В края на месец септември клуб Виво реши да покаже „на света“ великолепните пътеки, които се спускат по склоновете на Беласица над Петрич. Това стана в рамките на първото ендуро състезание в този град, което, съдейки по отзивите, със сигурност няма да остане неповторено.
Не че пътеките са били неизвестни. Имал съм удоволствието да карам по някои от тях през последните десет години – първата ми среща с Беласица дотолкова ми хареса, че след това, мине се не мине време, току изпъвахме с приятели вратни жили по склоновете ѝ нагоре, за да се насладим на техничните и разнообразни спускания надолу. Това бяха времена на откривателство и времена, в които някои от местните герои бяха още деца и младежи. Сега ние може би вече сме в категорията чичковци, а един Тедо Мавродиев например е сред най-бързите и смели спускачи в България. Цели две официални трасета за спускане изникнаха в последните години над града, два клуба (Виво и Бела Екстрийм) се грижат за маршрутите и за организиране на интересни карания и събития по тях, а Петрич вече е добре позната дестинация за каране. Пиша цялото това въведение, за да наблегна на факта, че „байк сцената“ в този регион се разви бързо и интересно, не и без помощта на местните институции, така че включването на ендуро състезание като пети кръг от Българските ендуро серии е само една от закономерните стъпки в рамките на този растеж. Стъпка, след която още повече хора ще разнасят от уста на уста суперлативите за местните пътеки.
Трябва да призная, че и за мен някои от тях бяха съвсем нови. Първо, защото там така или иначе са много и комбинациите между тях клонят към безкрайност; и второ, защото тези, които познавах от първите си карания, бяха толкова добри, че при следващите посещения все ме теглеше отново към тях и съм пропуснал да забележа, че има и други, не по-лоши. Дори и тези, по които бях карал обаче, бяха така изчистени и маркирани, че нямаха почти нищо общо с предишните пълни с шума улеи, в които винаги се караше с едно наум. Сега номерът беше да оставиш мисленето за после и да се отдадеш на ритъма, да изпомпваш агресивно завоите, да ококорваш очи пред изникващите зад тях изненади и да ги преодоляваш по някакъв магически начин. Специалните етапи бяха наистина добре подготвени, обилно маркирани и оставаше човек просто да кара колкото може по-бързо по тях.
Беласица е една от любимите ми планини не само заради хубавите пътеки, но и заради чувството за безтегловност, което изпитваш, когато застанеш на билото ѝ. На 1800 м под теб във всички посоки се простира целият останал свят в този момент. Усещането е върховно – в пряк и преносен смисъл – и организаторите се погрижиха да ни го осигурят, като забодоха началото на първия етап точно на вр. Конгур (1951 м н.в.).
Беше трудно! Почти двучасово изкачване ни извеждаше от едноименната хижа (до която криво-ляво стигахме по черен път с колите) до самата граничарска вишка, разположена на браздата между България и Гърция. Не бих казал, че пътят бе стръмен, но просто самият трансфер бе по-дълъг, отколкото сме свикнали в другите състезания. Прибавете към това и щипка бръснещ вятър, особено в събота, и ще разберете, че горе някои бяха заети повече с възстановяване и загряване, отколкото със съзерцаване…
И ако изкачването бе трудно, то самият първи етап бе още по-голямо изпитание, поне за мен. Пътеката от вр. Конгур е типична високопланинска класика – тясна, стръмна, провираща се между скали и хвойни с остри и неравномерни завои, покрита с игриви камъни, готови да се разбягат във всички посоки под гумите. За първи път такава пътека е включена в българско ендуро състезание, което определено бе интересно. Обичам такива пътеки, но в състезателни условия това се оказа един от най-трудните етапи, които съм срещал изобщо. Причината не е в самите технически характеристики на пътеката, а в бързо натрупващата се умора – по такива технични пътеки човек повече или по-малко е на спирачките, нямаше почти никакви участъци, където да може да се отпуснеш, да поизправиш краката и ръцете, да не се налага да поемаш с тях терена… В един момент бедрата ми така се подпалиха от дългото (или поне така ми се стори) каране по трудния терен, че се наложи да спра и да си почина няколко секунди. В противен случай щях да спра по другия начин, който бе далеч по-рискован. 🙂 Етапът продължаваше с дълго спускане по черния път – част, която на мнозина се стори скучна и излишна, но без това возене едва ли бих могъл да стигна „жив“ до втората част на пътеката, която вече влизаше в гората над хижата, за да ни изведе до финала на плаца. Дълъг, технически труден (в горната част) и физически изтощителен – първият етап бе голяма и жилава хапка, която предъвквахме през целия ден след това.
Втори и трети етап си приличаха – великолепни горски пътеки, редуващи скорост и луди завои по стените на дълбоки улеи с прагове, корени и камъни, изникващи изневиделица пред гумите и с някои по-стръмни и бавни участъци. Това са двата етапа, които в най-голяма степен отговарят на суперлативите в първите редове на статията. Не че искам да омаловажавам другите пътеки, но тези двете мога да ги карам ден след ден и дори по няколко пъти на ден! Пардон, не бих могъл, няма да ми стигнат силите. 🙂 Карането по тях бе едно от най-забавните, които мога да си представя, истински байк-филм, но то включваше толкова помпане и толкова интензивни спирания, че в края на всеки от етапите мускулите ми трепкаха както листата по дърветата под напора на лекия ветрец. Адреналинът с нищо не допринасяше за намаляването на този „резонанс“.
След тези три „поредни“ пътеки по склона надолу, с които рязко преодоляхме почти 1800 м, ни очакваше вторият трансфер към изоставената гранична застава „Папреница“, от която започва едноименното трасе за спускане. Това изкачване бе почти толкова дълго, колкото и първото, а след три състезателни етапа изглеждаше дори по-трудно. За мен всъщност се оказа доста кратко и напрегнато, защото поради технически произшествия (спукани задна гума и капла в края на трети етап и скъсано ухо за задния дерайлор) прекарах доста време в човъркане по велосипеда и единственият начин да стигна навреме за старта си бе с напъване до откат върху педалите, докато другите кротко си бутаха по стръмните места, пестейки сили.
А сили трябваха за четвъртия етап, който си беше ни повече, ни по-малко трасе за спускане – същото, на което се проведе първият кръг от Българските даунхил серии за 2017 г. Организаторите бяха спестили само един участък, който бе най-опасен и труден, но всичко друго си беше там и изискваше издръжливост, концентрация и прецизност. Опитвайки се да опазя спуканата задна капла от силни удари, в първата половина на трасето успях да постигна изненадващи и за мен самия лекота и прецизност, при това се движех с добро темпо – със сигурност по-добре, отколкото на тренировката предишния ден. Когато обаче теренът стана по-груб и техничен, мускулите на краката ми окончателно се предадоха, схващания започнаха да блокират движенията ми и се наложи да довърша състезанието в авариен режим и с по-ниска скорост от желаното.
Та така… не знам за кого всичко това ще е интересно – може би най-вече за тези, които поради една или друга причина не успяха да дойдат в Петрич, а те бяха много (кой с ангажименти, кой заради контузия). Състезанието бе колкото хубаво, толкова и тежко. В рамките на избрания формат организацията бе отлична, като само едно половинчасово забавяне между втори и трети етап наруши стройния иначе график. Доста хора видяха поле за подобрения в цялостната концепция (например в избора на някои етапи, в мястото и времето за почивки и т.н.) – може би има резон в това, но винаги е въпрос и на гледна точка. Организаторите, на базата на обратната връзка, ще преценят дали да се опитат да го направят по-леко, или пък кой знае, още по-тежко. 🙂
Едно е сигурно, пътеките над Петрич си заслужават всяка капка пот и всяка мускулна треска! И тъй като са годни за каране от ранна пролет до късна есен, че дори и през зимата, в секцията с GPS следи ще намерите съвсем скоро описание на етапите от състезанието, а за визуализация можете да гледате клиповете на Милан Димов, който завърши първи в категория Мастърс А (30+). И като стана дума за класиране, ако сте го пропуснали, можете да го видите тук: http://www.mtb-bg.com/index.php/events/events-2017/5602-events-bg-2017-petrich-enduro-results.
