Ловци на пътеки: по старите пътища около Старо Стефаново

Старо Стефаново е един от най-неизвестните архитектурни резервати в България, макар че селото е обявено за такъв още през 1982 г. и включва над 100 паметника на културата от началото и средата на 19 в. Въпреки това мнозина от вас вероятно за пръв път ще научат за него от този разказ. Сгушено в два хълма между Ловеч и Троян, малко встрани от основните пътища, но достатъчно близо до тях (само на 5 км от главния път за В.Търново и Варна), Старо Стефаново е едно тихо и изключително спокойно място и от тази гледна точка неизвестността му може би е дори плюс. Още тук ще кажа, че ако искате наистина добре да се откъснете от всякаква шумотевица и „цивилизация“, трудно ще намерите по-добро място, като можете да разчитате на пълен комфорт, бърз интернет и всички удобства за съвременните хора. Същевременно на половин-един час с автомобил са достъпни най-различни природни, културно-исторически и други забележителности, като Деветашката пещера, Къкринското ханче, яз. Крапец, Троян, Троянският манастир, Ловеч, Априлци, Зелениковският манастир и др. Иначе казано, можете да съчетаете престоя в едно уютно и тихо място, където почивката е наистина пълноценна, с „обикновения“ туризъм сред споменатите обекти, които са известни и по-често посещавани. А можете просто да си правите кратки разходки из околността и да си почивате с книга в ръка на двора или на верандата, слушайки постоянните песнопения на птичките.


Всъщност в наши дни половината от къщите на селото са реставрирани, а другата част са стари и абсолютно автентични, което създава доста контрасти, когато човек се разхожда по улиците. Има и някои чисто нови, но построени в стар стил заради изискванията на архитектурния резерват. Повечето обитаеми сгради се ползват предимно като вили, т.е. постоянно живеещите в Старо Стефаново хора са доста малко на брой и сред тях бяха нашите домакини Ирена, Вальо и Стилиян от хотелския комплекс „Дедовите къщи“. Тяхната история е толкова интересна, че ще си позволя да я разкажа, макар и накратко. Тримата са си изцяло градски чада, които нямат като произход нищо общо с това населено място, но в един момент Стилиян, бащата на Ирена, попаднал в Стефаново и то дотолкова му харесало, че скоро след това решил да купи една от старите къщи и да я възстанови. Тази покупка обаче, вместо да се превърне просто в частен ваканционен имот, довела до още няколко и, след пълно възстановяване на сградите, преди 2-3 години Дедовите къщи отвориха врати, за да посрещнат първите си гости. Оттогава тримата ни домакини на практика са сред малкото постоянни жители на селото, поддържат и малко стопанство с животни и градини и водят живот, който е напълно различен от всичко, с което били свикнали няколко години по-рано.

Аз се запознах с тях малко след като комплексът им бе започнал да работи. Мой близък приятел има къща в едно съседно село, където винаги с удоволствие гостувам, и веднъж той ме заведе в Старо Стефаново, за да видя уникалните Дедови къщи. Зная, че „уникални“ е клише, което хората използват за щяло и нещяло, но в случая употребата е изцяло оправдана, защото къщите наистина са като от едно време, само дето светят в чисти, бели цветове и предлагат хотелски комфорт. Стъпвайки обаче по дървените подове и поглеждайки нагоре към таванските греди, шляпайки по каменния двор или дъсчените веранди, човек наистина добива усещането за друг тип къща и вижда как всичко е направено мераклийски и автентично. Най-голямата къща, наречена „Плевнята“, тъй като някога е имала такова предназначение, е залепена и вкопана директно в склона, а някои от стените ѝ са каменни, дори и в баните. Това не само е интересно като вътрешно оформление, но и чисто функционално запазва повече хлад през лятото и повече топлина през зимата. Отплесвам се в толкова детайли, защото си спомням как те ми направиха впечатление при тази първа среща преди няколко години. Още тогава бях споменал на Ирена и Вальо, че част от работата ми (всъщност най-хубавата част!) е да откривам и описвам маршрути за планинско колоездене на нови места, до проверявам какви възможности за каране има тук и там, и се зарекохме, че някой ден ще проверя какво се крие из околните хълмове.

Този ден, всъщност цели 4 дни, дойде през втората половина на месец май 2013 г., когато придружен от още трима приятели – Явката, Мери и Ники, спряхме пред Ранията (механата на Дедовите къщи) и след бързо настаняване яхнахме велосипедите и се впуснахме в приключение, което се оказа дори малко неочаквано…


Тази статия е подготвена със съдействието на:


Ден първи

Предварителната подготовка е важно нещо, а Google Earth е основен помощник на всеки модерен ловец на пътеки. В този смисъл не е учудващо, че и аз, и Явката бяхме прекарали известно време в чертаене на потенциални маршрути и GPS тракове, като той бе разпечатал и няколко листа от руските топографски карти – макар и доста остарели вече като информация, те все още дават важни сведения за терена и за наличието (поне някога) на пътеки и черни пътища. Вследствие на тези първоначални проучвания, пристигнахме в Старо Стефаново с определени очаквания – най-вече за черни пътища, свързващи околните села през или покрай хълмовете, като намирането на пътеки би било допълнителен бонус, макар че 1-2 такива ми се бяха привидяли на сателитните снимки.

Първият ден от подобни ваканции обикновено е най-труден за планиране, особено в непознат район. Хем ти се кара много, свеж си и надъхан за нови приключения, хем губиш известно време в пътуване и настаняване и карането започва достатъчно късно, че да не смееш да се впуснеш в нещо голямо и твърде смело. В нашия случай бяхме готови да потеглим към 11 ч, което не беше прекалено късно за по-голямо каране, но пък не беше и твърде рано, за да разчитаме на хлад. А аз от опит знаех, че по тези места следобед жегата може да стане трудно поносима, така че не исках още първия ден да изхабим силите си. Затова след кратко умуване избрахме следния вариант: да направим едно кратко 20-километрово каране до ранния следобед, след това да се приберем в прохладните стаи за следобедна почивка и привечер да направим още един подобен кратък маршрут. Това щеше да ни даде и начален поглед върху околността, като щяхме да се придържаме предимно към черните пътища, с изключение на карането по билото на хълма между Стефаново и Българене в посока пътя Ловеч-Троян, където не беше ясно дали има път или пътека.

С подобни смели планове за кратко каране поехме нагоре по улиците на Старо Стефаново, заглеждайки се в старите къщи, а и в обновените. Улиците към планината бяха стръмни, ние пък бяхме мотивирани.

След последните къщи продължихме по черен път, чиито засъхнали коловози ясно загатваха каква е почвата в района и в какво се превръща при дъжд. За наша радост обаче, въпреки не съвсем стабилната прогноза, засега времето бе хубаво.

Точно над селото се намира широка седловина между върховете Заноги (откъм с. Българене) и Робово бърдо (откъм с. Врабево) – и двата са с височина почти 800 м, а премката между тях е кръстопът на няколко черни пътя, идващи от всички посоки. Нашата първа цел бе един от тях, който подсича вр. Заноги и се изкачва до ръба на билото над Българене и продължава по него. В Google това беше една от най-неясните отсечки и започнахме точно от нея, за да имаме време за друг вариант, ако този излезе ялов.

Той обаче се оказа дори по-добър от очакваното – с леко и плавно изкачване подсякохме върха и продължихме по равно и леко надолу по билото, а пред нас, особено от лявата ни страна, се откриха красива долина и широки панорами, включително и към Троянския балкан.

Нещо повече – някогашният черен път се оказа дотолкова занемарен, че се бе превърнал по-скоро в пътека и то не много широка, сред високи треви и бодливи храсти тук-там. Карането по нея обаче бе забавно, особено като се има предвид, че изобщо не очаквахме да попаднем на нещо друго, освен път. Имаше и места, където дори пътеката на практика изчезваше в тревата, но ние следвахме уверено ръба на билото и скоро тя отново се появяваше, като в някои горски участъци бе особено приятна.

В този дух след един кратък, стръмен и вдигащ адреналина участък се озовахме на разклон, при който трябваше да избираме между две пътеки. Едната тръгваше надясно и надолу със серпентина в посока Българене и изглеждаше доста обещаващо, а другата бе наляво, малко по-обрасла и с нападали по нея клони, но следваща билото нататък. Така още в началото се изправихме пред дилема, която бе напълно неочаквана.

Доколкото на дясната пътека можеше да се разчита в по-голяма степен, имаше я отбелязана и в топографските карти, решихме първо да рискуваме с лявата, пък и очаквахме тя да продължи нататък по билото. Малко след като излязохме от гората обаче, пътеката се „разтвори“ напълно в една поляна, изпъстрена с пролетни цветя и мека трева, тук-там с някое клонесто дърво за сянка. Мястото бе твърде красиво, за да не спрем за почивка, а между хапките от сандвичите и от кекса на Мери проведохме и съвещание как да продължим.

Беше ясно, че сме уцелили дивото, така че защо да не променим плановете и да продължим с него. Храна имахме, жегата още не беше ни стопила, а времето бе напреднало, така че връщането за следобедна дрямка в хотела започна да изглежда излишно – защо да слизаме в Стефаново, като можеше първо да проверим и пътеката към Българене? Преди това обаче решихме да се отдадем на дивия зов, като се спуснем наслуки в долината на реката вляво, чието име липсва на картите, и дори да продължим с търсенето от другата ѝ страна, където бях заподозрял съществуването на един черен път, който би бил добра връзка с отсрещното било.

С подобни идеи се сурнахме направо през поляните и опряхме в една горичка, при която вляво имаше разнебитени бетонни колове от съществувала някога ограда. С всякакви идеи за пътека вече се бяхме простили, така че се придвижихме малко по-наляво по ръба на горичката и се спуснахме отново по поляни от другата ѝ страна. И не щеш ли, озовахме се на стар, много обрасъл черен път, подсичащ склона към близкия дол. Поехме по него, но щом стигнахме в дола, се сблъскахме със стена от буйна растителност, в която от пътя нямаше нито помен. А може би само така изглеждаше?

Който търси, намира – водени от тази максима, навлязохме в храстовидната джунгла и от другата ѝ страна намерихме продължението на пътя, по което се спуснахме в крайна сметка до основната долина. Така първото ни храсталясване в района бе факт и вече се оглеждахме за второ. 🙂 Възможности не липсваха, определено! В долината минаваше път, който бях нарисувал по Google като един от гръбнаците за маршрутите в района, така че приехме съществуването му за доказано на този етап. От другата страна на реката обаче може би се криеше някой дърварски път, който да ни изведе на билото на другия хълм – ако откриехме такъв, можеше да бъде много полезна връзка, даваща възможности за повече маршрути.

Затова направихме няколко тигела напред-назад покрай реката и наистина открихме един черен път, който я пресичаше и продължаваше от другата ѝ страна. Беше доста по-стръмен, отколкото очаквахме, и това не бе добре дошло точно по пладне, но нямаше как – запретнахме ръкави и започнахме с бутането.

След първите 200-300 м навлязохме в гора, наклонът стана малко по-нормален и дори яхнахме велосипедите… но не за дълго.

Още 200-300 м и пътят взе да се превръща в джунгла, при това по-гъста от тази по отсрещния склон, където се бяхме спуснали към реката. Доколкото обаче основата на пътя си личеше, а връщането назад нямаше да ни донесе никаква полза, продължихме да се провираме с бутане нагоре, докато не стигнахме изоставено малко сечище, където пътят съвсем свърши.

Е, като няма път, има гора! За по-пълно преживяване първо се спуснахме по улей към близкото дере, после се изкачихме по друг, и накрая просто продължихме между дърветата. Не повече от 300 м ни деляха от друг основен черен път, който дори присъстваше на GPS картата и бе главната ни цел за достигане, така че се постарахме да отговорим на всички изисквания на Явката за каране – негова шеговита фраза бях запомнил добре още от предишни съвместни пролетни карания, а именно: то ако е само бутане, без носене, значи никакво каране не е било!

Истинската тревога обаче започна да ме обзема, когато достигнахме въпросния основен път по билото. Там също бе избуяла трева и очертанията му едва се забелязваха, а когато поехме по него и навлязохме в гората, нещата не се подобриха:

Паднали дървета препречваха пътя тук-там, а дебелият килим от шума бе само едно от многото свидетелства, че и този път е изоставен и не се ползва от никого. С това целият ми план за следващия ден автоматично отиде на кино и започна да се оформя въпросът дали изобщо ще намерим проходим път по тези два хълма…

Постепенно набрахме височина и се озовахме над с. Врабево, където на един кръстопът три пъти поемахме по черни пътища и три пъти се връщахме – този път не защото свършваха, а просто защото не отговаряха на желаната посока и на посочената в GPS картата зелена следа. Накрая се видяхме принудени просто да теглим една права черта нагоре по открития склон и след кратко бутане се озовахме отново на черния път, но къде точно се свързваше с другия засега остана загадка.

Карането ни по него не бе дълго, тъй като след 2-3 серпентини той стана доволно стръмен и после просто изчезна. До връхната точка ни оставаха стотина метра, имаше и някакви древни остатъци от коловози в тревата, така че отново се изправихме по склона нагоре и, хвърляйки по някой премрежен от жегата и потта поглед към яз. Ледево под нас, се добрахме до равната висока част на билото западно от вр. Робово бърдо.

Там най-сетне излязохме на по-ясен черен път, който подсече върха и с приятно и леко спускане ни върна до седловината над Старо Стефаново. Не бяхме изминали и 20 км, а следобедът бе напреднал дотолкова, че всякакви планове за пътеката към Българене останаха за следващия ден.

Оставаше ни само да се спуснем към селото по един обходен черен път от северната му страна, който също не бе в идеално състояние, но в сравнение с джунглите, през които минахме, си беше от ясен по-ясен.

Така първият ден в рамките на няколко часа не ни донесе почти никакви находки, ако не броим 1-2 трънчета в гумите. Въпреки това преживяването бе доста забавно – аз лично отдавна не бях се навирал толкова смело в храстите и си припомних някои стари усещания, а най-интересното беше, че въпреки следобедната жега, в която се бе развило цялото действие, не бяхме никак уморени.

Вечерята бе дълга, вкусна и пивка, а с домакините обсъдихме къде и какви възможности за каране би могло да има след тези първи срещи с храстите. Може би на следващия ден щяхме да открием по-проходими места… плановете бяха големи и изискваха ранно лягане и ставане. Лягането обаче не успяхме да го осъществим преди полунощ – притегателната сила на Ранията се оказа твърде голяма!


Ден втори

Станахме. Хапнахме. И поехме по познатия път към седловината над селото и билото на хълма между него и Българене.

Имахме да наваксвам от вчера с намирането на читави опции за каране и цел номер едно бе пътеката надясно, която  вчера бяхме пропуснали в полза на по-неясната лява опция. Така е то, винаги трябва да се внимава с лявото…

До нея стигнахме почти на един дъх, ако не броим първото спукване на гума. Всъщност аз и Явката бяхме започнали с лепенето още от предишния ден, сега изглежда беше ред на Мери и Ники. Оставих ги с това „приятно занимание“ и продължих към пътеката, където Явката отдавна чакаше някой да сподели компанията му с комарите. Тъй като двамата ни приятели никакви ги нямаше, Явката реши да се пусне сам по пътеката, за да проучи после един допълнителен черен път, а аз останах да ги изчакам. Когато най-сетне пристигнаха, оказа се, че е имало още спукани гуми и това бе само началото…

Пътеката почти веднага показа истинската си същност, която вече бяхме заподозряли по военните карти – това бе просто изоставен черен път, превзет от растителността. Което всъщност не беше никак лошо… обожавам да виждам как пътищата се превръщат в пътеки, а не обратното! Благодарение на здравата основа и не много стръмния наклон, пътеката бе скоростна и лесна, така че за нула време се озовахме в подножието на хълма откъм Българене, където продължихме по черен път с коловози и изненади до самото село.

Българене също е интересно село с доста старинни къщи, но през него минахме съвсем набързо, защото небето бе посивяло и миришеше на дъжд. Трябваше да намерим един път, който се изкачваше отново към билото на хълма, само че на запад, където бе по-нисък.

Следвайки GPS-а, излязохме покрай „ТКЗС-то“, пресякохме една рекичка и се изправихме пред поредния стръмен баир. Таман избутахме до равните поляни над дола, и първите капки дъжд долетяха до нас, носени от вятъра. Погледът на запад разкриваше мътна картина с няколко дъждовни „петна“ и цялото това нещо сякаш се бе запътило към нас. Мери и Ники не бяха взели сериозни дрехи за дъжд, така че след доста мъдруване решихме да изчакаме бурята да отмине и тогава да продължим. Така или иначе Мери отново бе спукала гума, залепихме я и слязохме обратно при обора, за да намерим евентуално подслон. Вместо това, намерихме още едно трънче и още веднъж повторихме упражнението лепене на гума.

През това време дъждът така и не дойде. Решихме, че повече няма да си играем на криеница с него и твърдо се упътихме по черния път към билото на хълма, който път отново се оказа не много ползван и покрит със зеленина. За щастие обаче бе проходим, а по-нагоре, след сливането с един друг път, стана значително по-ясен и много приятен под зеления свод от дървета.

Превалихме хълма и се спуснахме към долината по приятен, бърз и стръмен черен път, финиширайки на основния път долу, точно при две горски чудовища в метални доспехи:

Единият камион беше малко счупен.

Малко, малко, колко малко може да е при такива размери?

Още преди това се бяхме чули с Явката, който ни бе споменал камионите като ориентир. Техните шофьори също побързаха да ни информират, че един като нас е продължил нагоре по долината. Продължихме и ние и не след дълго намерихме нашия приятел, дремещ в шарените треви край пътя. Той бе успял да се забие в едни храсти и да се измъкне, беше се разминал и с дъжда, така че спряхме за по един сандвич и след това заедно поехме нагоре покрай реката.

Пътят постепенно изгуби „лачения“ си вид, което значеше, че се ползва по-рядко, отколкото предполагах, но все още се надявах поне този маршрут да не забие в храстите.

Уви, надеждата ми избледняваше с всеки следващ километър, докато не стигнахме широка поляна, където пътят едва забележимо продължи в тревата с туфи и обилна растителност. Историята се повтаряше, следвайки неумолимо траекторията към храсталясването. Явката реши, че не му се вре в гъсталака, и продължи да бута по остатъците от някаква пътека нагоре през поляните. Останалите трима продължихме още малко напред и се потопихме в зеленина:

Точно около рекичката, даже бих я нарекъл поток, растителността бе избуяла до степен да превърне двете стени на дерето в джунгла от дървета, храсти, увивни растения и коприва. Добре, че от време на време тук явно прекарваха животни, та все пак бе останала една тънка пътечка, която ни отведе на отсрещния склон, където отново забелязахме остатъците от черния път. Проблемният участък бе не повече от 30-40 м, но тогава, изправени пред поредния изчезнал път, ни се видя по-лошо.

Нагоре продължихме къде с каране, къде с бутане, в зависимост от наклона и от напредъка на растителността, която вече работеше по превземането и на този участък. Едва по-нагоре по пътя започнаха да се забелязват повече следи от човешка дейност, включително и от булдозери, които явно го бяха реставрирали за целите на дърводобива.

По този начин по пладне се озовахме отново над Стефаново, леко уморени, където Явката вече ни чакаше. Време за губене нямаше, тъй като днес трябваше да проучим още един район – към с. Врабево. Затова се отправихме по пътя, подсичащ Робово бърдо, познат ни от вчера, като идеята ни беше да потърсим продължението му надолу, заобикаляйки частите, където вчера бутахме.

Достигайки билото, смело продължихме надолу по черния път и дотолкова бях убеден, че той ще ни отведе на правилното място, че изобщо не обърнах внимание на въпросите от спътниците ми какво показва GPS-ът. Когато все пак го погледнах, беше малко късно – бяхме слезли в доста различна посока от желаната и очевидно не това беше пътят, който ни трябваше. Дори и в този момент обаче не се притесних особено, тъй като се надявах, че ако не друго, ще излезем на един черен път от вчера…

В следващия момент обаче достигнахме едно ловджийско сборище, което все пак осмисли съществуването на пътя. Това означаваше, че той можеше спокойно да свърши тук.

Ние направихме опит да продължим по една пътека след мястото за пусия, но и тя се оказа преходно явление, така че бързо се върнахме обратно. Ами сега? Връщането обратно по стръмния път бе немислимо… Поогледахме се, погледнахме и GPS следата от вчера, до която трябваше да стигнем…

…па драснахме право през гората, следвайки хоризонтала. Оказа се дори, че на някои места имаше глиганска пътека, която донякъде ни улесняваше.

След 500 м излязохме на познат път от предишния ден, оттам на един кръстопът с няколко възможности, където продължихме по ясен дърварски път в южна посока, надявайки се да ни изведе при яз. Ледево.

Така и стана! След кратко спускане покрай половинметрови коловози, под нас вляво се показа малкия, но много красив язовир. Оказа се и неохраняем, така че Мери и Ники веднага използваха възможността да се охладят в жаркия следобед. По-хубаво място за почивка едва ли можехме да намерим!

Колкото и да не ни се тръгваше, продължихме по пътя от язовира надолу и след малко излязохме на асфалт към с. Врабево. Заради намиращия се в него фармацевтичен завод, Врабево е едно от най-оживените села в района. Личеше си, че има някакво препитание и наред с поне 2-3 работещи кръчми/кафенета, в центъра имаше и голям универсален магазин. Преведено на нашия език, това означаваше дълга следобедна почивка с бира и пържени картофи на маса под клонките на току що узряла череша (от която също пощипвахме) в едно от заведенията.

По този начин оставихме най-горещите часове зад гърба си, но най-стръмното изкачване все още бе пред нас. Поехме покрай старата черква в центъра нагоре, устремени към Кръста – едно малко кичозно украшение на един иначе приказен параклис, надвесен от един връх на височина 250 м над селото. До него имаше пряка пътека, която остана за проучване някой следващ път, и каменист друм, по който ние издрапахме в късния следобед.

Параклисът се намира в нещо като естествен парк на самия връх над Врабево, заобиколен от поляна и дървета отзад и пропаст отпред, над която освен споменатия огромен метален кръст, който свети нощем в червено, е изградена и метална наблюдателна платформа, която позволява да стъпите „във въздуха“ и да хвърлите поглед към цялата околност.

След кратко спускане обратно до седловината на билото между този връх и вр. Робово бърдо, пред нас се изправи последният баир, който не ни привличаше нито с приятен наклон, нито с дебели сенки и като че ли единственото му достойнство беше, че само той ни делеше от приятния двор на къщата, топлата баня и обилната вечеря.

След първоначалното опъване на жили по стръмния черен път, на билото той се изравни и ни даде шанс да отдъхнем преди да атакуваме самия връх. И тъкмо след като минахме покрай стадо коне, които изглеждаха полудиви, забелязахме откъде са дошли те на това място. Тясна пътечка се отклоняваше надясно към гората над селото – тясна, но достатъчно ясна и примамлива, за да поемем без колебание по нея, след като от два дни дори на черните пътища вече не вярвахме, че ще ни отведат където искаме.

Оказа се, че пътеката просто подсича североизточния склон на вр. Робово бърдо, и щеше да е великолепна, ако не бяха падналите през нея дръвчета, които явно не бяха пречка за стадата коне, извеждани на паша. Е, и за нас не бяха чак такъв проблем!

След минути вече летяхме по тревния склон към седловината над Стефаново и по познатия от вчера черен път се завърнахме в Дедовите къщи. Равносметката за деня беше около 40 км, храсталясване, красиви места и гледки и общо 9 спукани гуми!


Ден трети

След два дни храсталясване, третият започна с… лепене на гуми, не много добра прогноза за времето и с нарастваща нужда да открием за каране места, които ще се харесат и на хора, за които загубата на пътеката не е първа цел в карането. Иначе казано, трябваха ни маршрути, по които пътищата не са изчезващи. 🙂 Освен това, още преди да дойдем в Стефаново, искахме да го пробваме и като база за карания в Троянския Балкан, тъй като до него са не повече от 30-40 км (в зависимост от изходната точка). За много хора вероятно би било идеално да спят и почиват в тихо и уютно място като Стефаново, но да опитат и техничните пътеки в посока вр. Амбарица например. Точно натам бяха устремени и нашите планове.

Наложи се обаче през този ден да се разделим на две групи. Явката и Ники си чукнаха среща с нашия приятел Kibikoff над с. Черни Осъм, за да пробват предварително начертания маршрут към жиха „Амбарица“ и спускането по една доооста технична пътека надолу – безспорно изкушаващо каране, макар че при конкретната метеорологична обстановка за деня по-скоро бих го нарекъл рисковано.

Аз и Мери пък се отправихме към един съседен на Стефаново хълм, този между селата Малиново и Дамяново, където се надявахме, следвайки само основните пътища, да направим караеми за всеки маршрути.

За карането на тримата ни приятели ще има отделна статия (маршрут) – тук само ще кажа, че дъждът им се размина по някакво чудо, така че останаха много доволни. Нататък продължавам с нашите приключения по хълмовете в района, които също не бяха безинтересни!

За начало се покатерихме отново над селото, за да проверим оттам един път, който се качваше до билото на хълма между Българене и Стефаново и се спускаше в североизточна посока към шосето, свързващо околните села. Изглеждаше някога да е било основен път и наистина, ако не друго, все още си личеше ясно трасето му, но в средната част водата бе издълбала такива коловози, че надеждите ми да ползвам този друм в маршрут за начинаещи бързо се стопиха.

Затова пък от точката, в която излязохме на шосето, при една голяма стара къща край пътя, към с. Малиново продължаваше т.нар. стар път през полето – изключително приятен дори за току що прокарали колоездачи, с лек наклон надолу, той всъщност минаваше през доста красиви местности, макар и равни.

След това продължихме по асфалта и скоро се озовахме в с. Малиново – оттук трябваше да започнат по-сериозните ни търсения. Докато разглеждахме черквата в центъра на селото, един млад и възпълен меринджей с някакъв ужасен таралясник със спаднали гуми правеше с лекота демонстрации на един вид завиване, който аз упорито не успявах да науча… направо се депресирах!

Продължихме в източна посока покрай р. Крапец, излизайки от селото по асфалтов път. Той беше такъв до мястото, където пресякохме реката и започнахме да се изкачваме надясно по хълма. Личеше си, че и тук някога е имало трайна настилка, но природата бе започнала възстановителните си процеси и в момента пътят бе вече макадам, което не го правеше особено лесен в 12 ч по обед… Наклонът ту се изправяше стръмно пред нас, ту се отпускаше в почти равни участъци, позволяващи ни да вземем по глътка въздух и вода.

Бях почти сигурен, че това е някакъв стар път за военно поделение, но когато в един момент достигнахме края му при едни поляни, там нямаше абсолютно нищо, което направи съществуването на някогашен асфалтов път дотук още по-голяма загадка. Важното е, че поне ставаше за каране и дори мога да кажа, че наоколо бе доста красиво, макар в жегата романтичните ми нагласи да се бяха стопили заедно с останалата част от мозъка.

Нагоре ни очакваше почвен път през поляните и покрай някаква нива, след което отново се изправихме през раздвоение… на пътя, не на личността. GPS-ът сочеше наляво и макар че това ляво никак не изглеждаше като главен път, за предпочитане бе да поемем по нещо, което все пак се е виждало на сателитните снимки, за да го нарисувам. Коловозите и избуялата растителност не ни позволяваха да караме, докато наклонът бе нагоре…

А когато най-сетне превалихме билото и започнахме да го подсичаме надолу, натъкнахме се на още по-дълбоки следи от камиони, при това пълни с вода. Карането в този участък не беше най-приятното, но поне бе успокояващо, че някакви МПС-та са минавали оттук преди по-малко от една година.

Важното е ,че скоро по план достигнахме един значително по-ясен и широк черен път, който трябваше да ни отведе до с. Дамяново. С удоволствие отпуснахме спирачките по него и в първия километър той ни възнагради с чудесен, игрив терен, редуващ завои, бабуни, оформени от тежките камиони за дърва, и стабилни, големи камъни, от които човек можеше да изпомпва и отскача.

В един момент обаче пътят рязко смени облика си – пое по-стръмно надолу и се превърна в корито с едри, нестабилни камъни, измити от стичалите се по него води. Беше все така широк и ясен, но много по-грубо започнахме да усещаме всичко под гумите си, от лесното не бе останал и помен!

Така след едно доста сериозно спускане, от което се усещахме направо раздрънкани, се озовахме в с. Дамяново. Първото, което ни посрещна в центъра, бе див кючек, бумтящ откъм кръчмата… не, благодарим! Потърсихме си малко по-тихо място в околните улички, където на една сенчеста пейка сгънахме по един сандвич, събирайки сили за следващото изкачване. Оказа се, че Дамяново е почти изцяло циганско село, което обясняваше донякъде музикалния съпровод.

От него бях начертал нагоре поредния асфалтов път, който свършваше в нищото. За него обаче бързо намерихме обяснението – водеше до хижа „Погледец“, както разбрахме от една ръждясала табела. Последното, което очаквах да намеря на този хълм, бе хижа, а пък то и шосе водеше до нея…

Асфалтът ни дойде добре, макар че в следобедния зной и при трети пореден ден каране вече бяхме уморени и често слизахме да бутаме – донякъде и заради това, че в такова състояние пътят, вървящ през рехава широколистна гора, която скриваше околността, ни се стори доста скучен. В този момент не подозирахме, че най-приятната част от карането е още пред нас.

По пътя видяхме и някои интересни неща – например това своеобразно жилище на открито, състоящо се от грижливо подреден креват, простор с пъстри одеала или завивки, и един заслон, покрит с найлон, приличащ малко на градински парник, в каквито някои хора на село отглеждат първата реколта домати… От обитателя на този кът обаче не се виждаше и следа.

По-нагоре пък пред нас една от цепнатините в асфалта сякаш оживя и с виещи се движения на тялото се скри в тревата край пътя.

Междувременно леко се заоблачи, но засега нямаше нищо притеснително. Пътят достигна високата, равна част на хълма и ние с радост подкарахме на втория венец. Не след дълго се изправихме и пред разклон – асфалтът заобикаляше отдясно и отдолу една ферма, а от лявата ѝ страна имаше черен път.

Поехме по черния път и в началото бе трудно да се каже дали той съответства на предварително нарисуваната GPS следа, а когато установих със сигурност, че съм чертал друго, вече бяхме спуснали един кратък, но стръмен баир. Освен това пътят беше достатъчно ясен и много приятен – почти равен, той вървеше успоредно на билото от лявата ни страна и като цяло се надявахме в даден момент да свие надясно и да ни отведе обратно към Малиново.

Това обаче не се случи – пътят вървеше ли вървеше по хоризонтала, билото отляво се спусна и по едно време вече карахме по него. Отдясно се виждаха сечища и точно тук усетихме как вятърът довя малки пръски. Притъмня буквално за 2-3 минути. Погледнахме вдясно и видяхме на не повече от половин километър мъгла от дъжд – изливаше се страшен порой. Погледнахме наляво и видяхме, че там също са се струпали облаци, а Балканът, където бяха нашите приятели, не се виждаше изобщо.

В този момент изглеждаше, че няма никакъв шанс дъждът да ни се размине, така че отхвърлихме идеята да се крием под някое дърво с по-гъста корона и просто продължихме напред с очакване бурята да се вреже в нас. Тя обаче по някакво чудо ни подмина! Имам чувството, че някак си се оказахме точно в ивицата с широчина не повече от километър, в която не валя дъжд.

Докато очаквахме да бъдем заляти, достигнахме разклон на пътя. Първо поехме напред и нагоре по билото, но бързо разбрахме, че това са дърварски пътища, водещи незнайно къде – в най-добрия случай щяха да ни изкарат на пътя над Малиново, който катерихме по обяд. Затова решихме да пробваме пътя наляво, който пък очевидно излизаше на спускането ни към Дамяново, но си струваше да потвърдим това, така че полетяхме надолу през гората и след броени секунди предположението ни се потвърди.

Връщането назад бе планирано, но това не го направи по-малко стръмно. Картата на хълма бе започнала да се оформя в главата ми и сега целта беше да се върнем по самото било до фермата, където да продължим по асфалта към хижата и оттам да търсим черен път към Малиново.

Навръх билото бе кацнала една мачта с антени и черният път покрай нея и надолу към фермата бе най-красивата част за този ден – освен че беше страхотно да летим по гладката почва с висока скорост, наложително бе и да спираме за поглед към красивите околности. На такива места имам чувството, че природата се отваря и човек изчезва, превръща се в малка буболечка, пъплеща по своята пътечка в необятния простор…

Спускането от мачтата беше кратко и скоро отново бяхме при фермата. Този път продължихме по асфалта и само след 200 м достигнахме изоставената хижа „Погледец“. Асфалтът свършваше тук, макар че дори на GPS картата бе очертан и по-нататък. Беше черен път обаче.

Спускането по него ни отведе до едни поляни, където чакълът премина в почва и трева и пътят се „претопи“ в тях до два трудно забележими коловоза. Пресните спомени от предишните два дни веднага закрещяха в съзнанието ни, но нямаше какво друго да направим – ако искахме да се приберем в Малиново, трябваше да следваме остатъците от черния път, който се спусна стръмно към едно сечище и продължи с изчезващ вид надолу.

Докато имаше наклон, следите от него все още си личаха. Когато обаче се озовахме в долината на р. Крапец, вече газехме направо през високата до кръста тучна трева, следвайки съвсем имагинерно трасето на някогашния път. Въпреки това чувството бе много приятно, бяхме нагазили в дивото, но това бе един приятен пущинак, който по-скоро галеше, вместо да дере с бодливи храсталаци.

След преминаването през едно поточе, където пътят за момент отново си пролича, трябваше смело да поемем през следващата поляна към една нива в далечината – не че имаше път и покрай нивата, освен някакви стари коловози от трактор, но обработваемата площ поне свидетелстваше за някакво човешко присъствие, така че покрай нея трябваше да търсим изход към Малиново. И наистина, до засъхналите буци и стърчащите стебла постепенно изникна черен път, който след малко ни изведе на асфалта покрай р. Крапец и оттам бързо се завърнахме в центъра на селото, като междувременно се разбрахме с нашите приятели да ни вземат оттам с колата.

Денят се оказа в общи линии ползотворен, тъй като те също бяха доволни от карането си и се бяха разминали с бурята. Нашият район Малиново-Дамяново се бе оказал перспективен за по-леки маршрути, макар че бе необходимо още малко проучване, за да открием някои допълнителни възможности. Може би това щеше да стане в четвъртия ден?


Ден 4

Дано, ама надали!

Още през нощта се събудих от силния шум на дъжда по листата и когато станахме сутринта, дъждът все още барабанеше по каменните тикли на покривите…

Както казах, почвата в района не предполага каране непосредствено след няколко часа дъжд – освен ако не искате да видите как колелата на велосипеда се превръщат в две топки кал.

Затова не си и помислихме да ги изкарваме изпод навеса, но докато закусвахме дъждът спря, а да се прибираме толкова рано към София не желаехме. Затова решихме да сложим туристическите обувки и да се разходим из селото и околността – хем да разгледаме старинните и реставрирани къщи, хем и да проверим дали няма да открием някоя тайна пътека между Стефаново и Врабево. Често пешеходният туризъм е най-добрият начин да откриеш някоя находка, която във високите части убягва от погледа ти.

Разходката из селото е нещо, което препоръчвам на всеки. Можете дори да я направите и с колело, доколкото повечето улици са черни пътища, но някои от тях са и стръмни!

Що се отнася до разходката по хълма, тя потвърди само това, че единственият път към Врабево е по билото през вр. Робово бърдо.


В заключение мога да кажа няколко неща:

Нашият престой в Стефаново бе доста интересен и изпълнен с приключения, но това е характерно за всяко проучвателно каране на ново място. Този път обаче намирането на годни за каране маршрути се оказа по-трудно. Ако ме питате какво му трябва на този район – един активен офроуд клуб, за предпочитане съставен предимно от моторджии. 🙂 Като оставим шегата настрана, има го и този момент, че за някои неизследвани още възможности за каране разбрахме едва на третия ден, а четвъртият не ни позволи да ги пробваме. Така че със сигурност ще намина натам още веднъж и се надявам след това картинката с маршрутите да е допълнена с някои ценни отсечки.

А засега картинката изглежда по следния начин – в Стефаново трудно ще намерите целодневни маршрути за няколко дни каране, освен ако не го ползвате като база за старопланински карания – там вече ще откриете и дълги, и доста трудни маршрути. По хълмовете около самото село обаче караемите пътища могат да бъдат обиколени в рамките на един, максимум два дни. Което пък прави селото подходяща дестинация за уикендите, особено през есента, когато според мен е най-подходящият сезон за каране там.

За мен основното предимство на Стефаново обаче е възможността за комбинирана почивка – планинско колоездене в рамките на 2-4 часа плюс още нещо. Това нещо може да е обикаляне на интересните обекти в радиус 30-40 км, разходки в и около селото, време, прекарано на спокойствие със семейството, четене на книга на верандата или приготвяне на барбекю в двора с приятелска компания. Точно заради това повечето маршрути, които ще публикуваме в резултат на посещението ни, ще бъдат кратки, така че да отнемат не повече от половин ден, а останалата част да запълните с други занимания.

Във всички случаи обаче това е едно от най-спокойните и тихи места, в които съм бил – ако имате нужда от хубава и пълноценна почивка, препоръчвам го горещо!


Домакини

Хотелски комплекс „Дедовите къщи“ – с. Старо Стефаново

Дедовите къщи са уникални най-вече с това, че са реставрирани стари сгради, които са запазили в голяма степен технологията на градеж от миналите времена. Един поглед върху гредореда на тавана, дървените веранди, каменния двор и каменните стени в някои от стаите (дори в някои от баните) може да ви грабне с уюта и автентичната атмосфера, като в същото време на разположение на гостите са и всички необходими удобства и модерни придобивки като интернет, санитарен възел за всяко отделно помещение, сателитна телевизия и т.н.

Има както стаи със спалня или с две легла, така и апартаменти и студиа, в които могат да се настанят 3-4 човека. Общо местата за настаняване са около 30, а в механата, наречена „Ранията“, където домакините винаги са готови да ви нагостят с вкусни манджи и специалитети, често приготвени с домашни продукти, могат да поседнат 38 човека. Отделно от това в двора има кътове за барбекю и вечеря на открито.

Винаги ще се намери място и за велосипедите ви – или в някое от сепаретата в двора (напълно безопасно е, тъй като предвид броя на жителите в селото престъпност на практика липсва), или някъде другаде. На улицата пред Ранията или някъде в двора винаги можете и да ги измиете, ако случите на кал.

За да направите резервация или запитване, можете да се свържете с домакините по някой от следните начини:
Телефони:
+359 6910 2728 Рецепция
+359 6910 2351 Рецепция
+359 887 649 663 Стилиян Петров
+359 896 800 287 Ирена Негревска
+359 896 800 286 Валентин Негревски
E-mail:
[email protected]
web:
www.retroholidays.net