След Костанев, ето го и другия известен Стоян в българското ендуро. И не само! Подобно на пловдивския си съименик, Стоян Върбанов първоначално се появи „на радара“ в дисциплината спускане, където в рамките на 2-3 години направи впечатление като един от най-агресивните карачи и скоро стана очакван претендент за първите места. С DH велосипеда си той караше успешно и в някои от ендуро състезанията, които очевидно му легнаха на сърцето, защото през 2018 г. той продаде своя Mondraker (в добри ръце е!) и „пришпори“ по трасетата един страхотен ендуро велосипед, който няколко пъти го отведе до подиума. И макар че за състезателната му кариера като част от отбора Riders United знаех достатъчно, за човека Стоян Върбанов от Смолян имах някои бели петна, които той отзивчиво оцвети с отговорите си в това интервю.
Представи се с няколко думи?
Най-често ми споменават името за готини и не толкова готини неща в ски и байк средите. Повечето хора ме познават като Върбанката.
От колко време караш планински велосипед? Как започна всичко и кои са основните моменти в МТБ биографията ти до момента?
Карам планински велосипед от дете. Израснах в планината и имах удоволствието да разполагам винаги с байк там. Карах си колелото и обикалях по гората в стил крос-кънтри, но представите ми за спортове като downhill-а бяха минимални. Истинската ми страст бяха моторите, поради луд баща моторист, който едва ме дочака да навърша 13, за да ми купи ендуро мотор и да има с кого да си кара неговия, хаха! И така до 2013 година, когато в Пампорово вече байкпаркът беше създаден и повечето ми близки приятели си накупиха downhill колела и дойде моментът, в който имах от кого да взема за едно кръгче и да разбера какво е да караш истинско DH колело по истинско downhill трасе. Ключова роля тогава изигра отдавнашното ми запознанство с легендата Иван Колев, защото благодарение на него се сдобих с уникалното колело RAM DHX2. И така, в края на 2013 вече имах „меганатокания“ RAM за спускане и то не какъв да е, а бившо на Ванката, вече научено на скорост и агресия! Бях по-зарибен от всеки друг на света, забравих и мотори и всичко друго останало, което имах като хоби.
Нямах кой да ме научи и кой да ми покаже, и кой да ми обясни, и затова си се учих сам,но не как да е, а по трудния начин. Другите около мен вече скачаха, летяха, дърпаха „олита” на места, където умът не ми го побираше, той и по принцип много не побира, де… И така, в стремежа да мога и аз като тях, падане след падане след падане, и се понаучих как да карам без да падам толкова често, но ми отне доста време.
Какво е за теб планинското колоездене? Какво те свързва с него?
Планинското колоездене за мен е не просто спорт или хоби, а начин на живот.
Радвам се, че го открих, и мисля, че е спорт, за който си заслужава да даваш, защото и той ти дава много, дори и чисто физически развива в човек уникални качества и го учи на неща, които трудно ще научи във фитнес залата… И така до момента, в който не се удариш в дърво с 60! :))
Водещ фактор, който ме свързва с този спорт, са хората, които го практикуват. Особено хората, които срещам по състезанията, са със строго отличителни белези на характера и всеки поотделно е уникален с нещо. Някои от тях са доста интелигентни, други не толкова, но тук говорим за една масовка от хора, която е тотално изтрещяла в главния мозък и успявам да намеря доста съмишленици. 🙂
С какво друго се занимаваш в свободното си време (включително и в миналото)?
През свободното си време се опитвам да практикувам всеки един възможен екстремен спорт, до който успея да се докопам, а в миналото още от ученически години влязох в националния отбор по алпийски ски и така си бях спортист по професия доста време. Последните две години карах една много интересна олимпийска дисциплина, наречена ски-крос… И ето ме на 26 години с 3 операции на двете колене. Докторите казаха да приключвам със ските и да карам по-често колело, че увеличавало синовиалната течност в коленете и било полезно. Аз това и правя, хаха!
Какъв е основният ти планински велосипед? Имаш ли други?
Имах downhill колело, но от миналата година спрях да го карам и го продадох. Основно карам вече едно супер-ендуро колело със 180 ход отпред и 180 отзад – Propain Spindrift. Спрях се на него, защото ми пасва перфектно на стила на каране и мястото, където съм роден. Подходящо е за агресивни, тежки и стръмни ендуро пътеки, както и за доста downhill трасета, НО не толкова за равни и технични участъци. Не е и най-доброто колело за педалиране, затова си имам и една крос-кънтри 29-ка, RAM – старичка е, но я обичам и прекарвам много време на нея в града и в гората.
Сподели три от любимите си места за каране и защо са такива?
На първо място Пампорово, защото е разнообразно и неизчерпаемо!
Петрич, защото е много истинско, пичовете там са го направили с много flow и много любов и, разбира се, след каране следва полезна баня в Рупите с полезно количество бира в готина компания – всичко това допринася за второто място!
На трето място слагам Сливен. Трасетата са много мъжки, много дълги и много истински, разсичащи целия Карандил. Символичната цена на лифта в комбинация с уникалната бирария в града го издигат гордо на третото място. Поздравления за труда на местните момчета, защото тези камъни там не се чистят лесно!
Най-интересната ти случка с колело?
Съжалявам, но не мога да отговоря на този въпрос, много са наистина, а и след всяко следващо каране се случват все по-интересни и по-интересни. 🙂
Как изглежда за теб перфектният ден с маунтин байк?
Перфектният ден, свързан с маунтин байк, се определя с не много ранно ставане сутрин, ударна доза кафе с готина закуска и готина гледка в планински условия. След това, естествено, много каране в компанията на максимум още двамa човека – на мръсна газ, без никакви аварии, по много трасета, всяко от които е различно, и за черешка на тортата, на края на деня се повтаря най-готиното от всичките. Вечерта хубава бира с хубави хора около огъня е просто задължително!
Колко често караш в активния сезон, къде и как?
Опитвах се всеки ден, но не ми се получаваше. Успявах 2-3 пъти през делниците. Докато работех в Пловдив, беше лесно сутрин преди работа да пусна веднъж DH трасето “Марибойково”, а вечер да посетя пъмптрака. В София беше по-сложно, но намирах все някой да ме качи преди работа до Бай Кръстьо или Голи Връх за едно сутрешно изпомпване по DH трасетата, а вечер XC до Копитото и после надолу по пътеките. Уикендите в Пампорово или на състезание, но за в бъдеще, докато нямам семейство и дечища, за които да мисля, ще се постарая да карам още по-често! :))
Има ли място, където мечтаеш да караш?
Канада, Уислър, както много други мечтаят, но и Нова Зеландия – някой ден, някой ден!
Снимки: Виктор Троянов, Любомир Ботушаров, Николай Георгиев
