Паралелна вселена 2004

За тези, които не знаят, ендуро състезание по крос-кънтри означава състезание за издръжливост. Има различни видове такива надпревари, за които е ставало дума на страниците на МТБ-БГ. Общото за всички тях е, че покриват много по-големи дистанции с разнообразен и труден терен, като само неколцина имат за цел постигане на предно място в класирането. Повечето участници се включват единствено от желание за приключения, каквито тези прояви предлагат в изобилие, като най-важното за тези състезатели е да проверят дакъде се простират волята и възможностите им. Неслучайно едно от наименованията за подобен вид надпревари е challenge, т.е. предизвикателство.

Организаторите избраха за място на проявата родопските масиви над Пловдив и Асеновград. Това бе повече от логично, тъй като най-голямата ни планина предлага предизвикателни терени, които все пак са и лесно достъпни за съпровождащите екипи например. Освен това маршрутът бе направен така, че състезателите да имат възможност да разгледат някои от забележителностите в района, за които ще стане дума по-късно.

„Паралелна вселена“ се проведе в рамките на три дни. Етапите бяха с обща дължина над 140км, като през първия ден имаше предимно изкачване, на третия предимно спускане, а средният етап беше най-тежък и включваше по много и от двете.

Участниците бяха в отбори от по трима души, макар че имаше и индивидуално класиране, което като че ли предизвикваше повече интерес. Състезателите бяха разделени и на категории: мъже, юноши, ветерани и жени. Нямаше пречка отборите да са смесени – за юношите дори беше задължително да участват само в отбори с поне един човек над 18г. Броят на състезателите беше 73. За съжаление от заявилите участие чужденци в крайна сметка само двама бяха потвърдили заявките си и пробваха сили в Родопите. Що се отнася до българите, те бяха от всички краища на страната ни (Сещам се за участници от Асеновград, Варна, Велико Търново, Враца, Казанлък, Пловдив, Русе, София, Стара Загора и др.).

Организацията на състезанието според мен беше добра, особено като се има предвид, че подобна проява се организира за първи път. Искам да отправя специални поздравления към г-н Христо Боянов, който замисли и осъществи това начинание, което му струваше доста във всяко едно отношение. Разбира се, имаше още какво да се желае и подобри, но държа да подчертая, че много от проблемите се дължаха на външни фактори, за които той и подпомагащият го екип нямаха вина. Чест им прави, че успяха да се справят с предизвикателствата по един достоен начин. Така например, една от хижите, където бе замислена първата нощувка, се беше нарушила първоначалната уговорка, което наложи промяна в първия етап и преспиване в Асеновград вместо в планината. След това трябваше да бъде организирано транспортирането на състезателите до старта на втория етап, и т.н., и т.н. Основният проблем, който предизвика най-много оплаквания, беше с маркировката – организаторите не бяха успели да намерят ярки спрейове, поради което на места навигацияте беше трудна за много от състезателите и някои от тях объкваха пътя, връщаха се обратно и т.н. Тук обаче трябва да се отбележи, че може би и очакванията на някои от учстниците не бяха съвсем оправдани, в смисъл, че при подобни прояви умението за работа с карта и ориентиране в планински условия играе много важна роля, тъй като поради дължината на трасето не е възможно то да бъде изцяло маркирано, оградено и обезопасено. Останалите неща, за които се чуваха оплаквания са твърде субективни, поради което няма да се спирам на тях (за дължината на етапите, трудността на спусканията и др.). В крайна сметка никой не бива да забравя, че организаторите разполагаха с твърде скромен бюджет и дори и при най-добро желание нямаше как състезанието да изглежда като някой от европейските му еквиваленти например. Най-важното и хубавото е, че проявата се състоя, при това успешно! Още веднъж поздравявам организаторите за ентусиазма, волята и усилията, които положиха, за да осигурят на състезатели и публика подобно изпитание и забавление.

Разбира се, не по-малко поздравления заслужават и всички участници, повечето от които приеха предизвикателството и са справиха с него, проявявайки мъжество и издръжливост, каквито може би и те не са очаквали да покажат. За всичко, пред което се изправиха състезателите в тези три дни, ще стане дума в следващите редове и снимки.

Хотел Асеновец в Асеновград. Състезателите се подготвят за старта. Проведе се технически преглед на всички велосипеди – всякакви возила с различен дизайн, тегло и окачване. Като цяло обаче преобладаваха твърдаците с предни амортисьори. Имаше и по-тежки машини, дори и един байк за спускане с един венец отпред. Стартът беше на 100-200м от последните блокове на Асеновград, встрани от шосето за Кърджали. Състезателите стигнаха дотам на собствен ход от хотела. Започнаха последни провеки, загрявки и настройване за всичко, което предстоеше в следващите дни. Времето бе хубаво, а настроението приповдигнато. Папараците заехме позиции и … СТАРТ! Колоната потегли по черния път нагоре. Тези, които го знаеха, имаха представа какъв ад ги очаква в следващите няколко часа. Останалите скоро щяха да научат! Предстояха около 20км изкачване до х.Марциганица, кратко спускане и отново изкачване до вр. Белинташ. Проблемът не бе само в денивелацията, която за целия етап бе около 1500м. Трудността идваше от стръмните участъци, покрити с камънак от всякакъв вид и размер, които успяваха да „свалят“ и най-тренираните от колелата им.

След финала състезателите трябваше да се върнат на собствен ход до Асеновград. Повечето го направиха по асфалтираното шосе, включително и заради това, че в ранния следобед над Белинташ се спуснаха мрачни облаци и започна да вали. Имаше обаче и една група от няколко души със силен уклон към спускането, които решиха да се приберат до Асеновград по черния път, който изкачиха сутринта. Аз се присъединих към тях, както се бяхме разбрали предварително, не само заради кефа от спускането, а и за да видя въпросното изкачване. Макар в началото да се надявахме, че ще избягаме от големия дъжд, скоро стана ясно, че няма да се върнем чисти и сухи. Спускането за някои от нас стана още „по-забавно“, защото вилките ни се напълниха с вода и кал още преди него и в най-решителния момент спряха да работят. А надолу камъни колкото щеш! (Отначало по-малки, после все по-едри и по-остри, като на много места имаше и напречни скални ребра. Наклонът беше съвсем приличен и когато спирах да почивам все си задавах въпроса: „Как се катери това нещо?“. Особено пък отсечката, която минаваше по една пътека, чиито наклон бе видимо противопоказен за катерене). За нула време си припомних какво е да караш твърдо колело. Разбира се, недоволни нямаше, а когато пристигнахме пред хотела в Асеновград към 7 вечерта, няколко часа след всички останали, много от дошлите по-рано състезатели клатеха глави, дивейки се на стореното от съперниците им. За съжаление от това преживяване няма снимки, тъй като предвидливо не взех фотоапарата заради метеорологичните условия.

Отваряйки очи в 6ч. сутринта, обитателите на хижата видяха това! Или по-точно почти не виждаха нищо, освен че навън беше доста мокро. След това започна и да вали. Надеждите за лек трети етап, ако някой бе имал такива, изчезнаха някъде в мъглата. Всеки се екипира с най-подходящите дрехи, които имаше, и , след кратко забавяне в изчакване на дъжда да намалее, бе даден стартът на последния етап. Беше пределно ясно, че в този трети ден борбата с природата щеше да е тежка.

На около 200 метра от старта състезателите се изправиха пред първия баир. „Изправиха“ е точната дума, защото наклонът дори и при суха настилка би бил непосилен за катерене с байковете, а калта усложняваше нещата още повече. Това обаче беше по-леката част, тъй като по-нагоре „екстрите“ се умножаваха – при второто изкачване (към х.Модър) имаше десетки дървета, нападали напряко на пътеката, през които участниците се състезаваха в дисциплината „носене на байк през препятствия“.

Финалът беше малко след Римския мост край с.Храбрино. Първи за деня финишира Калин Рахнев. Оттам състезателите се отправиха към Пловдив за награждаването. Спускането през последния ден взе „жертви“, за щастие само под формата на счупени компоненти и една счупена рамка. Липсата на спирачки бе станала хронична за повечето състезатели.

Коментари във форума