След поредното и преди поредното състезание за пореден път бях огорчен от една, за мен лично, грозна дискусия. Този път тя бе във Facebook, но не е нито нова, нито с нещо оригинална – имало я е поне няколко пъти и в нашия форум, чувал съм някои от въпросите и на живо. Казано най-просто, дискусията се върти около това има ли парични награди в състезанията и достатъчно големи ли са те? Въпроси, които пораждат у мен единствено други въпроси: Кога станахме такива професионалисти, че да се състезаваме за пари? Кога удоволствието от карането бе заменено от желание за печалба или не знам и аз за какво???
На състезанието Ендуро Банско 2016 участва един човек, когото имам честта и удоволствието да познавам от няколко години, макар че някои участници вероятно го видяха на живо от плът и кръв едва сега, тъй като това беше първото му ендуро състезание. ХС състезателите обаче го познават много, много добре. Става дума за Уоутър Клепе. Той има повече опит в планинското колоездене, отколкото почти всеки в България, а както се видя в това състезание и както се виждаше 4 години подред, докато той живееше в България и печелеше всяко ХС състезание, карането му е на отлично ниво, меко казано.
Та защо споменавам този човек? Не е за да се опра на неговия авторитет, а е защото с него сме си говорили надълго и нашироко по темата за състезания, награди и т.н. Спомням си ясно как той ми казваше: „Когато парите навлязат в наградните фондове и професионалните амбиции в състезанията, това ще е краят на „хубавите времена“. Той е виждал този процес на живо – и в Белгия, и в други европейски държави и състезания. Пак от него зная и друг интересен факт – в Западна Европа има много състезания, някои от тях с хиляди участници (т.е. съизмерими с Обиколката на Витоша, примерно), в които наградните фондове изобщо не включват пари и това не е случайно. И понеже почти чувам как хората с амбиция за професионални състезатели казват „Да, ама участието в състезания е скъпо, подготовката и т.н. също!“ – да, доста е скъпо даже! Затова в чужбина най-добрите имат спонсори, които в повечето случаи поемат разходите за велосипед и екипировка, а в някои случаи дори плащат и заплата. Но аз лично не зная да има професионален планински колоездач, който да разчита на наградния фонд, за да си осигури доходите. В най-добрия случай може да се надява евентуалните награди (които са си точно толкова несигурни, колкото е вероятността да се блъсне в някое дърво и да приключи със счупен крайник) да намалят донякъде част от разходите за участие.
В последните години наградните фондове в България все по-често включват и парична част. Даже смело мога да кажа, че някои от тези парични награди са по-добри, отколкото в далеч по-големи състезания в Европа. Ако е за UCI състезанията, където по регламент има изисквания за определен награден фонд за призовите места, разбирам го. Но за повечето други прояви на мен лично това никак не ми харесва, защото превръща изцяло любителската ни все още състезателна сцена в нещо като търговско поприще. И си мисля, че бавно, но сигурно променя и манталитета на участниците.
Имало е досега много случаи, когато съм виждал състезател да пита „Ама аз какво получавам срещу парите си?“. Въпросът е бил задаван и за такси в размер 50 лв., и за такива в размер 15 лв. Честно ви казвам, не мога и не мога да разбера подобен въпрос… В едно състезание срещу парите си получаваш правото да участваш при поставените от организатора условия в организирано по неговия начин събитие. Какво ще извлечеш ти като участник си зависи изцяло от теб! На първо място имаш избор дали да участваш изобщо, или не. Ако не ти харесва таксата, ако не ти харесват правилата, ако не ти харесва организаторът или организацията, никой не те кара да участваш.
Разбира се, хубаво е да има критика, особено когато е градивна. Много хора знаят как да я поднесат, много други не знаят. Но критиката е нещо различно от искането, от изискването, т.е. от това някой да настоява, че срещу парите си е длъжен да получи това или онова, включително и защото някъде другаде си било по този начин. Ами не, никой не е длъжен да осигурява нищо повече от това, което е обявил. В този ред на мисли се връщам към горното – ако обявеното предварително не се харесва на някого, участието е по лична преценка и желание, не е задължително.
Темата има и още един аспект – вечното и типично за българина гледане в чуждата паничка. Най-често то бива изразявано с вариация по темата „Ейй, каква такса, тия организатори се нагушиха за наша сметка!“. Първо, да повторим основното – участието в състезания и събития не е задължително! Всеки участва само в тези прояви, които му харесват като параметри. Второ, не са много хората, които си дават реална сметка колко струва организацията на едно състезание. Това може да се наблюдава дори при хора, които са били и в ролята на организатори. Причините са разнообразни, но в крайна сметка се свеждат до това, че всеки включва в уравнението най-различни пера. Ако аз например организирам състезание чрез свой спортен клуб, с доброволния труд на клубните членове, с подкрепа на спонсори, и попълня в графата разходи само нещата, за които няма как да не платя на „външни изпълнители“, сметката би била Х. Ако включа и награден фонд, който да бъде осигурен от таксите за участие, сметката може да е 2Х. А ако остойностя като разход всички часове труд на всички помагачи, ако остойностя всички услуги и помощ от трети лица, тогава сметката може да стане и няколко пъти по Х. А ако съм професионален организатор на състезания, т.е. с това се издържам, и искам да си осигуря и печалба? В България на това все още се гледа като на мръсна дума. Мисленето е сякаш никой няма право да се изхранва от това… А по нормалния свят за всеки труд някой трябва да получи дължимото. Та ето как става шарената картинка и смятането по различни формули – защото в България хората и организациите, които организират състезания, варират от любители-ентусиасти през спортни клубове до търговски дружества, а пък финансирането на проявите е още по-разнородно – освен на такси за участие, често се разчита и на спонсори, и на общини, и на европейски програми дори. Затова нека не гледаме в чуждата паничка, моля! В крайна сметка, ако не ни харесва да я пълним, можем да си потърсим друга, но не е работа на никого да оценява труда на другиго, освен по приетия за това начин – като заплати или не таксата за участие.
Не насочвам това към конкретен човек, насочвам го към всички, които участват в състезания. От нас зависи колко дълго ще продължат „хубавите времена“ с приятелска атмосфера, с предизвикателства в чистия им вид и т.н. и дали скоро ще ни се налага (или не) да си спомняме за тях като за нещо в минало време.
