Здравейте,
Дълго се чудех дали преживяванията ми в Карибите биха представлявали интерес за читателите на МТБ-БГ. И ето, реших да седна и да ви разкажа за една от първите ми МТБ случки тук.
Съдбата ме отведе на остров Мартиника. Тук съм от септември 2010 година. Преди заминаването си имах много въпроси в главата си и един от първите беше „ами колелото?” Знаех, че климатичните фактори на острова не са никак благоприятни. Комбинацията от високи температури и влажност на въздуха, допълнени от силно нацепения терен поради вулканичния произход на острова, ме плашеха. В крайна сметка заминах без него. Пристигайки, бяха ми необходими близо три седмици, докато се приспособя и започна да живея без климатик и да дишам с пълни дробове. Успоредно с това опознах острова, влязох в контакт с местни агенти от велоклубове и започнах да събирам информация за трасета. Оказа се, че болшинството предпочитат да карат пистови бегачи по нажежения асфалт. Усещах силна абстиненция, постоянно си разглеждах стари снимки от предишни карания и си припомнях какво е усещането да бъдеш свободен в природата. Не издържах дълго време така и в началото на ноември получих дългоочакваното обаждане. Бяха от летището във Форт дьо Франс, колелото ми беше пристигнало благополучно. Сглобих го и в продължение на няколко дни карах къси маршрути предимно по асфалт с градиране на натоварването. След като прецених, че съм в достатъчно добра форма, погледнах измежду записките и е-майлите всички трасета, които успях да намеря. Започнах да си правя планове за южната част на острова. Беше ми омръзнал асфалтът. От всички предложения си избрах „La trace des caps”. Маршрутът възлиза на близо 35 километра с 400 м позитивна денивелация. Организирах транспорт, който да ме откара и да ме чака на края на трасето. Южната част на острова е популярна с красивите си плажове сред туристите, но и не само сред тях. Шампионите на острова по МТБ тренират по това трасе редовно. В интернет успях да намеря снимки от трасето и изглеждаше много разнообразно. Вечерта преди карането от мерак едвам заспах. Бях превъзбуден от факта, че ще опозная нова част на острова и то на колело. Това беше първото ми нормално каране без асфалт, автомобили…само аз, колелото и природата.
И беше седем сутринта, когато алармата ме събуди. Събрах багажа, който сметнах за необходим. Заредих гърбицата с три литра вода, взех сушени плодове, малко инструменти, комплект за лепене на гуми, много сили и желание за каране. 🙂 Така екипиран се транспортирах с кола до южната част на острова. Всички казваха, че препоръчват да се кара трасето от Saint-Anne в посока Macabou. Аз реших че ще карам в обратна посока.
Малко след осем часа вече бях в Macabou. Отбивката от главния път към началото на пътеката беше осеяна с множество дупки и карането ми започна с около три километра по рано от плануваното. Малко трудно намерих началото на пътеката, тъй като липсваше маркировка.
Уговорих се след близо четири часа да ме чакат от другата страна с кола. Както сами виждате от картата, маршрутът, по който избрах да карам, следва бреговата ивица в южната част на острова. Това предполагаше множество живописни и спиращи дъха гледки, но и продължително излагане на слънце.
В началото пътеката се движеше успоредно на плажа. На места се кара по пясъка, на места между палмите и другите дървета. Нямаше други хора, но предположих, че ще засека идващи от противоположната посока на трасето.
Тъй като беше още ранна утрин и нямаше хора на пътеката, карах бързо и се наслаждавах на терена. Направи ми впечатление, че като минавах през места с паднали листа на земята, чувах много странен шум. Сякаш шума от гумите ми върху листата се разпространяваше наоколо в пространството и някак си странно се връщаше обратно към мен! Бях озадачен и на следващото място с нападали листа по пътеката спрях. Оказа се, че шумът идва от крачетата на червените сухоземни раци, които, изплашени от мен бягат да се крият в дупките си. Един дори тичаше наляво-надясно пред колелото ми с високо и заканително вдигната щипка срещу мен и се пулеше.
Напредвах по трасето и сменях изкачванията със спускания. Остров Мартиника, както казах, има вулканичен произход и скалите, които срещах по пътя, бяха много интересни.
Времето напредваше и жегата започна да се усеща значително. Всяка сянка бе добре дошла. Изтощаващи бяха етапите с каране директно на плажната ивица по пясъка. Моите гуми Bontrager затъваха лесно. Дори открих, че е по-практично да се кара по водораслите, изхвърлени от вълните на брега. Целият се бях овъртял с пясък, спирачките ми свиреха от морската вода, но независимо от това гледах да се насладя максимално на карането.
Минавайки през следващия плаж, слязох уморен да бутам. Чудех се как може това трасе да е популярно и любимо на шампионите по МТБ на Мартиника, след като има места, където трябва да се бута. Чудех се дали просто гумите ми не са подходящи или аз съм прекалено тежък, че затъвам в пясъка.
Знам че за песъчливи терени се препоръчват гуми с по-голям балон, така че тежестта да се разпредели на по-голяма повърхност. Мислейки си такива неща, достигнах до скали, в които майката природа бе издълбала отвор с формата на сърце. Гледах и не вярвах на очите си.
Цъкайки с език, продължих напред, като оставих в ниското пясъка и водораслите. Теренът ставаше все по-труден и техничен, а усмивката ми все по-широка.
На места пътеката беше барикадирана с разхвърляни скали. Не винаги успявах да мина безаварийно на слалом между тях. Изкачих се на поредното хълмче, което бе обрасло с разновидна растителност. Преобладаваха ниски и бодливи храсти. Надявах се да не срещна по пътя някоя змия да се препича на скалите. След като направих няколко снимки от върха на хълма, започна стръмно спускане. Пътеката се виеше между камънаци, бодливи храсти и кактуси. Повърхността на места беше доста трудна за спиране. На един завой поднесох и изхвърчах от пътеката. Успях да скоча и да падна на крака, но колелото полетя надолу от пътеката. Спря се в бодливи храсти. Вътрешно се молех да няма щети. Издърпах го обратно на трасето, огледах го и без видими проблеми продължих. Пет минути по-късно, достигайки до равен и блатист терен, усетих, че колелото нещо вози много меко…
След близо час лепене се ядосвах, че нямам нова вътрешна гума в мен. Над 12 дупки общо преброих! Без пинсети и нож буквално импровизирах. Бях уморен, а все още на половината от пътя. Водата ми бе на привършване и в тази дивотия нямаше откъде да допълня. За щастие, минавайки през Cap. Chevalier, успях да си купя вода и да си отпочина на плажа под хубава сянка.
Следващият етап минаваше през „английското заливче”. Това беше най-неприятната част от карането. Имаше много бутане, кал, мръсотия и смрад от застояла вода и изхвърлени отпадъци. След изкачването на Pointe Baham, достигнах до най-красивата за мен част от „трасето на капачките”.
Почувствах се все едно съм на друг остров, на друга планета. Само преди няколко завоя се борих с храсти и трънаци и изведнъж попаднах в каменна пустиня, картинка като от лунен пейзаж. Нямаше никаква растителност. Където и да погледнех, виждах само топлите цветове на скалите и изпръхнала от жегата пръст.
Теренът позволяваше да достигна и да карам на ръба по високите скали, надвеснали над бурното море. Наслажвадах се на красотата и вариацията на цветове. Навътре в морето валеше. Надявах се да се разхлади поне малко, но температурата се задържа около 36 градуса на сянка.
На места нямаше ясно обособена пътека за каране и можех да си избирам сам. Признавам си, че порядъчно поскачах от скала на скала като начинаещ фрийрайдър с ХС велосипед. Достигнах места с огромни кактуси, каквито съм виждал само по филмите. Все едно бях в Дивия запад!
След като се нарадвах на скачането, реших да продължа. Бях любопитен какво ли ще срещна нататък. Красотата, която се откриваше пред мен, не може да се опише с думи, нито със снимки.
Дивотия – най-точно описание на природата. Лудница – най-точно описание за усещането при каране. Пътеки, лъкатушещи между кактуси и канари, опасно приближаващи се до ръба на скалите, надвиснали над морето. Пътеки, трудни за пешеходци, но идеални за каране. Спускайки една такава, засилен и прелитащ ниско над скалите, достигайки плажа, успях да направя човка като по учебник на пясъка.
Следваше поредното драпане по скали. Вече усещах значителна умора и как жегата ме смазва. Най-голямата награда след изкачването на скалите е когато горе усетиш вятъра. Направи ми впечатление, че на земята на едно възвишение имаше разпиляни оранжеви конци. Спрях се и се вгледах от близо. Беше някакво растение, което бе създало много фина мрежа от оранжеви ластуни.
Следващите два-три километра бяха леко безинтересни. След спускане отново на нивото на морето, пътеката се шмугна между дървесните видове. Преминах през един от малкото останали къмпинги на острова, където хората се приготвяха за обяд. Деца се къпеха на душовете и се пръскаха с вода. Реших да им подражавам и да се освежа поне малко. Хладката вода ми помогна да се свестя и набера още малко сили. До финала ме деляха може би по-малко от пет километра. След къмпинга достигнах най-красивия и популярен сред туристите плаж „Salines”.
Жълт пясък, високи палми, прекрасно синя вода, капанчета, скара-бира и други екстри. Покрай това райско местенце минах през прашен път за автомибили, който свърши с бариера и оттам продължих по тясна пътека, която следваше брега. На места се движех много близко над морето и виждах как рибари се прибират с лодките си към пристанището в посока Saint-Anne.
Последната част от трасето се движеше изцяло в гора и сянката ми дойде много добре. Усещах умора в краката и вече избягвах да седя на седалката поради обясними причини. На влизане към Saint-Anne в морето имаше закотвили лодки, зад които се виждаше в далечината на около 16 км скалата „Диамант” – идеално место за водолази.
Достигнах успешно, макар и с час и половина закъснение, точката на срещата. Разглобих колелото и заспах в колата от умора и натрупани преживявания.
Днес, няколко месеца по-късно, за мен „La trace des caps” остава все още най-приятното трасе за каране на Мартиника. С удоволствие карам там, когато имам време и възможност. Успоредно с това търся нови маршрути, но си признавам, че е трудно да се намери трасе, което да е качествено. В повечето случаи са пътеки, подходящи за пешеходен туризъм, но не и изцяло за колело. Пътеки, които преминават по пресъхналите корита на реки, стичащи се след дъжд между камъните. Пътеки, които са може би идеални за DH, но не и за XC. С тези последни редове искам да благодаря на Иван Стоянов (един от организаторите на Велорали „Из Врачански Балкан” ) за това, че успя да запали отново страста ми към планинското колоездене. На всички читатели пожелавам един успешен сезон, изпълнен с много приключения и емоции, безаварийни километри и много усмивки. Бъдете здрави! Иван.
