|
Първият ден си бе направо лежерен, затова не си дадохме зор да ставаме по тъмно, напротив! Без да бързаме, по пътя Сестримо – Белмекен достигнахме язовира преди обяд, намерихме удобно място за паркиране при едни бунгала в рамките на спортния комплекс и погледахме стегнатите стройни тела на щъкащите наоколо спортистки (опа, дали не трябваше да го премълча това!). На някои даже им протекоха вилките. Ама не това, което си помислихте, де! Както и да е, след доста бърсане, разгряване, протягане (не само на вратовете, но и на някой друг крайник) и други видове размотаване, решихме най-сетне да се включим и ние в спортния полуден и да допринесем за това телата ни поне малко да се доближат до състоянието на спортните натури, препускащи с летни ски по асфалтовите алеи наоколо.
До хижа Грънчар ни очакваха около 35км по черни пътища с макадамово покритие. Бях карал тази отсечка и знаех, че няма нищо интересно… освен зашеметяващите гледки, което всъщност не беше малко. Трошените камъни, с които бе покрит пътят, помогнаха за укрепване на любовта ми към велосипедите с двойно окачване (о, да, този път бях с такъв!) и извикаха в душата ми искрено състрадание към човека с твърдак в групата ни – един от двамата Митковци. Наклонът редовно сменяше посоката си, а пред очите ни като страници от луксозен календар се сменяха изображения с високо качество и наситени цветове.
Както казах, снимките от този ден са по-важни от думите, макар че добре си поприказвахме тогава, особено при някои по-продължителни изкачвания, когато ни домързяваше да се друсаме до безкрай върху седалките и прибягвахме до упражнението „бутинг”. Към четири и нещо следобед акостирахме край ез.Грънчар и отпихме първите глътки бира. Настаниха ни в бунгалата, ние пък се настанихме около софрата и така докато сънят се настани сред нас.
|
||||||||
|
|
||||||||
|
Ден втори. Неделя, както обикновено. Очакваше се да е тежък, разстоянието не изглеждаше малко, а очертаващото се каране нагоре-надолу по високите части (и то по пътеки) със сигурност нямаше да е като разходка в парка. За такъв ден си трябваше подходящо начало и хижарите ни го осигуриха с вкусни пържени филийки. „Офф, сега трябва и да караме ли?!”, както обича да казва Борис. (Предполагам не се съмнявате, че и той бе там наред с друг основен герой от Снимка на седмицата – Мите Пасков).
Първите няколко километра ми бяха добре познати – Кайзеровия път. Няма да се повтарям, можете да прочетете ТУК каквото имам да казвам за тази чудесна пътека. Е, спътниците ми може и да не го потвърдят съвсем, но това е защото на практика минахме само половината, както се досещате, в посока нагоре. Оттук вече продължихме по това, което досега бях виждал само на карта.
Изкачвайки се към Янчов чал, бързо разбрахме, че нагоре ще се бута и то не толкова заради наклона, колкото заради неравностите по терена. Макар и да си личеше съвсем ясно, пътеката не бе от най-използваните, така че преобладаваха тревата и буците под нея. В този стил бе и първото спускане за деня – кратичко, но добре раздрусващо. Време бе да избутаме и до седловината между върховете Ортачал и Ченгечал. Много чалове, много нещо! И бутането си го биваше!
Горе ни очакваше изненада. Таман яхнахме байковете в очакване на плавно спускане и се озовахме на ръб, под който склонът (и пътеката) тръгваше стръмно надолу към живописния циркус Казана, покрит с тучна трева и набразден от десетки поточета, извиращи в подножието на заобикалящите го върхове. Погледнахме картата, погледнахме маркировката – грешка няма, това е пътеката, слагайте наколенките! Беше технично, на места много трудно спускане – тук карайки, там носейки, смъкнахме се в подножието, където теренът се поизравни и ние продължихме към върховете в далечината. Никой от тях не изглеждаше особено нисък.
Докато изкачвахме поредната седловина, изотзад се появиха двама пешеходци по тениски и къси гащета, които ни застигнаха с бодра крачка, а в момента, в който теренът се изравни, преминаха в лек тръс и ние разбрахме, че повече няма да ги видим (освен може би случайно в спортния лагер, откъдето се бяха пръкнали). Ако изобщо стигнем дотам… Поизкачихме се още малко, после пак се спуснахме до подножието на връх Ибър – първият от високите исполини, които ни препречваха погледа от известно време. По него нямаше да се катерим, така че неизбежното бе отложено с още 1-2 километра. Беше сравнително равно, но карайки по грапавата затревена пътека го усещахме по-скоро като изкачване.
То и изкачването не закъсня! В подножието на връх Каменити чал, след като бяхме подминали Ибър, пътеката с колците се раздели на две. Това бе малко неочаквано, тъй като на картата бе отразено раздвояването на зимната маркировка, но нямаше и помен от хубавата пътека, която виждахме да се вие към седловината на хоризонта. Доста се чудихме дали да продължим по първоначалния план през Каменити чал и Острец, които се извисяваха на около 300 метра над нас или да последваме открилата се пряка възможност. На всичкото отгоре и облаците започнаха да се сгъстяват, но въпреки това решихме да продължим по оригиналния замисъл. Скоро разбрахме какво означава това. Всички баири до момента ни се сториха несериозни, когато се изправихме пред масива на вр.Каменити чал и видяхме правата линия на пътеката по склона нагоре. Малииии! Е тука вече и носене си трябва! Следващия етап от прехода не искам да си го спомням, ама и не успявам да го забравя. Продължихме с нищожна скорост и не пропуснахме да си починем на премката между върховете, откриваща страхотен изглед към яз.Белмекен, преди да щурмуваме и последния връх за деня – Острец.
Все се надявах името му да е случайно, но не би. Когато достигнахме обичайната купчинка камъни, маркираща връхната точка, земята изчезна под краката ни. В буквалния смисъл. „Пътеката” продължаваше под формата на метални стълбове и стоманено въже, опънато над купчината скали и канари, оформящи ръба на Острец. Затова ли бяха всичките тия мъки?! Тъй или инак, трябваше да се приберем, а друг път нямаше. Сложихме си защитната екипировка, нарамихме велосипедите, хванахме се за въжето и поехме към бездната под нас. Още в първите метри положението се влоши дотолкова, че започнахме да се оглеждаме за други варианти. Иван и Савко проявиха героизъм и продължиха по катераческия маршрут, Борис предприе обходна маневра и отиде чак към съседния връх, откъдето се спусна към подножието на Острец, а пък останалите започнахме като планински козлета да шарим на зиг-заг по стръмния северен склон. Оказа се, че и други са били в нашето положение, защото на много места си личеше нещо като пътека. В крайна сметка всички се срещнахме отново на премката между Острец и Равни чал, само за да установим, че лятната маркировка е минавала по обходен маршрут и вероятно е била караема – не изцяло, но със сигурност повече от това, което остана зад гърба ни.
Оставаше ни още едно кратко изкачване, след което дойде дългоочакваното спускане. Започнахме с игрива пътека към седловината между върховете Равни чал и Белмекен, където се включихме към главната пътека, свързваща язовира и х.Белмекен. Тук за някои спускането приключи… не за друго, а защото пътеката продължи с лек наклон надолу, твърде лек за хора, свикнали на по-предизвикателни терени. При достигането на клековете започнахме понякога и да слизаме за кратко от байковете, за да се проврем през някои теснини. Все пак, дори и в този полегат вид, за мен спускането не беше лошо. Така или иначе нямах сили за кой знае какви подвизи. Денят ни се бе проточил доста и когато влязохме в спортния комплекс, късният следобед преваляше. В крайна сметка се получи доста тежко каране с елементи на скално спускане. Ако в подножието на Каменити чал (т.4 от GPS трака по-долу) се мине по дясната пътека, която извежда директно при Белмекен, маршрутът би станал доста по-караем в последната си част. Препоръчвам този вариант на всеки, който реши да тръгне по нашите следи. А казах ли ви какви спортистки имаше в Белмекен? 😉 |
||||||||
|
|
||||||||
| Данни за прехода:
Ден първи Ден втори |
||||||||
|
И накрая нещо много важно: Ако правилно тълкувам разпоредбите в Плана за управление на Национален парк „Рила“, за съжаление излиза, че във всички райони на височина над 2000 м е забранено карането на велосипеди, освен ако няма обозначени за целта пътеки/трасета. Това означава, че карането по този маршрут, както и по останалите високопланински пътеки в Рила, може да ви навлече глоба. Колкото и абсурдна да ми изглежда тази забрана лично на мен, длъжен съм да ви предупредя за нея и изцяло Ваша отговорност е да прецените дали искате да нарушите забраната с риск да си понесете последиците от това. |
||||||||
Leave a Reply
