Разказ в картини: Закриване на сезон 2013 в Кресна и Крупник

И като грейна едно слънце в края на декември, скърши хатъра на всички запалени скиори, но стопли душите на много колоездачи, решени да покарат в почивните дни около коледните празници.

За някои закриването на сезона в дните точно преди Нова година е ритуално действие, задължително, независимо какво е времето. Други са по-умерени в поклонението си към колоезденето и свещенодействат само при подходящи условия, каквито бяха на 28-29 декември 2013 г. в югозападната част на страната. Нещата звучаха твърде добре, за да си остана вкъщи – два дни каране из южните подстъпи на Пирина и безбройните пътеки на Малешевска планина; преспиване в Градешките минерални бани, придружено от задължителното киснене в топла вода; чудесна компания за всичко това. На този фон досадният зъбобол, който се появи изневиделица в петък вечерта, нямаше как да ме отклони от предначертания път, макар че добави към преживяването и усещания, които не са в графата кеф. На снимките обаче се пази само хубавото, а то беше доста!

Събота, 28 декември, малко след 11:00 ч. Поемаме леко по шосето от Кресна към с. Влахи.


Такива картини ни очакват днес.


Движим се сред тях в широкоекранен формат 16:9.


Други вече са извън движение.


Изведнъж нов асфалт, но и нов наклон…


Спираме за момент при разклон с доста възможности.


Някои от тях могат да бъдат разчетени смущаващо. За наше щастие ние сме към по-благозвучните.


Достигаме с. Влахи. Май ще трябва да добавят още един вид към тези, които са били тук, и да го онагледят със следа от велосипедна гума. Има и резервни табла за целта.


Част от сградите на старинното село са реставрирани. Вляво е училището.


Влахи е родното село на Яне Сандански, а също и на прабаба ми. 🙂 Затова много държах да го посетя.


Този жив паметник в центъра на селото вероятно помни и двамата, а и много други неща. Влахинският чинар е на над 500 години.


Спускаме се за кратко до Косовска река, от чиито две страни е разпръснато селото. Основният път продължава някъде в десния край на снимката, но улисани в пресичането на реката, ние изобщо не го забелязваме…


И продължаваме нагоре по друг път, който ни отвежда в интересна махала и постепенно преминава в пътека между къщите. GPS-ът показва пълно несъответствие с начертаната предварително следа и след като една пътечка ни отвежда обратно при реката, връщаме се надолу по нея през бродове и градини, за да установим, че път има като слънце, но май трябва да слагаме (не слънчеви) очила, защото недовиждаме…


За архитекти и строителни инженери – разрез на 200-годишна каменна къща. За етнографите има и допълнителен разрез на времето – аз виждам поне три слоя. 😉


Мечката заема почетно място в с. Влахи. Навсякъде има табла и други материали, свързани с нея, и докато се чудехме дали няма да срещнем някой буден от топлата зима екземпляр, оказа се, че такъв има в специалния парк за мечки над селото, подобен на Парка за танцуващи мечки в Белица, но по-малък. Мечокът обаче е доволно голям!


Нашият път продължава нагоре и както е известно, колкото по-близо сме до спускането, толкова по-върло е изкачването.


Двама под Пирина.
Първоначално спускането ни започва по черен път, след това се отклоняваме по трасето на газопровода към една от пътеките над Кресна, открити от Краси Великов миналата зима.


Пътеката е разнообразна, далеч по-равна, отколкото очаквах в този район. Тя подсича целия склон, виейки се като змия из гънките на деретата. Не липсват и разклонения, в резултат на което на едно място групата ни неочаквано се разделя на две.


Макар да не е стръмна, пътеката не е и лесна – на повечето места почвата е типично нестабилна, съставена от камъчета и пясък, а отстрани често дебне стръмен склон, или издълбан от водата улей.


Стигаме и едно място, което помня от клиповете на Краси – пряка пътека (спестяваща една обиколна серпентина), подобна на урва, с големи, обли и нестабилни камъни. Налага се да се върна 2-3 пъти, докато успея да мина що годе добре (поне достатъчно за снимка).


Към края нещата съвсем загрубяват…


Докато си почиваме или събираме смелост за следващата линия, отгоре се изсипват и заблудените ни приятели – оказва се, че двете пътеки, по които сме минали, се сливат. Типично за района!


Продължаваме в стил Rolling Stones…

…и завършваме в обичайния за такива карания стил – пържоли, наденици, салати, пътуване по тъмно до едни от най-забутаните минерални бани в България, два часа киснене в горещия басейн, наздравици по повод рождения ден на Шуки и едно от най-хубавите наспивания за 2013 г. За всичко това снимки няма, но съм сигурен, че можете да си представите картинката!


Тази статия е подготвена със съдействието на:


Реклама

29 декември, неделя. Имаме среща в Крупник с хората, които ще дойдат от София само за този ден. Преди това спираме в Кресна, където слънцето пече от сутринта и температурата сякаш е стигнала вече 10°. Толкова по-голяма е изненадата ни, когато 10 км по-нататък, от другата страна на Кресненското дефиле, Крупник тъне в мъгла и влага. Както обикновено, при каранията в този естествен байкпарк се събираме солидна група – над 15 човека. Основната ми цел е да пробвам една новооткрита от Щуров пътека, но… до нея съм намислил да стигнем по обичайния път през билото, така че когато всички са налице (двама се бяха заблудили и първоначално ни чакаха в съседно село), започваме дългото изкачване към Смолни връх.


На моя фотоапарат индикаторът за батерията още от вчера мига на червено, така че през този ден съм изключително пестелив при снимането. За щастие Боби също обича да прави снимки и непрекъснато се опитва да хване мъглата и прокрадващите се в нея силуети.


Рок звезди в гората. Обстановката би подхождала повече за елфи, но тези със сигурност не приличат на такива. 🙂


Пипала се протягат от вси страни…


Постепенно изплуваме в света на светлината. Плувнали сме и в пот, така че спираме да се порадваме като гущери на първите слънчеви лъчи. Отгоре мъглата е красива, иде ти да се потопиш отново в нея…


Ето ни за пореден път на билото над Крупник. Колко следи от гуми е видяла тази почва в последните няколко години!


А това е една от най-сниманите панорами в историята на българското планинско колоездене! За доказателства можете да се разровите из галериите от предишни години, но по-важното е, че Боби успява да намери и нова гледна точка – не без помощта на изискания топ-модел Джанджев. Вижте само как естествено е полегнал, разни Тодори и други възпяти моми имат още много да се учат, докато докарат такава поза!


Спускането е трудно, когато пред теб се е ширнала Пирина в цялата си белоснежна прелест.


Затова и спиранията са чести. Пък и заради куп други неща, съпътстващи карането в голяма група, но мисълта ми е, че човек има какво да съзерцава в тези моменти.


Когато стигаме до пътеката, станала известна вече като Обиколната на Крупник (описана е в маршрута „Крупник 1“), тя ми се струва по-нанагорна от всякога. Времето е напреднало, дотук сме се отчели с 1-2 падания, една срязана гума и едно леко изгубване. В първите метри хвръква и един заден дерайльор. Всичко това ни кара да преосмислим плана и да не рискуваме с новата пътека, макар че я имаме като GPS следа. Оставяме я за друг път.


Кръговратът на живота ни връща отново към мъглата, която явно цял ден не е пуснала слънчевите лъчи в селото.


Още малко и съвсем ще се изгубим в нея. Щом четете този разказ обаче, можете да сте сигурни, че сме се намерили! По традиция карането (и сезонът) завършват в кръчмата на Крупник, където порциите са в състояние да заситят всеки глад.

Гладът за каране и пътеки обаче остава винаги неутолим, така че е време да открием сезон 2014… Пак там!