От 14 до 16 август трасето за спускане „Витошко лале“ бе взривено от карането на над 300 европейски състезатели и емоциите на публиката по време на Европейското първенство по спускане за 2026 г., на което София и планината над нея бяха домакин. Макар че успях да присъствам само в неделния ден с финалните тренировки и спускания, за който се прибрах специално от едно летуване извън столицата, а може би и точно заради това твърде кратко включване, си тръгнах от състезанието напълно обсебен от това, което видях. Повече от ден след това мозъкът ми продължаваше да прехвърля „кадри“ и моменти от надпреварата.
„Кяакво толкова?“, ще каже някой. „Все едно не си ходил на състезание за Световната купа?“. Ходил съм и съм се чувствал по същия начин, изцяло „отнесен“ от емоциите, невярващ на законите на физиката, които явно действат по различен начин при нас, хоби карачите, и при топ-състезателите по спускане. Имаше обаче една съществена разлика в усещането между това Европейско първенство и състезания за Световната купа, които съм имал удоволствието да гледам на живо. При тях съм бил на гости, всичко ми е изглеждало сякаш изначално отдалечено от родните условия – като се започне от уредеността на курортите, мине се през мащаба на организацията и се стигне до нивото на състезателите. А сега част от всичко това сякаш бе дошло на гости у нас и се чувствах хем у дома, хем някак нереално…
Срещата с тази нова действителност започна още по пътя към долната станция на лифта „Витошко лале 1“, където беше финалната зона и разгърнатите около нея шатри, подиум, състезателен офис. Преди тях преминах покрай дълга редица от кемпери и микробуси, край които десетки състезатели, говорещи на различни от българския езици, се подготвяха за последната тренировка в програмата, докато в далечината, където се виждаше финалният скок, някои вече го прелитаха под все още меките слънчеви лъчи.
Това бе и едно от първите места, където се спрях да погледам. Бързо разбрах, че за някои от по-добрите спускачи той даже идваше леко късичък, предвид скоростта, с която му влизаха, макар че те имаха достатъчно опит и умения, за да останат нископрелитащи и да се приземят преди равната част в основата на пистата.
Веднага ми стана ясно и друго – в ролята на медия бях „прецакан“, защото трябваше да гледам голяма част от състезанието през обектива, вместо като обикновен фен с всичките си сетива. Това чувство се изостри още повече, когато се изкачих до един от новите участъци наблизо в гората – дълга и стръмна права, в която се влизаше през един съвсем немалък скок и следваха огромни бабуни и дупки със скрити в дълбокия прахоляк корени тук-там. Публиката, макар и все още по-рехава в тези сутрешни часове, вече бе заела позиции покрай лентите и се дивеше на скоростните преминавания, които напомняха езда на диви коне – състезателите на пръв поглед сякаш изобщо не подбираха през какво минават, байковете подскачаха под тях като луди, очаквах всяка една бабуна да ги катапултира през глава, но всъщност нищо такова не се случваше. Признавам си, от този момент хич, ама хич не ми се снимаше! Да не говорим, че и условията в гората бяха трудни – слаба светлина, силна запрашеност. Ако не си бях взел медиен пропуск за лифта и жълта фотографска жилетка, вероятно нямаше да издържа на изкушението да „захвърля“ фотоапарата и просто да гледам, да слушам и да не вярвам на очите си!
Позволих си това удоволствие, просто да погледам и да забравя за служебните задължения за 10-15 минути, след което тренировката бе към края си, а аз се упътих към лифта за качване към старта, откъдето да започна снимките на финалните спускания.
Първото, което ми направи впечатление горе, бе карането на най-младите участници, просто защото те бяха първи поред в стартовия списък. Момичетата под 15 и под 17 години и момчетата под 15 години прелитаха по откритата част на трасето много по-бързо, отколкото очаквах, а за момчетата под 17 години вече бях в първия горски участък, където камъните и корените се бяха оголили в особено големи размери, готови сякаш да препънат всеки, който реши да пробва права линия през тях. Младежите обаче сякаш бяха пропуснали да забележат тази особеност и пердашеха със спираща дъха скорост през тази твърде рошава секция, минавайки по най-различни линии и начини.
Показателно за уменията и смелостта на тeзи възрастови групи е това, че второто най-добро време за деня бе дадено от Куентин Барбе (на заглавната снимка в репортажа) в категорията Men U17, а най-бързата жена по трасето се оказа Тес Ван Веердхуйзен от Норвегия (на снимката долу) в категория Women U17 – с време 4:00:52 минути. Третото най-добро време при представителките на нежния пол е на Адела Кокешова – най-бързото момиче във възрастовата група до 15 години!
Станахме свидетели и на едно зловещо падане при младежите – от тези, дето водят до показване на червен флаг, т.е. спиране за момент на състезанието. За щастие след проверката от страна на спасителния екип пострадалият бе изправен на крака и отведен за допълнителни прегледи и оценка на състоянието. Тази напрегната пауза напомни, че карането на толкова високо ниво върви ръка за ръка с огромен риск, защото теренът не прощава грешки.
Тук е мястото да кажа още няколко думи за трасето „Витошко лале“. Не бях го посещавал от 2023 г. и вероятно затова ми се стори променено до неузнаваемост. Имаше множество нови секции, които бяха стръмни, с огромни канари, с изпъкнали корени и дълбоки дупки, запълнени с дълбок слой прах, достигащ на места повече от 10 см. Дори участъците, които познавах отпреди, бяха напълно променени – камъните бяха станали повече и по-големи, цялото трасе бе по-широко и с много повече възможни линии. Смея да твърдя, че секциите, в които гледах и снимах, не отстъпваха по трудност и техничност на повечето трасета за Световната купа, които съм виждал на живо. Участниците от чужбина също споделяха, че теренът е сложен и техничен, макар ясно да се видя, че това ни най-малко не ги забавя. Във всички случаи обаче „Витошко лале“ бе една достойна арена за надпревара от такъв висок клас като Европейското първенство. Арена, на която доброто каране правеше още по-силно впечатление.
Ако трябва да изредя основните неща, които спираха дъха при преминаването на най-добрите спускачи, това бяха скоростта („твърде бърза за това трасе“, както я описа един български участник в едно интервю), изборът на линия (подходът често бе различен, но някои от линиите бяха напълно немислими, докато не видиш, че някой все пак ги е измислил и минава по тях „на бургия“) и, за мен лично, лекотата и прецизността. Вярно, че понякога се случваше някой от тези „свръхзвуковите“ да удари накриво някой камък или корен, при което за публиката оставаше да се чуди защо не е паднал и защо байкът му не се е разпаднал на съставните си части, но в повечето случаи преминаванията им бяха толкова точни и прецизни, че във въздуха оставаше само един звук, подобен на замах със самурайски меч – и „разрезът“ на трасето, който правеха, беше точно толкова съвършен!
Придвижвайки се надолу, покрай мен преминаваха участниците в групите Masters, или както се наричаха едно време в българските състезания, ветераните. Бях меко казано изумен от наличието на категория 70+ и цели двама участници в нея – мисля, че спусканията им могат да са силно мотивиращи за всеки, който попада в „средната възраст“ или дори вече я надхвърля. 🙂 За по-младите представители на „третата възраст“ пък съвсем няма да отварям дума – някои от тях са с времена в средата на общото класиране, което при такава конкуренция от безстрашни младоци и от млади мъже и жени в разцвета на силите си е доста респектиращо.
В първия горски участък след Меча поляна, отново стръмен, силно изровен и с изобилие от линии, ме застигнаха жените от категория елит. Ако не беше стартовият списък и веещите се тук-там изпод каските коси, можеше изобщо да не разбера, че това са представителките на нежния пол – карането им по нищо не отстъпваше от това на повечето мъже. 🙂 Както вече знаете от репортажа на организаторите, европейска шампионка стана Глория Скарси от Италия (на снимката долу) с време 4:06.39, следвана от сънародничката си Вероника Видман и Амелия Дудек (Полша).
И след това дойде ред на категориите юноши и мъже елит, в които бруталното каране всъщност бе нормално. Възгласите на публиката ставаха все по-силни, защото ту преминаваше някой български състезател, познат на хората край лентите (и между другото, карането на нашите съвсем не изглеждаше бавно или плахо), ту пък идваше някой от чужденците и много често смайваше феновете с уменията и скоростта си. Имаше и грешки, които се разминаваха на косъм, което още повече засилваше емоциите.
Както карането на участниците бе на високо ниво, такова бе и присъствието на публиката. Може и да нямаше хора с моторни резачки, но пък притежателите на силни гласни струни не бяха малко и ги използваха по предназначение. За човек като мен, който през годините е прекарал доста време край трасетата, бе сбъдната мечта да видя толкова много и толкова различни хора зад лентите – семейства с бебета и малки деца, стари муцуни, с които почти се бяхме забравили, младежи, които вероятно искат да са следващото поколение в спускането, и дори случайни туристи, поспрели насред разходката си, за да наблюдават интересното зрелище. Гората буквално отесня при толкова много фенове в нея!
Дали заради динамиката и скоростта, с която караха европейските спускачи, дали заради наситената с адреналин обстановка, или пък заради отличната организация със стриктно спазване на графика, но този един час, в който се спускаха юношите и мъже елит, мина твърде бързо. На всички сякаш ни се искаше това шоу да не свършва!
За шампиона на Германия Макс Хартенщерн (на снимката горе), който бе най-бърз в квалификацията в събота и последен по трасето, състезанието приключи със спукана задна гума и без шансове да спечели титлата. Точно по обратния начин се развиха нещата за победителя Лорис Ревели (Италия)(на снимката долу), който в събота не завърши спускането си заради падане и поради това стартира пръв в групата на мъже елит, но през всички трудни участъци премина супер бързо и гладко, което му донесе златния медал и титлата шампион на Европа. Среброто и бронзът отидоха при сънародника му Стефано Интроци и при Дом Плат от Великобритания. Испанецът Енол Торе Мартинес бе най-бърз при юношите, а Клое Кре Клеман от Франция оглави класирането при девойките.
Пълното класиране можете да видите тук: https://www.uec.ch/resources/2026%20Events/downhill/finals_uec.pdf
Европейското първенство на Витоша бе истински празник на планинското колоездене в България, особено на фона на проблемите в родното колоездене в последните 1-2 години. По скромното ми мнение на обикновен почитател, на който от 2-3 години почти не му остава време да гледа състезания, Българска федерация колоездене (БФК) се справи отлично с организацията на събитието, но още по-важно е, че в тези три дни (или поне в неделния със сигурност) никой не мислеше и не говореше за нищо друго, освен за спорта и за съревнованието. Затова смятам, че на българското планинско колоездене му трябват повече такива събития и по-малко скандали, взаимни обвинения и претенции. Дали това изобщо е възможно, не зная, но с Европейското през 2026 г. поне имаме един добър пример за това как трябва да изглежда този спорт в България.
Текст: Любомир Ботушаров; снимки: Любомир Ботшаров и Николай Делибозов
Харесва ли ви съдържанието на MTB-BG.com?
Искате ли и занапред да има достатъчно от него? Вече можете да подкрепите дейността ни чрез Абонамент за физически лица.
