Следвайки хронологията на състезанието, третата част от разказа на Иво Ройлев за участието му с Борис Първанов в Maxxis BIKE Transalp 2022 продължава с етапи 4 и 5, които бяха сред по-дългите и тежки дни на колело, а специално петият се оказа направо драматичен за нашия отбор…
Ден 4: Сан Виджилио – Калдаро
С четвъртия ден започна тежката серия от три поредни етапа с 9 часа на колелото, 100 км дължина и 3000 м денивелация.
Въпреки че бяхме напълно наясно с това, което ни очаква – настроението беше приповдигнато. За втори път си позволих капучино за закуска – просто е грях да пропусна капучино в Италия!
По принцип си бях наложил да избягвам кафето, за да може кофеиновият гел да подейства пълноценно, когато имам нужда. А нужда щях да имам!
Първите 30 минути от етапа за мен бе déjà-vu – може би защото вчера го спуснах по грешка. Бързо започна основното изкачване от 800+400м, за пореден път се озовахме последни!
Още на третия час приключихме с изкачванията за деня – до финала ни очакваше само спускане и трансфери по велоалеите покрай Болцано.
С минимално, но доста остро асфалтово катерене финиширахме в спортния комплекс на “Калдаро на улицата на виното” – пълното име на градчето, в което беше лагерът.
Спането беше в полузакрит тенис корт. Преди години е бил напълно закрит, но вятърът беше разкъсал платнището и се откриваше чудесна гледка към съседния могъщ склон.
Ден 5: Драмата на прохода Кастелаз
Петият ден се очертаваше да е по-поносимият от трите. Но сметките се оказаха без кръчмаря. Все пак ни очакваха 7 часово катерене на 2200 м връх от нулата. Но понеже разстоянието беше под 100 км, часовникът беше само 8 часа.
Етапът започна с красиви трансфери из лозята на Калдаро, но бързо излязохме по черни пътища нагоре. А там вече усещах болките в седалищната област. Дори и най-мекият памперс не може да спести болките след 20 часа на седалката. И най-малкият камък го усещах като електричество през целия ми гръбнак. Недостатъкът на велосипед без задно окачване. Заобикалянето на всяко камъче по черните пътища ми отнемаше прекалено много време.
Участието ни на Транс Алп 2022 беше в отбор от двама. Правилата са такива, че отборът не трябва да се разделя – точка 5Е от правилника дори уточнява наказателното време, което се добавя към всеки от двамата, ако не се премине заедно през контролата.
За щастие имахме време да се изчакваме, да спираме на всички пунктове, и да не се разделяме дори при технически проблеми. А състезанието беше дълго не само за хората, но се отразяваше тежко и на техниката!
Размина ни се откъм сериозни проблеми. Нищо, което не можехме да отстраним на място.
Но в този етап сметките ми не излязоха. На пункта на езерото Паневеджио осъзнахме, че oставаха още само 2 часа до края на часовника за етапа, а планината не свършваше. Напротив, очакваха ни още 800 м положителна денивелация!
И колкото повече се изкачвахме, толкова повече времето се разваляше! Лекият дъжд премина в проливен, а скоро след това и в градушка!
Необяснимо защо този ден бях решил да не взема дори ветровка! С къси ръкави и къси крачоли се озовах на 2200 метра надморска височина, насред буря с градушка!
За късмет точно тогава, като оазис от мъглата изникна линейка на организаторите! Бързо захвърлих колелото и се мушнах вътре на сухо и топло!
Борис го досрамя да влезе, реши да се скрие под едно от последните дървета, което срещнахме до върха.
Неочаквано дори за мен събрах сили и мотивация да изляза по тънко джърси на студа и да продължа мъката нагоре! Явно преживените неволи не ми позволяваха да се откажа толкова лесно.
Оставаше по-малко от час до края, а имахме и 20 минути спускане! Бях сигурен, че ще ни позволят да продължим с участието си заради лошото време. Но все пак тайно се надявах да хванем часовника. За това събрах всички сили, които ми бяха останали, изсмуках един гел с кофеин и направих 40 минути изкачване на FTP. Дори Борис, който се спря да снима, не можа да ме следва.
С него се бяхме разбрали да не се чакаме на върха. Все пак той е с колело с двойно окачване и по-голям ход и може да спуска доста по-бързо от моя твърдак. Пък и на върха вятърът беше най-силен. Добри хора раздаваха дъждобрани и предвид вида ми доста се учудиха, че не искам такъв.
За щастие дъждът приключи преди да стигнем до върха. Не само не измръзнахме от вятъра, а дори успяхме да изсъхнем, за да не замръзнем на спускането.
Когато излязох от ски курорта и трябваше да поема по singletrack пътеките надолу към града, видях, че табелата е обърната, входът на пътеката е омотан с червена лента и има надпис, че трасето отново е затворено заради дъжда, и да се спускаме по асфалта.
Така и направих. Не че по асфалта беше много по-лесно… Вече не въртях, а скоростта беше много по-висока! Много бързо ръцете ми се вкочаниха на спирачките. Не знаех докога ще успяват да стискат спирачката – не усещах нищо.
На един от завоите, където минавахме близо до пътеката, настигнах друг участник, който не знаеше какво да прави. Казах му, че пътеката е затворена, и трябва да спускаме по пътя. Тогава видях и Борис да идва – беше хванал пътеката от някое от предните включвания. Имаше голямо желание да спуска по нея, така че го оставих да се наслади. Аз му казах, че трябва да спускаме по пътя, че аз ще спускам там, и той изчезна. Времето беше на наша страна, имахме 10 минути до часовника. А бяхме на 5 минути от финала.
Пътят заобиколи градчето, докато пътеката се спуска направо към центъра, където беше финалът. Усетих, че стигам до финала след Борис, и започнах да се оглеждам за него.
На 500 м преди финала обикновено има и времеизмерване, за да могат да обявят по говорителя кой финишира. Спрях пред лентата да изчакам Борис, а той не се виждаше никъде. Започнах (пак) да се притеснявам за часовника и тогава Станимир ме видя, дойде при мен и ми каза, че Борис вече е финиширал. Сам, без да ме изчака да финишираме заедно!
Надявах се с наказанието, което ще ни наложат, да не излезем извън „часовника“ заради неговото необосновано избързване. Предвид това, че преминах през ада в този ден и тази седмица; че се съгласих да участвам единствено заради него, ми дължеше поне минималното уважение да финишираме заедно!
Много му се ядосах, препсувах го и се прибрах към лагера да възстановявам. Вече имах сериозна нужда от възстановяване!
В Сан Мартино огранизацията за пореден път беше тотално объркана. Нямаше никаква информация къде е лагерът, къде е велопаркингът, къде са душовете, къде е вечерята. Разчитахме на други участници да ни упътват.
Нощувката беше в коридорите и класните стаи на училището. Банята беше в шах клуба. Вечерята и велопаркингът бяха извън града и си беше сериозен преход до тях. Четири пъти. Когато умората се натрупа, когато краката са подути, подобни липси в организацията започват да дразнят! А нищо не костваше на организаторите да сложат една карта на сайта си!
Реших, че е крайно време да се възползвам от услугите на фирмата за масаж, която ни съпровождаше. Хванах последния шанс, но въпреки това не ме претупаха. Момичето успя доста добре да нацели всичките точки, където бях натрупал умора, и с цената на охкания и пъшкания от моя страна успя да ги раздвижи доста добре! Бях готов за още по-тежкия следващ ден! И спах като къпан!
