„Евтиното излиза скъпо – тази поговорка съществува при почти всички народи, което е достатъчен знак, че не е случайна. Конкретно в нашия случай става дума за това, че при планинското колоездене има обективни изисквания за здравина и издръжливост, за да става колелото за нещо. Затова не всеки велосипед без калници и с дебели грайферни гуми е маунтин байк, колкото и да претендира за такъв. Ако искате да карате по-дълго и безпроблемно по пресечен терен (включително и в градски условия), несмущавани от чести повреди, трябва да платите малко повече от най-ниските цени. Според мен минималните цени за байк, който да става за каране в планината са от 300-350 лв. (само ако е твърд байк) нагоре, съответно около 500-600 лв. за байк с преден амортисьор и около 800-900лв. за байк с двойно окачване. За съжаление обаче байковете с посочените цени далеч няма да са идеални за целта и не бих казал, че отговарят на изискването „да подпомагат карането ви, а не да го спъват“. Ще го кажа така: байковете с такива цени трябва да бъдат допълнени с голяма доза ентусиазъм от ваша страна. Наистина хубав маунтин байк, без сериозни компромиси в компонентите, който ще върши тежката си работа безропотно, струва по-скоро поне 1000 лв. с предно окачване и 1500 лв. с двойно, като това е началното ниво.“
Този цитат е от статията ми „Как да си купим правилния байк“, публикувана в МТБ-БГ през месец януари 2003г. Възпроизвеждам го не защото съм влюбен в писанията си, а за да спестя повторението и да го използвам като отправна точка за настоящата статия, която можеше да е част от цитираната, ако се бях сетил навреме да напиша нещо и в този аспект. Но тъй като това не стана (сещането от моя страна), темата намира място в самостоятелна статия. Освен това има да се каже достатъчно по въпроса, за да бъде в отделен материал.
А кой е въпросът? Той е: какви са недостатъците на евтините велосипеди и до какво водят? Както е видно и от цитата, посочените там цени са минимални. Байковете, които струват толкова, обикновено имат един или няколко от посочените по-долу недъзи. От друга страна, много хора си купуват и по-евтини колела, при това с очевидно желание да ги карат в планината. Така че безспорно пазарът на евтини велосипеди у нас процъфтява. Но… недостатъците им ще създават по-големи или по-малки главоболия на колоездача, а в някои случаи могат да са дори опасни при сериозно каране в планината. Затова е добре да споменем конкретно кои са най-често срещаните от тях и в какво се проявяват – така ако някой се колебае между две или три евтини колела, ще може да направи избора си на основата на очакваните проблеми в бъдеще, т.е. да си вземе този велосипед, който от негова гледна точка ще му създава най-малко неприятности. За да не правя това уточнение всеки път, ще наблегна тук, че всичко казано по-надолу се отнася до най-евтините велосипеди (под 350лв.), както и за някои от байковете, попадащи между минималните и препоръчителните цени от цитата.
Започвам от основата на всеки байк – рамката. Тя най-често е стоманена, и то от класическа стомана, а не от олекотената хром-молибденова (Cr-Mo). Това значи, че ще е достатъчно тежка. Според мен това е „болка“, която може да се преживее. Напоследък такива рамки се срещат само при най-евтините велосипеди, тъй като алуминиевите сплави навлязоха широко дори и в ниския ценови клас.
Много от евтините колела са с предници за стандарта 1″ (т.е. кормилната тръба на вилката е с диаметър 1″, от което следват съответни размери и на челната тръба на рамката, чашките са с резба, а кормилото и вилката са свързани с колче. (Повече подробности за стандартите вж. тук). Това води до по-ограничени възможности за надграждане в бъдеще, тъй като всички по-хубави вилки се предлагат със стержени за стандарта 1 1/8, чашки без резба и лапа. Освен това евтините чашки с резба по-лесно правят луфтове и изискват специални гаечни ключове за регулирането им (когато се разхлабят). Колчетата пък понякога се извъртат лесно, особено след една-две години каране и няколко падания.
Много от рамките нямат уши за дискова спирачка, следователно и от тази гледна точка възможностите за надграждане са стеснени.
Често липсва и отделно ухо за задния дерайльор. В тези случаи той се закача към специално ухо, което пък се прикрепва към оста на задната главина. Това от една страна затруднява центрирането на задното колело при слагането му (защото от едната страна то не ляга докрай в леглото на ухото, а стига някъде до средата му). Другият проблем е, че няма да можете да си сложите по-хубав дерайльор, тъй като те са предназначени за отделно ухо на рамката. Забележете, че говоря за отделно ухо на рамката, а не за сменяемо такова. Сменяеми са ушите при алуминиевите рамки (и при останалите от по-скъпи материали) – това се прави, за да може при удар да се изкриви ухото, а не рамката, и после то се подменя. Затова избягвайте всячески алуминиева рамка без сменяемо ухо. При стоманените рамки не е задължително ухото да е сменяемо, макар че ако е, още по-добре. Това е така, защото стоманата е по-здрава еластична и няма да се изкриви толкова лесно при удар, а и да го направи, може кривината да се изправи, без да се загуби толкова голяма част от здравината в тази област, колкото се губи при алуминия.
При някои рамки водачите за част или всички от жилата и броните минават по долната тръба – така те са изложени на много повече кал, вода и дори на удари от камъни. Затова изискват по-честа проверка и поддръжка (почистване, смазване и т.н.), но този „недъг“ е поносим.
Рамки със задно окачване – ако ще купувате евтино колело, не се подлъгвайте по двойното окачване. Евтините рамки със заден амортисьор са тежки, с лоши плъзгащи лагери на осите (за капсуловани търкалящи лагери изобщо не става дума), с пружинен амортисьор (без смекчаване), а често и с причудлив дизайн, който е далеч от функционалността и надеждността. Работата на окачването обикновено е лоша, твърде „пружиненираща“ и съпроводена с тропане, хлопане или скърцане. А като сложите на кантара и останалите евтини компоненти, теглото на целия байк става заплашително. Поради всичко това съм твърдо убеден, че велосипедът с двойно окачване е нещо непрактично (дори и за града), ако не сте готови да платите достатъчна цена за хубав такъв.
Каплите често са едностенни, което значи, че по-лесно ще се кривят и подбиват при удар. Това важи особено при хора с по-високо тегло. А ремонтът им струва пари и трябва да се извърши от майстор. За да ви се налага това по-рядко, карайте с по-напомпани гуми. И имайте едно наум, че смяната на едностенните капли е почти неизбежна, ако ще карате по пресечен терен. От друга страна те са по-леки, което способства велосипедът да тежи в границите на разумното.
При някои евтини велосипеди колелата са наплетени с 24 спици и с нестандартни плетки – по двойки, по четворки, с плоски (сплеснати) спици (вместо с кръгли) и т.н. В този ценови клас подобни решения имат за цел да осигурят единствено по-примамлив външен вид и не носят никакви предимства. Тъкмо обратното – могат да ви донесат доста ядове. Те не са по-здрави, центроването е по-трудно, както и намирането на резервни части. Затова ги избягвайте в полза на класическите колела с 32 или 36 гръгли спици, наплетени с тройно кръстосване.
Главините често са с оси без QR (ексцентриков лост за бърз монтаж/демонтаж), което значи, че трябва да носите в себе си допълнителен гаечен ключ 15 мм, за да можете да сваляте и слагате колелата си. Това е един от най-малките недостатъци, дори може да се спори дали няма и положителни страни. Евтините главини (с или без машинка) редовно образуват хлабини в лагерите, т.е. нуждаят се от по-честа поддръжка. Също така, те не винаги се въртят толкова леко, колкото по-качествените, което има значение за усещането на байка по нанагорнища и дори по равно. (С други думи „тежестта“ при педалиране може да идва не само от теглото на велосипеда, а и от качеството на компонентите на движението). При главините с венци на резба лагерите не са разположени симетрично спрямо краищата на оста, поради което последната се натоварва неравномерно и се чупи и криви по-лесно и по-често.
Вилката при най-евтините байкове може да е твърда или амортисьорна. Първият вариант, като изключим, че прави возията много друсава, е направо безпроблемен в сравнение с втория. Защото предните амортисьори при ниския клас велосипеди са нещо, за което може да се изпишат повече от една статии. Накратко: те са тежки, само с пружина, правят луфтове, а са възможни и по-тежки повреди. Работата им варира при различните модели от много мека до почти никаква, като най-често „пружиненото“ усещане е повече от явно и е придружено с хлопане, насичане на хода и какво ли още не. Можете ли да избегнете всичко това? Трудно, защото самите производители предпочитат да слагат амортисьорни вилки. Просто имайте наум, че след време ще я смените или доброволно, или доброзорно.
Седалка – често при най-ниския клас тя се закрепва към колчето не с механизъм „на шейна“ или друг подобен, а с едни кръгли скоби, които хващат релсите на седлото. Цялата система се притяга с болт и гайка, които пронизват частите хоризонтално и се завиват отстрани (при седалките на шейна, каквито са нормалните за планинско колоездене, болът пронизва частите вертикално и се затяга отдолу). Досега не съм видял седалка с такова закрепване, която де не се разхлабва след по-кратък или по-дълъг период от време. Да не говорим, че е и по-тежка.
Команди – обърнете внимание дали са индексирани или не. Ако е „не“, ще трябва да свикнете да премествате предавките с усет, тъй като при тях принципът не е „Щракваш с палчето и предавката се сменя“. Това е много неудобно за планинско колоездене, където промените в терена изискват бърза смяна на скоростите, а не „целенето“ им и мислене „колко точно да избутам палчето/завъртя ръкохватката“. Възможно е само едната команда да е неиндексирана – тогава гледайте това да е предната. Виждал съм случаи, когато предната неиндексирана команда дори е полезно нещо, тъй като позволява използването на някои евтини предни дерайльори, които иначе биха опирали във веригата при крайните предавки, защото стените на клетките им са близо една до друга.
Движение – напоследък много често в „маунтин байкове“ се вкарват евтините градски серии на Shimano (например С-050). Нямам нищо против тези компоненти, когато става дума за каране в парка или разходки по шосе, но за планинско колоездене определено смятам, че те не са достатъчно издръжливи. Ако ще купувате байк за планина, намерете си някой, който да е с компоненти за планинско колоездене, нищо, че пак ще са от най-евтините (например сериите Tourney на Shimano) – от опит мога да заявя, че те по-добре понасят натоварванията, паданията, ударите и т.н., макар че няма да се разминете без редовна поддръжка и някои проблеми.
Ако средното движение не е тип „касета“, то по някое време ще „отвори“ хлабини в лагерите, а пък за отстраняването им са необходими по-специални ключове. (Специален инструмент е нужен и за касетите, само че там ще прибегнете до тях само при смяната им, защото ако при тях се появи хлабина, значи са за смяна).
Пластмасовите педали не са болка за умиране и са компромис, който спокойно може да направите, но рано или късно ще се счупят, а и сцеплението им с обувката не е много добро при мокри условия.
Спирачки – тук има най-различни варианти. Най-евтиният е спирачки тип „кантарче“. Ако колелото е с такива, то: 1) е от най-евтините велосипеди и е твърде вероятно да има почти всички от посочените по-горе недостатъци; 2) спирачките най-вероятно са и пластмасови. А това означава, че спирането ще е под всякаква критика! Затова единственото, което мога да кажа, е: не си купувайте такова колело за планината!
Подобно е положението и с пластмасовите V-образни спирачки – не ги използвайте за планинско колоездене! Те не са достатъчно надеждни и крият рискове за вашата безопасност. Ако все пак сте с такива и искате да покарате по пресечен терен, ограничете се с дисциплината крос-кънтри, и то на по-леки терени.
Възможно е само лостчетата на спирачките да са пластмасови. Отново не бих препоръчал този вариант за планинско колоездене, но тук все пак може да се направи известен компромис в началото. Имам предвид, че пластмасовите лостчета едва ли ще се счупят от стискането им, особено при спокойно каране на крос-кънтри. Но те определено са много по-уязвими при удар, т.е. ако колелото падне връз тях, а и някои от тях са по-еластични и създават една „мекота“ при спирането, която в повечето случаи не е добра.
И така стигаме до добрия вариант метална V-спирачка с метални лостчета. Разбира се, някои евтини модели не спират перфектно, или пък изискват редовна поддръжка и реглаж, но при всички положения по-добре това, отколкото някой от горните варианти. Тук има две възможности – по-добрата е накладките да са на резба, но по-често срещаната (нали говорим за евтините велосипеди!), е те да се притягат чрез натиск (в този случай стеблото на накладката е гладко и се притиска силно чрез система от шайби и др. крепежни елементи, които се притягат чрез болт). В този случай ще трябва честичко да регулирате наново накладките, тъй като те съвсем леко, но достатъчно осезаемо, се изместват при спиране, т.е. отдалечават се от каплата не поради износване, а поради преодоляване на силата, който ги държи. Става дума за изместване с десетки от милиметъра, които обаче в крайна сметка отдалечават накладката достатъчно, за да се наложи да регулирате спирачката основно.
Не може да не спомена и механичните дискови спирачки, ширещи се напоследък при по-ниския клас байкове. Лично за мен V-образните спирачки са по-добрият избор, когато човек не е готов да даде много пари, защото евтините механични дискове все още създават доста проблеми. От друга страна е трудно да се направи обобщение за последните – някои от тях са добри (спират на нивото на V-образни, но са по-добри при влага), други са чудесни в началото, но после се влошават, трети още от началото са по-зле от V-спирачките. И тук, за съжаление, купувачът често няма голям избор, тъй като производителят на колелото си е наумил, че то ще изглежда по-добре и престижно с дискове и е сложил такива. Тогава не ви остава нищо друго, освен да се надявате, че те ще спират добре, а ако не сте доволни, ще се наложи да ги смените.
Като че ли огледахме по-голямата част от велосипеда, нали? Отново искам да наблегна, че тази статия не е някакъв опит за заяждане или оплюване на евтините колела. Те имат своите потребители. Целта ми е да помогна на хората, които са изправени пред покупката на такова колело, да си изберат велосипед, който ще има възможно най-малко недостатъци от гледна точка на планинското колоездене. Защото трудно ще се намери велосипед, който да съчетава всички недъзи в себе си, но има доста такива, които имат по няколко от тях – изберете този, при който компромисите са най-приемливи.
Ако имате неясноти относно някои от компонентите, споменати по-горе, погледнете и статията „Устройство на планинския велосипед“.
