С тази статия слагаме началото на поредица от материали, които съдържат различни неща, които според нас са интересни, но или са кратки, за да бъдат в отделна статия, или просто това не им подхожда, или пък ние не можем да им намерим мястото. Така или иначе, по-важното е те да са интересни и за вас.
Започваме с нещо, което ще става все по-актуално и у нас. Напоследък се носят слухове, че след явяването на наши състезатели на Европейското и Световното първенства по спускане, в България ще бъде изградено трасе само за спускане. Дай Боже! Така е по всички нормални държави и курорти. Пожелаваме на хората, които са се захванали с това, да доведат начинанието си до успешен край, защото подобно нещо не е никак лесно, най-малкото, защото трябват и доста пари. Подобно трасе е необходимо не само, за да могат състезателите ни да тренират при по-добри условия, но и за да не възникват конфликти между туристите и колоездачите.
Та тези слухове ме подсещат за някои неща, които съм чел по подобни въпроси. Така например в Шотландия през 1999-2000г. беше изградено ново трасе за спускане, което да отговаря на стандартите за Световната купа. Дължината му е между 2,5 и 3км. Всъщност трябва да се отбележи, че само половината от трасето е построена изцяло наново, а останалата част просто е дообработена, за да покрие по-високите стандарти. Цената на всичко това в български пари е около 150 000 лева! Оттук логичният въпрос просто се набива пред очите на всеки: Какво, по-дяволите, има толкова в едно професионално трасе, че да струва подобна сума? На първо място, трябва да се вземе разрешение от съответните комисии по горите и околната среда, а това означава да се предвидят достатъчно инвестиции за опазването на природата в района, така че да не се наруши екологичното равновесие. След като се получат съответните разрешения, се започва с изграждането на трасето, за което има, разбира се, предварително начертан план с всички подробности. За професионално трасе не е достатъчно само да се изкопае и огради част от склона,а се искат повечко неща – да се направят съответни дренажи под повърхността, така че водата да се оттича и да не се образуват локви (особено когато става дума за Великобритания!), да се преценят всички наклони все със същата цел, за да не ерозира трасето и т.н. По принцип техничните участъци на такива трасета са толкова трудни, че не са по силите на всеки обикновен любител на спускането. За последните се изграждат съответните заобиколни отсечки, които са с нормална трудност. Обезопасяването трябва да е максимално и на точните места, да се осигури достъп на линейки до някои междинни части на трасето и да се вземат куп други подобни мерки. В конкретния случай от финала до старта извозването става с кабинков лифт, на който са били монтирани допълнително специални приспособления за закрепване на колелата. И т.н., и т.н. …чак до 150 000 лв. Разбира се, карането по това трасе не е безплатно и по наши цени излиза даже доста солено, но това вече е въпрос на стандарт.
На запад също така се правят и пътеки специално и само за крос-кънтри. Те са дълги с километри и изграждането им също отнема доста време и пари. В едно интервю с един английски „майстор на пътеки“ споменава, че за изграждането на участък с дължина 500 метра обикновено са необходими 10 души, които да работят в продължение на две седмици. Сами сметнете какво прави това за големи дължини на трасето… И въпросът е: защо пък са нужни пътеки за крос-кънтри? Не може ли да се кара по нормалните? За съжаление, в някои западни държави режимът за достъп до обикновените пътеки е доста ограничителен спрямо нас, колоездачите. Били сме изравяли пътеките като търкаме гуми, били сме плашели и безпокояли туристите и т.н. Колко ограничен ще е достъпът зависи от конкретната държава и най-вече от местните власти в района.
Пътеките обаче, освен че се правят, като понякога се изграждат цели мрежи от пътеки в даден район, трябва и редовно да се поддържат. И това се прави, разбира се. Затова винаги се изумявам като видя поредната снимка в някое списание, където пътеката е толкава привлекателна, че крещи: Ела и карай по мен! А у нас в някои от най-прекрасните места за каране съм се натъквал на участъци, които са обрасли с клек от двете страни, който така се е разпрострял, че дори пешеходците трябва да се навеждат, да прескачат и т.н. А пък колко пъти съм се губил заради това, че пътеката върви, върви, пък вземе, че свърши…На запад обаче, за да караш сред природата, на много места трябва да платиш нещо като годишна такса (все едно, че си взимаш риболовен билет, само че е за каране) – парите, събрани по този начин отиват именно за поддръжка и маркиране на пътеките.
Колегите на запад не се дават лесно, когато решат да им ограничават правата за достъп до еди къде си. Стане ли подобно нещо, веднага този, който е решил да ограничи достъпа, бива затрупан с писма от организации, асоциации и отделни колоездачи, в които съответното решение се критикува, предлагат се други варианти и т.н. Най-скорошният подобен случай беше през миналата година в САЩ. Тогава федералните власти бяха приели проект за закон, с който приравняваха планинските велосипеди с моторизираните средства и на тази основа достъпът до огромен брой пътеки и черни пътища щеше да стане затворен за нашите колеги. Те обаче реагираха доста бързо: по всички списания и сайтове имаше призиви да се въздейства върху властите, заваляха писма, предложения и какво ли още не и в крайна сметка управляващите се принудиха да изменят проекта на закона в наша полза. Аз се чудя как изобщо им е хрумнало, че може колелото да нанесе на околната среда същите вреди, както например един джип, камион или мотоциклет…
Като говорим за хубави пътеки, наскоро четох за една такава в Америка. Казва се Colorado Trail и е една от най-известните там. Тя минава през Скалистите планини и е от категорията на високопланинските пътеки – на повечето места надморската височина е над 3000м. При такава височина и разреденият въздух дори относително равните участъци могат да бъдат затруднение. Цялата дължина на пътеката е 468 мили (около 750км!). Пътеката е разделена на 28 участъка, като в края на всеки (началото на следващия) са направени места за лагеруване, заслони и други подобни. Карайки по нея, човек пресича 8 планински вериги, 7 национални парка и 5 речни системи, а всичко това осигурява невероятни гледки и изживявания. За съжаление, като се има предвид, че един участък обикновено отнема около един ден каране, за да се премине през цялата й дължина е необходим един месец, затова повечето любители на пътеката я изминават на части за няколко години (всяка година по няколко участъка). Пътеката се поддържа редовно, като с това се занимава една фондация, носеща името на пътеката. Ако искате да научите още нещо за Colorado Trail, можете да отскочите до уеб-сайта на въпросната фондация:
