Едно каране в Плана…

Събота 18:14

SMS

OT: Lubo
Az utre 6te sum v 9:40 na Hladilnika, s avtobus do Jeleznitsa i ot tam se vkiu4vamе s drugite 🙂

Отговарям:
OK – I az sam na Hladilnika v 9:40.


Неделя

Половин час по късно, дишайки концентриран въглероден диоксид и в полуживо състояние се изсипваме на площада в Железница. Припомпваме гумите, кратко въртене и сме на Ханчето. Постепенно ортаците прииждат. Катерили са се до Железница по обиколната алея. Декларират две спукани гуми и един обелен лакът.

Пийвам едно кафенце докато обсъждат стратегията. Тръгваме – първоначално към Плана после свиваме към Елата. Следва баир. Сериозен. За 20 минути катерене успявам да изкашлям всичкия натрупан софийски прахоляк и вече дишам свободно. Спираме за почивка. Със свистене един от вентилите на колега изчезва в пространството. Сваляй, слагай гуми и пак на път след няколко глътки вода и първия сандвич.

Продължаваме по черни пътища. Тук таме кални локви и коловози препречват свободния ни полет. Имам кал на лицето, на гърба, в устата и къде ли не. Колелетата губят цветовете си. Гумите поднасят и всеки момент очаквам да глисирам в някоя локва. Някак си изведнъж изскачаме на асфалт. Въртим около километър и паркираме пред селската кръчма в Плана, влизаме вътре и виждаме топла бира и няколко закотвени, Бог знае от кога, на столовете си пияндури. Купуваме по биричка и излизаме на припек. Из отгоре се задава миниатюрен трактор. От него се носи пиянския бъртвеж на единствения пътник. До него трактористът е оцъклил вперен в нищото алкохолистки поглед. Видял толкова байкъри на куп, трактористът дава газ, засилва се към нас, за да ни изплаши, завива в последния момент и се бухва с трактора, барабар с прикачения инвентар, в стоящия наблизо казан за боклук. Тракторът изгасва. Снимам. Пътникът слиза и клатушкайки се към нас заявява: “Мноу е щур, ама е мноу умен!”. После потъва в кръчмата.Трактористът – след него.

Потегляме. Караме сред поляни. Малко нагоре, после малко надолу. И пак така. Спираме. Следва яко, изпъващо фибрите спускане, което свършва в една река. От вибрациите изпускам с лявата ръка кормилото и дръжката ме фрасва по палеца. Изпитвам пронизваща ръката болка. За щастие огледът не показва наличие на тревожещи увреждания. Прехвърляме се през реката и потегляме на първа нагоре.

Ужас. Път покрит с висока над гумите трева и коловози. Слизаме. Бутаме. Пак караме. Пак бутаме. И пак така. Вече не виждам от умора. Кратка почивка. В полусъзнание чувам, че до чешмата с мечето има по-малко от половин час. Потегляме. Пак караме и отново бутаме. Добутвам до разклон и с усмивка виждам слизащия на долу път. Спускам се. Завивам. В ляво. В дясно. Минавам през подло прикрил се камък. Пръстите на спирачките почват пак да болят.

Стигаме мечето. Народът се разлага по тревата Попълваме водните запаси, почиваме по-сериозно и пак потегляме. Минаваме по черен път през някаква горичка. Пак кал до ушите. Караме. Спускаме се. Катерим. Стигаме разклон и се разделяме – едните потеглят на долу към Пасарел, а ние се отклоняваме към хижа Пейова Бука. Стигаме хижата (сякаш къщичка от приказките), обменяме кратки приказки с хижаря, получаваме телефонен номер и покана да я посетим отново. Тръгваме след другата група. Излизаме от черния път и се спускаме по почти невидима пътека. Пътеката е тясна и бърза. Свалил съм седлото и съм се изнесъл над задната гума. Стискам до болка задната спирачка. И предната стискам, но по-внимателно. Не ми се лети през кормилото. Краката ми вибрират от ударите. Веригата ужасно се блъска в рамката. Звукът е подтискащ. Влизаме в борова гора. Сумрак. Пътеката вече е тясна ивица по стената на дере. Завой след завой. Не си усещам пръстите. Чудно, но се справям. Почти не уцелвам никой от подлите, стърчащи по пътя ми камъни. С изключение на един. От удара на предното колело в павето се чувствам сякаш кон ме ритна през ръцете. Нямам време да се осъзная. Седалката ме цапардосва по диафрагмата. Едвам си поемам въздух. И хвърлям поглед на километража. Не трябваше да го хвърлям. Пропускам завой и за късмет се заоравам в баира от лявата ми страна. Щото от другата е дерето. Ставам и пак на долу. Надрусал съм се с адреналин до пръсване. Обзема ме еуфория. Много съм бърз. Балансирам, по-скоро по инстинкт. Страхотно е. Полет да душата. В тунел съм. По край мен прелитат сенки на дървета. Двадесет минути. И денивелация от 400-500 метра.

Излязохме в Пасарел. Спираме в кръчмата. Шкембе и две бири. Възвръщам си спокойствието. Пак сме в автобуса. Пак дупчим две билетчета. На Цариградско шосе се качва контрола. Около 100-110 килограмов тюфлек със сплескано лице и клюнест нос. Зърва ме с колелото и се ухилва: “А сия шъ съ глубявъми! Дай билет!” Подавам един. Мутрата се хили. “А за колелото?”. Подавам и втория. “Знайш ги ти правилатъ!” заключава и се озърта за друга жертва.

Пристигаме на автогарата в „Гео Милев“.

Слизам и разтоварвам байка. Поглеждам се и установявам, че от калните петна приличам на далматинец.

18:30. У дома. Пъхам се барабар с байка в банята. Той е пръв наред. Свалям калта от него. После и от себе си. Прехвърлям снимките на компютъра, приготвям вечеря и се заглеждам в новините по телевизията. Сядам и пиша. Доспива ми се. Утре ще го редактирам.

Лека нощ.