Левико Терме – Рива Дел Гарда – 75 км – 2555 м
Хммм… остана един ден да отметнем още. Няма да е изненада, ако кажа, че сме били уморени, че трудно станахме, че трудно закусихме… Единствената цел днес бе да стигнем финала невредими! Всички дни досега преминаха по план, а той бе простичък – да се движим заедно, да поддържаме константно темпо и да не се пришпорваме излишно, за да имаме енергия и за този последен ден. Като изключим четвъртия етап, в който успях да спукам две гуми, всичко друго мина добре.
Малко ми бе тъжно, че всичко бе към края си, да си призная… исках още! 🙂 Трудно е да се обясни какво е Транс Алп – определено за мен бе нещо, което ще помня дълго. Седем дена да се състезаваш из една от най-прекрасните планини в Европа /не казвам най-прекрасната, защото от Витоша по-високо нема ;)/ е нещо, което трудно може да се забрави… макар че в главата ми все още е един голям микс от картини, гледки, емоции… и малък хаос, породен от умората, която се натрупваше, подсилена от жегата, която се стоварваше върху главите ни всеки ден.
Този последен ден е останал малко по-ясен в главата ми, имаше с какво да го запомня. На брифинга ни бяха обещали истински “байкаризъм” с предизвикателни изкачвания и не по-малко изискващи спускания. Стартът бе спокоен, никой не препираше, беше малко странно, обикновено в последният ден на етапно състезание всеки дава всичко което му е останало от себе си. Може би просто пътят бе достатъчно широк и всичко бе сравнително нормално. Поехме по полегато изкачване, общо взето първите 10-15 километра бяха доста скучни, доста равни. Групата не можеше да се разкъса много и тогава дойде първото спускане, което бе доста хубава, стръмна пътека с почти невъзможни за взимане серпентини. Но дори и да можеше, нямаше как, повечето хора изпитваха сериозни затруднения по тази пътека и по-голямата й част преминахме в ходене :(, а беше толкова хубава, но многото хора по трасето не даваха възможност да караме.
Последваха 5 км равно шосе, бяха се образували групи вследствие на „тапите“ при спускането. Настигнахме групата пред нас точно преди най дългото и предизвикателно изкачване за деня… хохооо… започна душевадно, но и продължи така, на всичкото отгоре малкото бетоново пътче премина в рошав едър калдъръм, правейки на места карането почти невъзможно! А това, че бяхме ниско, правеше всичко още по-тежко – жегата отново започна да ни натиска, за пореден ден… Хубавото бе, че в началото на изкачването бе разположен и първият подкрепителен пункт, където заредихме и похапнахме. Изкачването бе близо 15 км, първата и по-тежка част от няма и 3-4 километра ни отне над половин час, а цялото изкачване близо 2 часа! Малко преди последните 2-3 километра, които бяха по-леки, бетоновото пътче, по което отново се движехме, така се обърна наопаки, че се зачудих как въобще са го направили. То не приличаше и на път. Толкова беше стръмно и бетонът под нас имаше такъв вид, че все едно бетоновозът бе изсипал съдържанието си там горе и то под влияние на наклона се бе стекло надолу, нещо такова изглеждаше. 🙂
Последва малко по-лека част, която ни даде възможност да се освестим. Бяхме сами, виждаха се отбори близо пред нас, със сигурност имаше и такива близо зад нас. Илко изглеждаше уморен, но не вярвам аз да съм изглеждал по-различно. Бяхме на около 1700 м н.в., полъхваше ветрец и отново гледките бяха красиви. Поехме по спускането… ехаа, беше хубаво, бързо настигахме отбори, някои ни даваха път, други търпеливо изчаквахме докато не ни се изчерпеше търпението и нахално изпреварвахме. 🙂 Забавлявахме се, беше хубаво спускане, но в един момент се приземихме на гладък черен път и отново последва шеметно спускане, което бързо ни отведе до последното кратко изкачване.
Превзехме го на един дъх и отново се впуснахме по хубава, игрива, бърза, на места технична пътека. Настигнахме още няколко отбора. Спускането свърши, но продължавахме да караме по хубави пътеки, докато съвсем не наближихме финала. Малко шосе и неусетно стигнахме края. Това беше, здрави и цели, със здрави колела завършихме…
Обаче като финишираш, седнеш и си отвориш първата бира, идея си нямате как биваш изплют от матрицата и умората те връхлита. 🙂 Но всичко и всички наоколо изглеждаха щастливи. Докторът ни посрещна нахилен, видимо доволен, зарадва ни, че е намерил петзвезден къмпинг и се отдадохме на хапване и пийване. Трябваше ни време да осъзнаем, че всичко свърши… Прекарахме деня в разпускане, разходки, кафе и сладолед, докато не стана време за галавечерята, а след нея си направихме галаразходка из прекрасното градче на брега на езерото Гарда…
Наспахме се добре и поехме към къщи.
И накрая искам да Благодаря на всички които ни подкрепиха и помогнаха по един или друг начин.
Maxbike, dmBio, No tubes, HI5, Diem2…………………………Благодая!
И до скоро! 🙂
