Премиерата на това българско фрийрайд видео бе по време на Пампорово байк фест 2019 и смело мога да кажа, че то е една от най-добрите български творби в този жанр. Те като цяло не са и толкова много, но Wasteland за мен не отстъпва по нищо на повечето чуждестранни видеоклипове, които съм гледал. А след като му се насладите, можете да прочетете и разказ от авторите (Александър Пехлев и Александър Кристанов) за създаването на този кратък, но съдържателен и въздействащ филм с участието на Никола Христов.
След като прекарахме няколко години в каране и снимане по местните пътеки и байкпаркове, решихме да реализираме една отдавнашна мечта – да заснемем видео на терен с мащаб и характеристики, подобни на тези от фрийрайд филмите и клиповете, които са ни вдъхновявали през цялото това време.
Искахме да открием място, което да ни позволи да развихрим въображението си, както за заснемане, така и за каране.
Но да откриеш пустинен терен със стръмни склонове и подходяща песъчлива почва в страна с умерен климат и гористи планини, като България, си беше предизвикателство. Пробвахме различни места, но все нещо не пасваше на представата ни за перфектна локация. Или почвата беше прекалено хлъзгава, или склоновете бяха твърде къси, или нямаше достатъчно варианти за елементи като скокове и дропове, все нещо не достигаше, за да направим видеото както сме си го представяли.
Освен всичко, това щеше да бъде и първият ни фрийрайд проект с Никола Христов, който е най-опитният български карач извън стандартните байк трасета. Много искахме да покажем неговото развитие от предишния му видео проект досега.
Постепенно идеите ни за перфектното място се отнасяха от вятъра, заедно с прахоляка на поредния пуст, но неподходящ терен. Тогава Никола подметна, че има още едно място. Ставаше дума за изоставена въглищна мина, намираща се на 15 км от София, която можехме да проверим за всеки случай. Показа и видео тестове, които отново разпалиха гаснещия ентусиазъм. Изглеждаше сякаш имаше потенциал да направим някой друг кадър на въпросното място.
Но грешахме…
Оставихме колите между няколко рушащи се сгради, бродихме и се катерихме сред купища боклуци, за да се изправим пред обширна пустош, по-голяма от всичко, което бяхме видели, много по-голяма от всичките ни идеи за каране и снимане до този момент.
Годините експлоатация и ерозията бяха превърнали гористата планина в пустиня. Почвата отдавна я нямаше, а вместо това земята беше покрита със сивкав прах. Това правеше пейзажа да изглежда като изваден от черно-бял постапокалиптичен филм.
Точно този сив прах се оказа перфектната настилка за каране и оформяне на скокове.
Разполагахме с наше „късче от Юта”, което беше толкова голямо, че трябваше да изхабим няколко батерии за дрона, за да разгледаме отдалечените му краища.
Мястото беше истинска фабрика за мечти – откривахме стръмни склонове и улеи, големи тераси за дропове, масивни купчини земя, които с малко обработка можеха да се превърнат в серии от скокове.
Не след дълго имахме сценарий, сториборд и нулев бюджет, което наложи да снимаме доста дълго. За щастие идеята ни се хареса от хора с опит и умения, които много ни помогнаха с техника, снимане и оформяне на терена.
За някои кадри трябваше да бродим дълго, носейки цялата екипировка на гръб, а после да се връщаме пак и пак, и пак.
Задачата на Никола беше още по-тежка. Той трябваше да се изправи пред терен, който никой не беше виждал, нито пробвал да кара. Трябваше да го овладее без да пострада, защото най-близката помощ беше минимум на час път от нас, а мястото беше доста по-голямо от всичко, което беше карал досега.
Не мина без падания, но за щастие сивата прах някак помогна да се размине без тежки контузии.
А след всичко това идваше онзи момент, в който се скупчвахме около екраните, за да изгледаме повторението на заснетия кадър. Последващите радостни викове показваха, че сме постигнали нещата, за които бяхме дошли в тази пустош.
Пустош, в която желаем да се върнем пак, заедно с още хора и желанието да отключим огромния потенциал за фрийрайд, която тя притежава.
