Хм, нещата се завъртат бързо, почти неусетно. И преди да се усетиш, си я загазил. В ежедневието си забързани, обсебени от разни обществени рамки, бързат хората насам-натам. Рядко се радват на това, което имат, на здравето си и прочие. Не се замислят за … ако искат да мисля! И аз няма да мисля, че се препълни с философи. По скоро ще споделя за една разходка. Преди няма и месец богаташи в Рила, а сега мизеруване в Балкана…
След разбиването петък вечер на In flames в хола на Христо Ботев, съботата изглеждаше обречена. Двуцифрено число бири, едноцифрен час на лягане… При тези входни променливи, хвърлях ексепшъни сутринта. Алармата звъни, фокусирам… фокусирам… фокусирах – 8:30 часа. Не ме устройва. Сноозе. 15 мин по-късно фокусирам, фокусирам… и фокусирах, че навън пече прекрасно слънце. Е нямаше как – станах и почнах да се чудя. Не ми е много зле, но не ми е и много добре. Сега мога да се върна в кревата и да проспя деня или пък да хвана нанякъде. Помислих още малко и реших – що за веломаниак ще съм, ако отида и си легна?! Затова реших – товаря колелото в колата и заминавам на Вежен. Що на Вежен ли? Ми щото така си искам!
Взех си кафе, стегнах раничката, натоварих колелото в багажника на каляската ми, смазах веригата и спирачките, аках и потеглих в 10 без малко. Право към Рибарица. Трябваше да заредя и понеже щях да плащам с карта, нямаха значение намаленията от по някоя и друга стотинка по бензиностанциите. Затова се боднах в едно ОМВ… което се оказа в ремонт. Сигурно единственото, дето го ремонтират в тоз момент в БГ и аз го улучих… Е, разбрах, че е в ремонт, като налях газта и трябваше да изчакам опашката на единствената отворена каса, която беше външна, като продавачница на билетчета за градския транспорт. Дойде ми реда и ще плащам… сметка 27 лв… подавам си дебитната карта (с наличност 43 лв.) и спокоен. Ама лелката ми я върна и вика „Изтекла, мойто момче!“. И дам… 01.10.2011 … кво да правя. Нали богата работа… подавам си другата карта с около 30 лв. в нея. „Въведете ПИН, мойто момче!“ . Въвеждам аз, ама… аз тая карта я ползвам само за пазар от нета и съм и забравил ПИН-а. Ами сега? „Я дай да пробвам пак, още ми е мъгляво от бирата, може да бъркам.“ Опаа, втори път грешен ПИН… Почвам да се припотявам. Опашката взе да се поизнервя, а и количеството й беше в размер, който не предполагаше да седя там повече и да си ровя из флопито за ПИН. „Абе ще плащам кеш, ей сега се връщам!“ и отскочих до колата. Хмм-дам, интересно! Имам 24 лв. и стотинки. Позапотих се още малко. В колата си имам една дупка, в която пускам стотинки от ресто като се случи. За трудни моменти. Незнам колко пари се бяха събрали дотогава, но почнах да броя стотинките. По 5, 10, 20… докарах ги до 3 лв. и се събраха за сметката. Отидох с наведена глава, изчаках пак опашката, платих си… и то стана 100 часа. Къде съм тръгнал по пладне…? Ама няма връщане назад!
Музичка, магистрала… стана ми готино. Главата ми помина. Особено като отбих към Тетевен – денят ми се оправи. И понеже бях закъснял, реших да си оставя колата в Тетевен и да продължа с колелото. Така де, нали съм мобилен… Така и направих. В Тетевен имаше празник на града – скара, бира и чалгия, и навалица от всички махали в района. Поради това паркирането беше трудно. Как да е, намерих си място пред една къща, хората обещаха да ми пазят колата. Покрай ситуацията с плащанията и блокираната карта и другата, която предстоеше да блокирам, бях останал само с остатъка от стотинките от ресто. Еми кво да се прави… събрах каквото беше останало, към 5 лв. Първоначалната идея беше да си взема нещо за ядене от Тетевен. Ама при тая създала се ситуация реших да не оставам хич без пари и да карам на природни богатства и тръгнах без пазар, само с чешмяна водица. По пътя си набрах 5-6 ябълки и така… 5 лв. на стотинки в джобчето ми дрънкат, без семки и бонбонки карам си весел и щаслив. Само дето парите бяха на стотинки (не го ли казах вече?), та и тях трябваше да мъкна. Както и 500-грамовата ключалка за колелото, която видях доста късно, че е в раницата.
А маршрута го бях замислил Тетевен-Рибарица-х. Ехо-вр. Вежен и обратно при колата. Хванах черния път към хижа Ехо, който се пада зелена маркировка след Рибарица. Друсам си се ухилен по калдаръма, свиркам си и си зяпам насам-натам по съседните баири. Ииии о… поглеждам пътя.. огромна змия на половин метър пред мен. Стреснах се, нямаше време да я заобиколя. Дам, пълен идиот съм, ама минах през нея. То не само тва, ами се и поуплаших, да не реши да ме хапе. За щастие беше жива и „здрава“ (то какво и да и се счупи, де), продължих си нагоре.
Свърши пътят и хванах пътеката. Тука колелото ми проговори с човешки глас. Вика, „Изморих се, малко почивка?“. Нали съм добра душа… викам му, „айде, ти ще ме покараш сега“. Метнах го на гръб и айде в гората. Беше много приятно – тишина, горе-долу топло. След известно време изскочих от гората. Откри се гледка-трепач.
На хижа Ехо бях към 15 без 5, имаше само хижар и едни малчугани, които май помагаха за дървата, които събираха на хижата. Бяха си загубили телефон и го търсеха. Питах дали има нещо за ядене, ама уви… бил закъснял днес и манджата сега се готвела, щяла да е готова след час… ама аз нямам толкова. Питах го за вафли някакви. Провери зад бара и в едно кашонче се търкаляше един кроасан. „Това е мойта кифла, с шоколад и крем тоз път!“ Взех единственото за ядене, нагънах го и точно след 1 минута все едно не го бях ял. Поех към Вежен в 15 и 10. Бях го замислил за два часа и 45 мин да съм на връх Вежен. Пуснах се по подсичащата пътека на Юмрука и оттам колелото пак почна да ме кара. Гледките бяха прекрасни – златна трева, зелени все още гори… много свободен се почуствах. Обаче почнаха да поизлизат едни облаци, вятърът се усили доста. Стана бая хладно. Кроасанът и ябълките отдавна ги бях превърнал в парникови газове по баира. Бях малко пообдухан. Малко преди Каменица легнах в тревата на завет и си починах. Облякох каквото имах. Установих, че съм си забравил дълги гащи. Ама това не ми беше проблем, де. Проблем беше, че както го смятах времето, в 6 и 15 трябваше да съм на хижа Вежен и таман по тъмно да съм в Рибарица. Затова реших да пропусна връх Вежен. Докато катерих Каменица, ръцете ми замръзнаха много здраво, не очаквах така… добре, че сутринта хвърлих едни чорапи, та ги обух като ръкавици. Въпреки че времето стана малко неприятно, все още се чувствах перфектно, щастлив и надъхан за спускането.
Цялата пътека към х. Вежен я карах. Катарзис… камънак, съсредоточаване, адреналинче малко – истински рестарт – няма глад, няма студ, няма умора. Ръцете ми се стоплиха за нула време и така лека-полека се спуснах до х. Вежен. Всичко беше по план, като изключим, че изпуснах качването на върха. Ама това беше като инвестиция – да мога да пускам пътя надолу по светло. Та в 6 часа на хижата – разбира се, никакво ядене. Предложи ми хижарят филийка с маргарин, ама отказах. Пих един чай за 50 ст. (кроасанът беше 1.50) и останах с 3 лв. и зареден с енергия. Хванах колелото, стегнах каската, която тоя път не бях забравил (както направих по-предната седмица на Мусала) и газ надолу. Устремен, докато не ме преряза ужасен звук, който беше „Фсссссссс тряс тряс тряс“. Оооооо, писна ми! Пак спукана гума и то само на 2 км от хижата. Трагедия! А толкова се точих…
Попсувах малко, докато сменях гумата. Спуканата не ставаше, беше сцепена. Загубих 15 минути. Което беше по-лошо, с малката помпа не можах да напомпя достатъчно резервната гума. От тоз момент нататък спусках и се радвах, че няма бабички с пазарски колички, шото щеше да ме е срам да ме изпреварват. 🙂 Е, не пусках чак толкова бавно, но бях изключително нащрек къде карам и през цялото време тръпнех да не чуя ужасния звук отново. Просто нямах желание да ходя 15 км до най-близката бензиностанция. Стъмни се, а бях на 12-тина км от Рибарица. Стана „чисто черно“. Челникът осветяваше малко пред мен, но не си личеше много по какво карам.
И да… стигнах до асфалт… още 7-8 км и съм в Рибарица. Уви, асфалтът не беше по-добре от камънака. Напълно съсредоточен в пътя… нещо изгрухтя в храсталака. Незнам как да опиша това, което почуствах! Насочих челника в посока на шума и кво да видя! До мен покрай пътя тича огромен язовец. Грухти, пръхти, тича и поглежда назад. Не повярвах! Няколко секунди по-късно се чудех как да го снимам, ама реших да не се пребивам, докато вадя телефона в движение. Говедото обаче продължаваше да тича по пътя. Понамалих, с идеята да му дам възможност да избяха в храстите, а и да не го предизвиквам да става агресивен (което си му е в природата). То взе, че спря и си седи на пътя… пак набрах скорост и онова пак почна да тича по пътя. Сигурно 500 метра така и взе, че отби в храстите.
Като се разделихме пак ми стана много яко. В гората, по това време, с колело, пълна тъмница. Ухилих се и вече не ми пукаше дали ще пукам гуми пак. Колкото виждах, толкова карах. По-надолу в селото ме гони едно куче малко, ама нямаше шанс. На бензиностанцията в Рибарица напомпах гумата добре. Предупредиха ме да внимавам много, че сега се прибирали пияндетата от Тетевен. Откъснах си още 10 ябълки в пълната тъмницата и леката мъглица, която се постла. До Тетевен стигнах супер бързо. Нямах много желание да се мотам по пътя. Погледнах ГПС-а. Поддържах около 35 км/ч.
И така, намерих си каляската, по най-бързия начин се преоблякох, натоварих и обратно към „Джунглата“, че бях на РД и зверски окъснях. С останалите 3 лева си взех фъстъци и кисело мляко. Под звуците на концертната музика, приятно изморен, се прибрах живо-здраво в 22 часа. Като се замисля (обещах да не го правя, ама ми напира отвътре), какво му трябва на човек, за да се чуства добре?!
