Велоекспедиция Памир 2008: Бивак при Драконовите скали – Мургаб – Бивак на река Карасу

Време е да отворя тефтера на новия ден. Бялата страница зовеше да бъде изпълнена с поредната доза досадна проза на едно пътуване – ядене, кафе, прибиране на бивака, тоалет и преглед на „печата“ (картата). Сутринта беше ведра. Тази лекота се усещаше дори в нас. Причината едва ли беше близкият Мургаб, ама кой знае. Една обедна бира на пазара там звучеше твърде релевантно.

Леви-десни, леви-десни и цъфнахме на Памирската магистрала. Огледахме се. От мястото, на което стъпихме на нея, завой не се виждаше. Право като конец.

Една вметка. Вие правите ли разгрявка преди каране? Абе, ние не. Лошо Гошо! Знаехме, че не е хубаво така, веднага след тоалет да се мятаме на колелото, но… Разни болежки се обаждаха, я гръб, я коляното ще заскърца. Край на вметката защото…

… пред нас се появиха три точки. Бяхме минали вече към 3-4 км, когато на около километър различихме, че това бяха колоездачи. Бяха богатирите от трио „Русия“! А стига бе, Мемет!

– Здравствуйте, ребьята!!! Как дела? – обадихме ние един „мързелив“ руски. Лицата на тримата бяха доста изгорени от Слънцето,  устните им напукани.

– Ми, к’во да ти кажа, батюшка. Много жега. Когато напуснахме Памирския друм и хванахме по долината на река Гунт нагоре по един черен път, на втория ден загубихме пътеката. Наложи сe три дена да мъкнем и бутаме колелата, докато излезнем на един хребет, който впоследствие ни заведе до езерото Язшилкул.

– Това езерото с минералните извори ли е?

– Да. После беше лесно. Почти не разбрахме кога преминахме превала Нейзаташ (4135 м). Дотук много бързо се движехме. Как е по Бартанг?

– Красиво. Има 4-5 отрязани участъка от пътя между Япшорф и Басид, но вероятно нивото на реката е паднало и ще е по-проходимо.

– Ние трябва до седмица да стигнем до Рушан, защото три дена по-късно ни е полета за Екатерингбург.

– Щастливого пути!

– Все доброго!

Така „квартетът“ се сбогува с „триото“. Бързо ги забравихме, защото не след дълго достигнахме до големия Завой. От големия Завой пътят променяше посоката си и поемаше на запад. Недалеч от него се намираше голямото езеро Рангкул. Бяхме по средата на три големи ръкава – единият към въпросното езеро и затворения за чужденци проход Кулма към Китай, другият към Ак Байтал и Кара кул, третия водеше към Мургаб. Докато зяпахме как профучава по прашния път една УАЗ-ка, решихме да се откажем от идеята да го посетим. Някак си да въртим 15 км до някакво езеро нещо не ни допадна особено. Явно всеки от нас подсъзнателно си беше наумил вече, че ще гоним бирата в Мургаб, и лесно отсвирихме памирския гьол. Дали не сбъркахме, не знам, все пак навсякъде не можехме да бъдем. Пък и си мисля, малко или много си оставаме чеда на „цивилизацията“.  Трудно издържахме „лишенията“. Липсата на разни пенливи питиета и дестилати ни правеше „лабилни“.

Малко се отплеснах в раздувки и щях да пропусна един съществен факт. Появата на вятъра. След завоя за езерото Ранкгул, посрещнахме вятъра в цялата му мощ. С някаква странна упоритост отказвахме да повярваме, че това се случва точно на нас. Тогава ни гонеше ни голямо нетърпение. Искахме да стигнем колко се може по-бързо до град Мургаб. Малко ще избързам с разказа, но от този завой до края на пътуването той не спря да ни блъска челно. С това открихме официално „седмицата на памирския насрещен вятър“. Тепърва щяхме да научим някои тънкости на придвиждане, но затова по-нататък в предаването.

До Мургаб изпитахме истински трудности. Скоростта рязко падна на 6-7 км/ч. Всеки опит да вдигнем повече ни костваше сериозни усилия. В един момент направо се отчаяхме и спряхме разделени един от друг, все едно ни беше яд един на друг. Седяхме на банкета мълчаливо. Отнякъде се разнесе тежката воня на мърша. Надигнах се и видях разчленения труп на овцата на Марко Поло, която бракониерите трепат заради трофейните рога.

Към обяд успяхме да докретаме до града. Още на входа му попаднахме на реклама, предлагаща байк-турове из района. От другата страна на шосето пък се кипреше чисто нова кирпичена юрта – хостел, сделана по някакъв френско-таджикско-киргизки проект. Световният туризъм и тук започва да налазва с мотото „да дадем поминък на местните хора“.

Въпреки че името на града означаваше „мъртво място“, веднага се насочихме към оживения пазар. Имахме късмет с малко питане бързо да го открием. Спуснахме се по една раздрънкана прашна улица към него, където намерихме „правилния“ човек, който да ни посочи към „правилната“ ошхана – най-добрата. Това беше шофьора на УАЗ-ката, който спря, докато поправяхме счупения багажник на моето колело. Промушихме се покрай два спрели джипа и паркирахме тежко натоварените ни возила на стената на странноприемницата. Още с влизането попаднахме на менюто, което се състоеше от познати и непознати блюда. Преди да поръчаме шорбата и лепьошката, наляхме по една „тройка“ „Балтика“, след което, вече уравновесени, се концентрирахме върху „екзотичното“. Стуци се спря на „кавърма с месо от як и ориз“,  останалите се фокусирахме върху усуканите „манти“ – вид пелмени с месо. В Ладак с Явор плющяхме като побъркани подобни тестени „бонбони“. Там се казваха „момо“ и бяха много лютиви.

– Да повторим ли бирата?!

Както невидели поглъщахме шорбата и мантите, така и бирата и чая изчезваха в сухите ни гърла. Дълго време реанимирахме в сумрака на ошханата. Почувствахме се  по-човешки. Не бяхме яли на маса, откакто напуснахме Душанбе. А това кога беше?

След обилния обяд се изпружихме отвън на сянка. Слънцето жулеше яко и не се стоеше. Стоян направи един тигел из пазарището и се върна с армаган – традиционна киргизска шапка. Островърхата ѝ форма била неслучайна, обяснили му продавачите, спомагала по-лесно да пори вятъра. Таман за условията, си рекъл Стоенча, и я нахлупил до уши. По случай придобивката „тържествено“ го назначихме в киргизкото КАТ.

Това последното не ни помогна  особено много, защото се омотахме на излизане от града. В Мургаб се оказа, че нямат кръгово, а правоъгълно движение. Та на въпросната пътна „фигура“ минахме като на парад три пъти, пред погледа на вожда и учителя Илич Ленин. Паметникът лъщеше, прясно боядисан с бронз за печки. Има един много готин виц за Ленин, който ще ви разкажа докато минаваме по моста над река Мургаб:

Вървял през тундрата изнемощял мужик. Дни наред не бил ял и пил. Ден и нощ скитал в търсене на подслон. Накрая, една вечер видял в тъмнината отдалеч светлината на свещ, идваща от малка къщурка. Приближил се мужикът и видял вътре другаря Ленин да пише, а до него самовар и паница, пълна с блини. Почукал на вратата. Свалил калпак и продумал.

– Бащице, от дни не съм ял и пил, дай подслон на клетника.

– Не може! – отвърнал строго Илича.

А очите му, добри, добриии…

Мостът свърши. На километър извън града ни спря военен пост. Събраха ни тескеретата и войниците потънаха вътре в постройката. Мина цигара време, появи се втора, обаче никой не излизаше. Повъртяхме се още малко и притеснени надникнахме през джама да видим що става. Вътре  солдатите бяха забили поглед в телевизора и гледаха някакво „сложносюжетно“ порнофилмче. Ще почакаме. Запалихме по още един фас. Явно бяха минали финалните надписи, когато се появи един от войниците с паспортите в ръка.

– Вы надо вернуться обратно в Мургабе за ОВИР-ом (office for registration of foreign citizens).

– Почему? Мы же в Таджикистане с начале августа. У нас все есть.

– Вы не пришли из Киргизстана?

– Нет! Мы через Бартанг пришли сьюда.

– Ааа, е арно тогаз!  – почеса се аскера и малко неубедително ни върна документите.

Този разговор беше един от онези знаци, които Съдбата праща, за да ни светне по едно шамарче, че имаше нещо нередно в нашите бумаги. Уви, и този път го пропуснахме. Нямаше кой да ни посочи, че „лавината“ беше отдавна тръгнала. Но това щяхме да разберем и преживеем едва накрая.

Вдигнаха бариерата и заедно с една волга – комби продължихме напред. Колата бързо изчезна, а ние тромаво завъртяхме покрай зелената долина на реката. Шосето плавно се изкачваше нагоре като ни предостави възможност да се любуваме на околността. Следобедното слънце, топлите цветове на планината придадоха един пасторален облик на деня. Покрай брегове на реката срещахме групи от хора, които или перяха килими и черги или въртяха шашлици по басмачки  – басмачът е памирското хайдук.

За съжаление, един абзац не ни стигна, за да изкачим баира пред нас. Наложи се да въртиме серпентини по него. Щом излезнахме горе на открито веднага вятъра напомни за себе си. Пред нас видяхме един силно насечен терен. Редуваха се дерета след дерета. Река Мургаб остана западно от нас и продължи своя път към Сарезското езеро и Бартанг. След поредното кратко изкачване, дойде момента, когато пътят „влетя“ мощно надолу в долината на река. Понесохме се, стремглаво като дори се наложи да барнем спирачките. Пиша това неслучайно, тъй като обикновено насрещният вятър действаше като такъв. Тук обаче вдигнахме скорости, които бяха опасни за песъчливия път. Дали, да споменавам, че излизането от долината ни взе „здравенцето“ – направо усукахме курбелите от напън. Допълнително към това, за да не се изпотяваме,  бяхме „подпомогнати“ от вятъра.

Така, „свежи и усмихнати“, стъпихме на поредното около километър дълго плато, което много бавно преодоляхме. В края му  последва още едно „нервно“ спускане. Този път въздушните маси ни замлатиха странично и на пориви. Наложи се да въртим дори надолу. Чат-пат се мятахме и на спирачките, за да предовратим евентуалното падане. Имаше пориви, които направо обръщаха кормилата.

Към 18 часа усетихме, че вятърът осезаемо намаля. Този факт не ни „стопли“ особено, защото „батериите“ ни отдавна светеха на червено. Както обикновено се случва в края на деня, набелязахме някакво що годе прилично място за бивак и през едни пясъчни „джендеми“ се сурнахме до брега на реката.

Вечерта се отвинтихме от „простотия“. Явно (поредната амнезия,  просто не помня) бяхме се сдобили с водка, защото до късно долината кънтеше от цветиста българска реч. Не оставихме нищо свято.