първото място на подиума по време на Националното първенство, дисциплина спускане, през 2004г. и на трето място в състезанието Sprint Gravity Zone 2005. Имам честта да го познавам от няколко години, още от времето, когато той, както и почти всички спускачи в България, караше с платформени педали. Не след дълго обаче някой го убеди да пробва с автомати и скоро след това Симо се превърна в един от най-ревностните пропагандатори на този вид педали. Горе-долу оттогава датират опитите му да зариби и мен, но аз стоически удържах агитацията му, най-вече поради финансови съображения. Но ето, че дойде лятото на 2005г., когато моя милост си сглоби чисто нов велосипед, а Симо и Ники Титев от OneDistribution бяха нащрек и ми направиха предложение, на което бе трудно да устоя… Те решиха да поемат риска да ми предоставят комплект педали с автомати и обувки, за да ги пробвам. Условията на сделката бяха ясни: ако карането с автомати ми хареса, купувам си комплекта. Ако не ми хареса, те си го прибират обратно, а аз си продължавам с платформите. И в двата случая моят основен ангажимент бе да напиша в статия впечатленията си от карането с автомати. Както виждате, аз нямах какво да губя. Симо и Ники пък очевидно бяха напълно убедени, че, веднъж свикнал с такива педали, едва ли ще ми хрумне да се отказвам от тях. Ето, че дойде времето да споделя с читателите на МТБ-БГ впечатленията си и да дам няколко съвета на тези, които, тепърва смятат да преминат към „куките“.

Редно е още в началото да направя уточнението, че, както и в други случаи, следващите редове не представляват универсална рецепта за всеки. Те отразяват единствено личния ми опит с този тип педали, каквито карам повече от три месеца. Първите стъпки, страховете, плюсовете и минусите, дали си струва – за всичко това ще намерите моя отговор по-долу!


Малко теория…
Повечето от вас сигурно са чели какви са предимствата на педалите с автомати, а и да не сте, не е трудно да се досетите. Двете най-важни са възможността да постигнете кръгово педалиране, което е най-ефективно и повишената стабилност при преминаване през пресечен терен, която идва от това, че кракът ви не може да се измести. Ако доразвием темата в тези две основни посоки, следва да допълним, че при катерене по стръмни наклони, изправени на педали, автоматите позволяват не само да натискате педала, но и да го издърпвате, което е невъзможно, ако не сте закопчани. Освен това, независимо дали катерите или спускате, с такива педали ще можете да издърпвате задницата нагоре – например при среща със стъпаловидни препятствия. Можете също така да изтеглите целия байк нагоре (дърпайки с ръце кормилото, а с крака педалите), движейки се на скорост, за да прескочите някакво препятствие. Автоматите пречат на стъпалото ви да се измести и по време на скокове.

А на практика? Моят личен опит…

Най-големият страх, свързан с автоматите, е от това, че човек е закачен за педалите. Ще успея ли да се откопчая тук? А там? А ако не успея? За по-лесно ще разделя този страх на първоначален, докато свикнете с откопчаването и последващ, който се появява при карането. Чувствам, че подобно раделяне на нещата е необходимо, защото двата вида страх са съвсем различни…

И така, началото на пръв поглед е ясно – слагате новите педали и започвате да карате из града, за да им свикнете. Да, ама не! Благодарение на Симо, първото ми каране беше направо по пресечен терен и не съжалявам за това. Всъщност, градските улици са най-опасното място за свиквате с автоматите – ако не се престрашавате да отидете директно в планината, свиквайте в парка, защото в началото 2-3 падания „защото забравих да се откача“ не ви мърдат! Под „начало“ имам предвид поне една седмица, да кажем условно 5-10 излизания с колелото. Особено внимавайте към десетото, защото тогава вече имате някаква увереност, но навикът обикновено все още не е налице. Карането с наколенки през този период е силно препоръчително. А карането в близост до автомобилния поток не е! В тези първи дни страхът е естествен, но и лесно преодолим. За да е по-лесно откопчаването, пръснете малко смазка върху механизма на педала. За това място се препоръчват т.нар. сухи смазки, защото иначе ще полепва повече прах. Тренирайте откопчаването и закопчаването при всеки удобен случай. Така по-бързо ще поизносите и парчетата, които откачат малко по-трудно докато са нови. В тази връзка добра идея е да започнете опитите си с вече разработени парчета, но имайте предвид, че когато износването е повече от необходимото, откачането също може да е затруднено.

Ще си позволя да изкажа няколко дълбокомислени заключения защо се стига до тези смешния падания и в какво се изразява свикването с автоматите. Нормално, когато сваля крак от педалите, човек го прави както дойде – настрани, нагоре, напред или назад, според случая. И все пак, в повечето случаи може би първо повдига леко стъпалото си и чак тогава го премества в някаква посока, обикновено встрани. С автомати обаче трябва да се откачите от педала по точно определен начин – настрани, като петата е водеща, т.е. завъртате крак навън и в един момент автоматът се откопчава. Този момент зависи от т.нар. ъгъл на освобождаване (release angle), т.е. колкото по-голям е той, толкова повече ще трябва да извъртите крака си, за да се откачите. В началото паданията най-често са следствие от това, че човек по навик първо дърпа крака си нагоре, а не настрани. Нещо повече – когато дръпнете нагоре и противно на очакванията ви кракът си остане закачен за педала, в паниката обикновено започвате да дърпате още по-силно нагоре. Разбира се, всичко това се развива в рамките на 1-2 секунди, колкото обикновено са необходими за едно падане настрани. Следователно, докато движението с петата навън не се превърне в нещо, което правите подсъзнателно, още не сте свикнали с автоматите. Ако чуете някой да казва, че след време ще откопчавате винаги, повярвайте му. Аз самият вече нямам проблеми с откачането и отдавна не съм се катурвал настрани. Така че свикването с автоматите е напълно възможно и дори естествено!

И все пак, има една уловка…когато добиете новите си навици за сваляне на крака от педала, ще откопчавате винаги, когато поискате. Но ще успявате ли да го правите тогава, когато нямате време да го поискате, дори и на подсъзнателно ниво? За мен това е източникът на втория вид страх. Има случаи, когато едно падане се случва толкова бързо, че дори да сте предвиждали вероятността да се случи, не можете да реагирате. Ще успеете ли да откачите в тези случаи? В повечето от тях да, но е възможно да има и такива, в които няма да можете. А това е малко стряскащо… Макар че, редно е да отбележа, ако някъде се води статистика за това колко травми се дължат конкретно на неуспешно откопчаване, сигурен съм, че процентът е минимален. Но за съжаление статистиката не е нещо, което води до успокоение, поне при повечето хора. Включително и при мен. Затова има случаи, в които автоматите ме забавят, правят ме неуверен или дори ме принуждават да сляза от колелото на места, където иначе бих пробвал да мина. Всъщност не, не са виновни автоматите, а страхът! Всичко е в главата ми, както се казва. Затова нещата са строго индивидуални по отношение на втория вид страх. Аз например го изпитвам в два типа ситуации: първо, когато теренът е хлъзгав, защото тогава колелото има навика прекалено бързо да изчезва изпод мен; второ, когато теренът е много стръмен и/или силно пресечен. Това второто заслужава повече внимание, защото ясно показва колко индивидуален е този „втори страх“. Карал съм с много хора и съм виждал как те преминават през трудните участъци от даден маршрут. Някои колоездачи изглеждат направо безстрашни – те преценяват участъка, решават какво трябва да направят, за да го минат успешно и го правят. Тези хора са уверени в себе си и в карането си и когато карат с автомати, печелят допълнително сигурност от това, че кракът им няма да промени позицията си върху педала точно в най-неподходящия момент. Уви, не всички сме такива! Други пък са по-плашливи, те стигат до трудния участък и ако преценят, че преминаването му е рисковано и не е по силите им, слизат от байка и го яхват отново няколко метра по-нататък. В това няма нищо срамно и неестествено, защото човек трябва да кара за удоволствие и ако друсането по стърчащи камъни с подходящ наклон не доставя такова, няма смисъл да се насилва да кара през тях. Колкото и да е странно на пръв поглед, тези хора също могат само да спечелят от карането с автомати, защото педалирането им ще е по-ефективно, при спускането ще са по-стабилни, а на най-трудните участъци просто ще слизат от байка, както обикновено. Има и трета група хора, в която попадам аз. Това са хора, които обичат предизвикателството и на по-трудните терени, но не винаги имат необходимата смелост и са по-неуверени. Често ми се е случвало да се запъвам на места, където преди съм минавал или където знам какво точно трябва да направя, за да „победя“ терена, но не събирам достатъчно кураж. Точно в тези случаи, когато захождам предпазливо и недостатъчно уверено, „вторият страх“ ми пречи. Той ме кара инстинктивно да се откопчая от педалите още при първото запъване в нещо, докато с платформи бих се опитал да се задържа с една идея по-дълго, което може да ми донесе успеха. Разбира се, като всяко нещо, чиито източник е психиката, срещу този втори страх човек може да се бори, но на практика е по-трудно отколкото на думи.

Ако смятате, че звуча твърде песимистично по отношение на автоматите, грешите! Просто се опитвам обективно и подробно да обясня това, което плаши колоездачите да се „вържат“ към велосипедите си. Но човек трябва поне да опитва да се бори срещу страховете си! А в случая с автоматите има достатъчно причини да опитате! „Вторият страх“ не действа постоянно, а само на най-трудните отсечки. А те едва ли съставляват реално повече от 5% от карането. В останалите 95% ползата от автоматите е твърде осезаема. Откакто карам с тях, забравих какво е усещането стъпалото ми да се размества при преминаване през неравности. Може да ви се стори пресилено, но имам чувството, че сега краката ми смекчават пресечения терен по-добре, сякаш съм сменил средно като ниво окачване с такова от по-висок клас. Индикация за това е и фактът, че с автоматите се чувствам много по-комфортно, когато сменям водещия си крак (това е този, който е напред при спускане). На мен водещ ми е предимно левия, но с новите педали мога да спускам и с десния напред, без да изпитвам от това неудобство, както преди. За педалирането е почти излишно да споменавам – ефективността наистина се повишава, а когато се наложи да се изправя на педали, възможността да продължа да ги изтеглям с крака ми е помагала да не спра по средата на предизвикателния участък. Още от първия ден започнах да се наслаждавам и на другото преимущество на „куките“ – дърпането на задницата за по-лесно преминаване през бордюри и подобни на тях препятствия. Изведнъж започнах да се престрашавам да се качвам на тротоарите странично! Тук обаче се натъкнах и на един „проблем“: забравих да правя оли по правилния начин. То и преди не го владеех достатъчно, но сега отчетливо си помагам, издърпвайки задницата с автоматите и като се кача на байк с платформи, смешките са големи. Дори елементарни неща като качването на бордюр, малки скокчета и други подобни ми се струват много „по-трудни“ без автомати, защото усещам липсата на твърда връзка между крака и педала. Разбира се, и за това има оправия – през зимата мисля да покарам с платформени педали, за да си възвърна изгубените „умения“. Педалирането без автомати пък ми се струва направо половинчато и хабящо излишна енергия. При спускането по терени със средна трудност също се чувствам по-малко стабилен без тях. Заради всичко това, поне докато имам само един байк, който да използвам за всякакво каране, съм готов да се примиря с няколко слизания от него, породени от „втория страх“, както и да тренирам повече смелостта и уменията си, карайки с автомати! Разбира се, ще държа наблизо и чифт платформени педали за случаите, когато ме очаква терен, на който ще се чувствам по-несигурен, ако съм закопчан. Но вие вероятно очаквате някакви съвети от типа дали да си вземете или не такива педали…

Всеки, който кара с автомати, сигурно ще може да ви разкаже 2-3 смешни истории за паданията си в началото. Някои правят първото закачане в домашни условия и успяват да се стоварят върху покъщнината, докато други избират по-оживени места, за да демонстрират новопридобитите си (не)умения – например пред кварталното кафене или на оживена улица. Моите най-комични падания (досега) се случиха в интервал от 30 минути. Прибирайки се от планината, реших да си взема едно парче пица и тръгнах да се качвам от улицата на тротоара. Разбира се, предвидливо се бях откопчал, защото предстоеше спиране. Качвайки се на тротоара обаче (със завой надясно и задействана спирачка) десният ми автомат щракна толкова отчетливо, че не останаха съмнения какво е станало. Класика! В следващия момент стана и другото – аз се плоснах на плочките пред погледите на продавачките от пицарията и другите търговски обекти наоколо и между крачещите по централната софийска улица минувачи. Разбира се, бързо се изправих с изкуствено монтирана невъзмутима физиономия и най-спокойно си поръчах пица, опитвайки се да не поглеждам към парещото дясно коляно.

Половин час по-късно, минавайки през парка, срещнах един приятел, на когото реших да споделя за сполетялото ме нещастие. С усмивка на лицето му разказах къде е било мястото на позора, след което започнах да му демонстрирам как точно се е случило всичко. Стъпил с левия крак на земята, аз започнах да показвам как десният ми се е закопчал и в този момент автоматът отново щракна отчетливо. Няма страшно, нали съм стъпил на земята! Само дето, незнайно как, земята взе да се приближава отдясно и коляното ми за втори път опита твърдостта на градския терен. Сломен от премеждията си, не ми остана нищо друго, освен да пийна бира в приятна компания, разказвайки за „подвизите “ си.

Педалите
Ако решите да преминете към педали с автомати, пред вас ще се открие една голяма част от пазара, с толкова много възможности за избор, че в първия момент вероятно ще се объркате. Разбира се, това не се отнася за България, където велосипедистите карат предимно незакопчани и поради това на пазара ни все още няма такова разнообразие, но все пак желаещите да се прикачат към педалите имат достатъчно опции. Аз започнах с VP-133. Има и други подобни модели на нашия пазар – Shimano PD-M467 и Crank Brothers Mallet (този модел все още не може да се купи тук, но от 2006г. марката ще има представител в България). Типичното за тях е, че това са педали за спускане, които освен механизма за закачане имат и някакъв вид „тяло“ или „клетка“, които осигуряват допълнителна опора за стъпалото. На снимката това се вижда достатъчно ясно. Започвайки с такъв тип педали, вие си осигурявате възможност да спускате незакачени участъците, за които не ви достига увереност. Разбира се, ако не използвате автомата, сцеплението ви няма да е като на платформен педал, но все пак ще е по-добро, отколкото ако сте с някакви миниатюрни педалчета, състоящи се само от ос и автомат, без да сте се закопчали. Веднъж като свикнете с автоматите и добиете увереност, може да смените големите педали с нещо, което отговаря в по-голяма степен на нуждите ви – тогава ще знаете и какво искате. Конкретно моделът VP-133 има и други плюсове за първоначален избор. Най-важното е, че можете да регулирате натегнатостта на пружината на автомата, така че последният да откача по-лесно или по-трудно. Някои педали нямат подобна опция. Освен това автоматът стои под ъгъл спрямо металната клетка около него, което улеснява закопчаването. От трите модела, които споменах, VP е и най-икономичният в ценово отношение.

Обувките
Тук като че ли има по-голям избор, макар че малкият ни пазар отново не позволява да имаме голямо разнообразие. Все пак, можете да избирате между модели на 661, NorthWave, Scott, Shimano. Аз се спрях на 661 Launch – това е модел, насочен предимно към любителите на DH и 4x, както и към тези, които са свикнали да карат кецове и „скейтърски“ чепици. Основната причина да избера точно тези обувки е равната им подметка, която е напълно съвместима с платформени педали, дори и след като изрежете част от външния й слой, за да монтирате парчетата за автоматите. Това означава, че ако реша да сложа отново платформите, ще мога да ги карам със същите обувки, чиято подметка иначе е твърда, за разлика от тези, които не са специално за колоездене. Разбира се, моите съображения може да не важат за вас. Аз имах опит с друг модел на 661 преди време – чудесни колоездачни обувки с твърда подметка и големи грайфери, но се оказа, че те (заради твърдия материал) не правеха достатъчно добро сцепление с платформите ми, а пък тогава още не карах с автомати. Затова сега търсех обувки, които да могат да се карат стабилно и с двата вида педали и Launch се оказаха точно такива. Самите парчета не стърчат извън подметката, което позволява да ходите нормално, без да звучите като подкован кон. Цената на това удобство вероятно е малко по-трудно закопчаване в началото (но като новобранец не мога да го твърдя със сигурност).

Как да настроите парчетата?
„Парчето“ (на англ. cleat) е металната част, която се монтира към подметката на обувката. За различните педали има различни парчета, като между някои производители има съвместимост. Тези метални елементи се монтират към обувката с два болта, които се завиват на определеното за това място. Много от обувките имат два чифта дупки за болтовете, за регулиране на положението на стъпалото в посока напред-назад. Отделно от това конструкцията на много от обувките позволява всеки чифт дупки да бъде фино преместван, а също така парчето да бъде сложено под лек ъгъл, което дава съответно отражение и на позицията на крака върху педала. Постигането на добро разположение на парчетата изисква време, опити и грешки. Трябва да се стремите да усещате краката си естествено върху педалите, без да ги чувствате „усукани“, извъртяни или нещо подобно. Не трябва да усещате никакви болки или неудобства и след карането – те обикновено са сигнал, че нещо в позицията на крака ви не е съвсем наред. Не се стремете парчетата да са еднакво разположени и на двете ви подметки – възможно е единият ви крак да е малко по-различен от другия. Освен това в началото е препоръчително да проверявате болтовете, защото може да проявят склонност към саморазвиване. Повече подробности за настройката на парчетата можете да прочетете в тази статия.

В заключение…
Има дисциплини, в които автоматите са безполезни, даже пречат! Трайъл, Dirt Jumps, градско, екстремен фрийрайд… Има и хора, чиито начин на каране просто изисква да са закопчани – например ХС състезателите. А останалите? По света педалите с автомати са широко разпространени и не случайно! Почти всеки, чието каране включва изкачвания на собствен ход, може да спечели много от използването им. Спускачите също има върху какво да се замислят, особено ако карат твърдаци. Ако байкът ви е сериозна машина за спускане, с по 20 сантима в двата края, може би няма да усетите толкова отчетливо ползата от автоматите, макар че тези, които са пробвали този вариант, са доволни от избора си. Все пак, не забравяйте, че нещата опират и до лични предпочитания, до начин на каране, умения и увереност. Всички тези неща могат да наклонят везните в едната или другата посока. Аз например, ако имах отделно колело за спускане, сигурно щях да го карам с платформи, за да не си докарвам допълнителен страх на най-трудните участъци, но в същото време Симо би ги прелетял покрай мен, независимо със или без автомати. Но с тях би го направил по-добре… Ако карате отскоро, преминаването към автомати сигурно ще ви плаши, макар че може би най-ходходящият момент за това е именно в началото, когато още овладявате основните техники за каране по пресечен терен. Ако сте колоездач с повече опит, „куките“ могат да ви помогнат да подобрите някои аспекти от карането си. Разбира се, платформите също имат своите плюсове и върли привърженици. Но ако ви се удаде възможност да пробвате с автомати, не се колебайте! Може да се окаже, че такива педали са едно от нещата, които ще подобрят карането ви… 

Коментари във форума