Поредното интервю от тази поредица ме отвежда (поне мислено) към града на тепетата, където има не един и двама човека, с които искам да ви запозная. Даже не знам защо започвам точно с Костанев – може би защото ми е „най-удобен“ покрай това, че в последните години участва често в ендуро състезанията, а освен това може би е и едно от най-популярните лица на „Крива спица“ – не само заради отличното си каране, но и заради това, че през годините се e изявявал в повече от една дисциплина. Знаят го и спускачите, знаят го и ендуро карачите, знаят го и почитателите на кафето… Ако трябва да опиша Костанев с едно изречение, между многото добре прилягащи му вероятно бих избрал „Човек, който прави нещата добре!“. Знаете, има такива хора… Гледайки карането му отстрани, лесно е да се забележи, че не му липсва талант, но когато човек се разговори с него за настройки на окачване, за техника на завиване, за каквото и да е колоездачно, веднага разбира, че освен талант, в тая работа е намесено и доста старание, доста разбиране за нещата. Но най-интересното е, че аз стигнах до това заключение за неговия подход към нещата по съвсем друг, съвсем страничен начин. Той може би дори не подозира за това и ще го научи чак сега. Преди години се бях запалил по хип-ход и брейк танците, тогава със Стоян се засякохме на едно парти в Mixtape 5 след едно байк-кино и го видях да изпълнява разни доста сложни стъпки и движения, без изобщо да подозирам дотогава, че се е занимавал с такива неща. Само си казах „Ехаа, това се казва хип-хоп!“ и даже тръгнах на уроци. Неговият хип-хоп със сигурност бе по-добър от моя! :))) Та в тоя момент разбрах, че Стоян е от хората, които просто правят нещата добре, независимо дали са ангажирани с тях професионално, или просто за развлечение. Благодаря му, че вложи същото старание и за това интервю!
Представи се с няколко думи?
Стоян съм, Костанев, значително по-известен като Квотстанев или Баба КоСтана. Дълго за обяснение и съвсем логично човек да се сети защо, хаха. Член на велоклуб “Крива Спица”. Към момента на 29 навършени. Родом от тепетата. С явен афинитет към кафето, както като напитка, така и като култура. В професионален план може да ме намерите в хубавите кафетерии и вкусните ресторанти, но длъжността ми е шарена.
От колко време караш планински велосипед? Как започна всичко и кои са основните моменти в МТБ биографията ти до момента?
Карам активно от 2006 година. Всичко започна много назад във времето, около 6 клас, когато брат ми ми подари неговия велосипед. Месец по-късно ми го откраднаха почти пред очите. Съответно получих забрана да имам велосипед в града за години напред и ми остана само възможността да карам, когато съм на село. Мъчих ролери, компютърни игри, футбол, всякакви спортове, които не бяха моите. В 10 клас си извоювах правото отново да имам велосипед в града. На същият този ден ролерите заминаха в кофата, моментално всички игри бяха изтрити, компютърът забравен и екшънът стартиран. Разучавах тепетата самостоятелно, без въобще да подозирам, че много преди това вече са се ползвали за каране. Запознах се с други младежи на моята възраст, които ми разясниха този факт, а малко по-късно засякох Калин Рахнев и Руси Славов, заедно с тогавашния отбор на Спринт, да тренират на тепето. Челюстта ми падна до земята, като видях какво е възможно да се прави с велосипед. Но това, което наистина ме вкара в най-сладката част на спорта, бе едно състезание по велоориентиране, буквално в парка до мястото, на което живея. Качих се на стълбичката (за награда получих 5 броя от списание BG BIKE), не помня на кое място, и след награждаването две млади дами (вече близки приятели) ме “вербуваха” да членувам в туристическо дружество “Еделвайс”. Там се запознах с активните колоездачи в града, както и с повечето хора от неформалния тогава клуб “Крива Спица”. Покръстването и истинската любов към карането се случи на организирано каране за начинаещи, което Цанко (преЦедателят на “Крива Спица”) организира. Помня се с фул фейс, ниска седалка, сингъл спийд, 13 часово каране, убийствен 60 километров маршрут с 1600 м денивелация (Пловдив-Бяла черква-Косово-Нареченски бани-Пловдив). На всички ни свърши храната, водата и силите на две трети от качването. Пропуснахме пътеката на слизане и се шуснахме по черен път, за да изядем всички възможни вафли в кръчмата на Косово, хаха. Помня изречението на Цанко, на черния път от Асеновград към Пловдив, по залез слънце, все едно беше вчера: „Как си, добре ли си?“. Мисля, че точно това изречение ме въвлече изцяло. Представи си – супер изморен, караш по черен път по залез, трудното е свършило, още не си осъзнал какво си преживял, но си усмихнат и щастлив. Това е карането, което или те вкарва или те изкарва от спорта. Малко по-късно получих и покана от все още неформалния клуб “Крива Спица” да присъствам на целия процес по официализирането на клуба. Истински рай за една млада разпалена душа да попадне сред такива истински хора!
Сухата статистика след това: 2009 започнах да се състезавам в дисциплина “Спускане” в отбора на Калин, “Чета++”. И така докъм 2013. Много силни години. За там има твърде много за разказване. След това трансферирах към Ендурото 2013-14. Пълен кеф. 2016 ми писна да се занимавам с колоездене, генерално. Нямах никакво желание, ама никакво, разпродадох си велосипеда и разни чарколяци, екипировка и се фокусирах в работа и кариерно развитие. Все пак реших да си оставя за всеки случай седалката, гриповете и педалите. Повярвай ми (както казват царете, хаха), работа без хоби въобще не си е работа! В края на 2017, почти две години по-късно, старата страст надделя и си купих толкоз дълги години мечтания нов велосипед. 2018 се отдадох на не толкоз активно, но пък за сметка на това адекватно време върху колелото и разпалих всичко потушено като с бензин. Та даже, по щастлива случайност, стъпих и на една стълбичка на Петричкото ендуро в края на сезона.
Какво е за теб планинското колоездене? Какво те свързва с него?
Замисляйки се, се оказа, че всичко, което съм постигнал в професионален и личен план, е свързано с хора, с които съм се запознал по време на каране. Има една приказка – планината лоши хора не държи – и то какви хора! Разнообразни личности с разнообразни професии, дошли да спортуват в планината с разнообразни хора с общ интерес! Магия, а? Болшинството от тях адски земни и много начетени! Нещо като масонско общество, но отворено. А най-сладкото е, че колкото и да си натоварен психически или физически, просто се качваш на велосипеда, отиваш в планината и всичко изчезва. Та, в този ред на мисли, колоезденето за мен си е начин на живот.
С какво друго се занимаваш в свободното си време (включително и в миналото)?
Страст ми е качественото кафе. Постоянно опитвам различни видове кафета от различни региони, приготвени по различен начин. Ходя по обучения, следя тенденции, а от време на време обучавам и собственици на кафетерии. За кеф правя и презентации. Дори когато обикалям по други градове или европейски дестинации, било то столици или не, първо в “to do” листа са ми топ кафетериите. Другото не ме вълнува толкоз. Второто ми занимание е морския туризъм под всякаква форма, наред с къмпинга.
Какъв е основният ти планински велосипед? Имаш ли други?
Имам един велосипед в момента, но се надявам в бъдеще да проимам и още един, поне. Горд собственик на Nukeproof Mega Pro 2018, значително подобрен от базовия си вариант.
Сподели три от любимите си места за каране и защо са такива?
Започвам с Пампорово, има лифт и достатъчен брой предизвикателни пътеки, така че да ти свършат силите, много преди да се отегчиш. Подходящо място, ако искаш да се развиваш.
Бойково – трасето, на което се проведе състезанието по спускане 2013 г. То си е жива ендуро пътека. Но толкова съдържателна и опасна, че действа като наркотик. Плюс че можеш да си правиш тигели и с въртене. 40-50 минути нагоре, 5 надолу. 🙂
Петрич – мястото, на което се учиш да оцеляваш, и те изкарва от комфортната зона. Там вече всичко, което можеш, трябва да вкараш в разумни граници и да накараш главата да работи повече от адреналина. Пътеките са фантазия, гледките също, но катеренето за тях, хич не е фантазия.
Най-интересната ти случка с колело?
Интересни има много, но те по-скоро са емоции, които не мога да предам писмено. Ще ти разкажа една смешна.
Действието се развива поне 6-7 години назад във времето. Делничен следобед, събираме се от клуба да караме на Младежкия хълм. Въртим си ние тигел след тигел и идва ред на средният ръкав. Както тогава, така и сега, си остава най-предизвикателната пътечка. Та, пускат се всички, оставам последен. Замотавам се нещо и тръгвам със закъснение. Другите, логично, през това време се чудят дали нещо не се е случило. Спускам аз и в последната една трета на пътеката има характерна скала, нещо като пад, след която има рязък ляв завой. Карам и след кацането от пада, губя баланс, не успявам да завия и излитам напред, централно в едно не много дебело дърво. Характерно се размазвам в него, то се разтриса и короната му започва да се клати. Гледката от финала на пътеката към този участък е по-скоро неясна, но се виждат всички коронки на дърветата. Останалите, вперили поглед в участъка, по който минавам, ориентирайки се по звука от дрънченето на веригата, виждат как една единствена коронка на дърво се разтриса и в далечината ги чувам как, подсмивайки се, казват „А, ето го Квотстанев!“, и избухват в жесток смях.
Как изглежда за теб перфектният ден с маунтин байк?
Типично по перпендикулярски. Събуждаш се от лъчите на слънцето (нежелано рано) в средата на някой бивак, дълбоко в Родопите. Около теб още 50 подбрани себеподобни. Пикае ти се отвратително много, но е също толкова отвратително студено и отлагаш до последно. Ставаш и първото нещо на път за чешмата е росата, която ти намокря току що обутите чорапи, с които трябва да караш цял ден. Закусваш, пълниш раницата с храна за деня, оправяш багажа, хвърляш го в камиона и хукваш из баирите. Катерене, примесено с разговори и смях, потене все едно отслабваш нарочно, малко припсуване на колкото езика знаеш, гледки, за които не можеш да разкажеш, вкусни горски чешми, майтапи с другите, обядване на някой връх, кратко охмеляване и локумени вафли през мини-родопска цивилизация, ръчкане по диви пътеки, които само Наката може да ги нарече пътеки, и пристигане в следващия бивак. Оттам къпане в река или на произволна чешма, събиране на дърва, вечеря, вицове и музикално оформление от Камбата около лагерния огън, след няколко питиета тялото ти се предава, докато стоиш седнал, но душата продължава да се смее заедно с другите. Накрая лягаш в чувала, палатка няма, но заспиваш с поглед към звездите и знаеш, че утре, като се събудиш, те чака същия кеф и така пет дни.
Колко често караш в активния сезон, къде и как?
Не съм много редовен в каранията в активния сезон. Най-често карам на Пампорово или в организирани карания. Останалото е посещения на състезания, което пак си е едно 2-3 дни нон-стоп каране за едно състезание.
Има ли място, където мечтаеш да караш?
И аз като Пупи, мечтая за Whistler Bike Park. Но! Искам да се разходя по трасето за спускане в Шампери, дори пеша ми стига, за каране нямам смелост. Има такава история там, че искам да си я представя на живо. Същото важи и за Мон-Сен-Ан в Канада. За десерт Финале Лигуре и от пътеката директно с велосипеда в морето.
Снимки: Георги Салпаров, Любомир Ботушаров, Николай Георгиев, Орлин Койчев, Стоян Върбанов
