Бойко Танчев и Илко Илиев в 2015 Craft BIKE Transalp powered by Sigma – ден 4

Етап 4: Зилиан (Австрия) – Алеге (Италия): 89.95 км,  2 538 м изкачване

След добрия старт в първите етапи и стабилното ни каране в Кралския етап, ни предстоеше един по-лек на пръв поглед етап. Да, 90 км, отново с 2500 м и отгоре, но 80% бяха асфалт, велоалеи и настлани гладки черни пътища, но с едно хубаво спускане в края на етапа – 16 км пътеки. 🙂

Ноо… това бе само на хартия. 🙁 Краката, че тежаха, тежаха, но за жалост днес имахме и технически проблеми…


Photo: bike-transalp.de

Стартирахме с 5 неутрализирани километра и след тях се ударихме веднага в едно доста стръмно и каменисто изкачване, черен път, но доста каменист. Всички ходеха и бутаха. Страшна блъсканица и нерви, не липсваха обичайните нерваци, които се опитваха да прескочат всички пред тях. Ако сте виждали пресичащо река пълна с алигатори пощуряло стадо антилопи Гну, гонено от лъвове, може да си представите какво представлява колоната в такива моменти… гледахме да си опазим колелата и в същото време да не ни разбутват много-много.

За радост това бе кратък хълм след който започна кратко спускане преди първото по-сериозно изкачване. На спускането тарапаната не бе по-малка, пушилка голяма по каменистия прашен път. Не ми трябваше да виждам кой знае какво, но в един момент започнах да усещам задната си гума да бие на капла – без да усетя някакъв удар или нещо нередно… Отбих бързо вляво – гумата почти мекица. Вадя патрон, помпам… вездесъщият Стан си върши работата, скачам на колелото, но за жалост след малко пак спадна. Латексът върши работа, но като се качих на колелото, деформирането на гумата разтваряше среза и губех налягането отново. Понякога при по големи пробойни на латекса му трябва малко време, а такова нямахме. Трябваше бързо да реша дали да й дам втори шанс, като само припомпам или бързо да сложим вътрешна и да продължим. Избрах второто – докато свалях гумата, Илко приготвяше резервната, монтирахме, напомпахме и потеглихме, вече някъде в опашката на пелотона. 🙁

След малко вече бяхме на първото сравнително кратко изкачване, напредвахме бързо на фона на хората около нас, но бяхме далече от обичайната ни позиция. Трябваше внимателно да подбирам темпото и да не давам възможност на яда ми, който здраво ме ядеше, да ни пришпорва прекалено много. Ако се впуснехме в бясно преследване, можеше да платим висока цена в следващите дни.

Бяхме вече в Италия, допи ми се кафе, а какво пък да кажа за една хубава пица, ноо… имахме много работа. Наближихме Тоблах, оттам имахме 30-ина километра до Кортина д’Ампецо, почти равни. Фалшиво равно – първо нагоре, после надолу. Тук се опитах да дам малко повече газ, Илко изглеждаше добре, виждах групи пред нас. Прехвърляйки се от група в група, стигнахме първия подкрепителен пункт, спряхме, пихме, заредихме. Пътят тръгна леко надолу, не се виждаха повече групи, от последната, в която бяхме, с нас останаха един или два отбора, с които работехме заедно. Не настигахме никой, което ме караше да мисля, че сме близо до обичайната си позиция – наближавахме известния италиански курорт, планините се отвориха пред нас, страхотни гледки започнаха да се разкриват и имахме малко време да им се полюбуваме, преди да се гмурнем в курорта и да започнем най-тежкото изкачване за деня – 15 км с 1000 м вертикално изкачване.

С началото на изкачването започнахме да усещаме и жегата…отново, но заедно с нея чухме и далечни гръмотевици. Леле, хем да им се радваме, хем ако ни запукат на 2300 м височина, няма да е много приятно. В началото изкачването вървеше по обществен път, беше сравнително леко, нямаше много коли, напредвахме бързо – така бързо дойде и дъждът! 🙂 Ох, кефф! 🙂 Малко разхлаждане ни дойде добре – както бързо дойде, така бързо и отмина. Започна да става стръмно и доста задушно от влагата. Но така бързо и преполовихме изкачването, където бе и вторият подкрепителен пункт – останах да напълня бидоните, хапнах, искаше ми се още нещо да хапна, ама от всички сладки работи, които имаше, нещо не се вдъхнових много. Поех нагоре. Стана доста стръмно, въпреки че се катерехме по малък асфалтов път. Хубавото беше, че се вдигнахме нагоре, появи се ветрец, разхлади, планината разкри още по невероятни гледки – прословутите Tre Cime di Lavaredo – ами, убави са, доста при това.


Photo: bike-transalp.de

Излязохме във високата планина – освен че бе стръмно, вече катерехме по каменист планински път, нещо като към Черни връх, ама малко по-стръмно, по-скоро бих казал, че към Черни връх е по-скоро равно. 🙂 Там някъде в далечината над нас се виждаше превала, малко пред който вече се буташе, носеше и… най сетне горе, спрях, поогледах се… пфффф, гледката главозамайваща, Илко дойде, скочих на колелото и газ, все още главозамаян  и загубил концентрация явно… Спускането започна стръмно и широко, с малък хълм срещу нас. Пуснах колелото, за да използвам скоростта си от другата страна, но се престарах. 🙁 Лошото бе, че не се виждаше нищо зад хълма, а аз излетях с прекалено голяма скорост и налетях направо на едно каменно поле 30-40м метра дълго. Само видях малката пътечка как заобикаля отляво многото камъни, но единственото, което имах време да направя, бе да пусна спирачките и да се надявам, че колелото ще успее да се изтъркаля по камъните, без да спукам гума… Уви, още на третия камък усетих/чух силен гръм, удар, трясък – в следващите метри предното колело безмилостно се блъскаше в камъните, само се надявах да оцелее, бях се изнесъл колкото се може по-назад и се опитвах да насоча колелото нанякъде, но само и само да изляза от този ад. В главата ми бе какофония – яд, бяс, яд, идеше ми да си изям спуканата гума!

Равносметка от невниманието ми бе срязана 3 см гума, за щастие здрава шина и загуба на ценно време, което с толкова труд се опитвахме да наваксаме вследствие на първата гума. И най-лошото бе, че оттук до края на етапа висим на косъм, цялото ни представяне на ТрансАлп увисна на косъм! Сложихме вътрешна гума, трябваше да подложа дори опаковка от гел (благодаря на HI5 за невероятните гелове с мултифункционални опаковки!) между вътрешната и външната гуми, за да накараме вътрешната гума да седи там, където ѝ е мястото, и поехме по едно от най-хубавите спускания със свито сърце…


Photo: bike-transalp.de

Като отбор се опитвахме да оптимизираме теглото, носехме една помпа, един мултифункционален инструмент и всеки един от нас носеше по една вътрешна гума… Да, вече нямахме резервни гуми, а ни предстояха 16 км спускане по пътеки, трябваше да сме изключително внимателни, за да не се наложи да ходим до края на етапа и да загубим повече време. Докато Илко все още бе „тюблес“ и използваше гуми с протекция, аз, освен че бях избрал по-леки и незащитени гуми, ами бях вече и с вътрешни – бяхме уязвими и то много! 🙁


Photo: bike-transalp.de

Илко пое надолу, аз го следвах, опитвайки се да бъда колкото е възможно по-внимателен. Всъщност се опитвах да не мисля за гумите, вече въобще не ми харесваха ограждащите ни върхове и не ми бе до гледки, само исках да слезем със здрави гуми. Успяхме, макар и загубили тонус. В ниското усетихме и страхотната жега, която се опита да ни натисне отново.  Имахме 5 км предимно надолу по път, но въпреки високата скорост, въздухът, който ни блъскаше, пареше. Пффф, беше горещ  ден, но някак си оцеляхме и днес, на съответната цена, но все още бяхме в играта, финиширахме 63-ти – очаквах да е  по-зле, но това не ме радваше много.

Но все пак бяхме в Италия, а това значеше хубаво кафе, пица и сладолед! 🙂 Всичко необходимо за едно добро възстановяване, а утре ни предстоеше според мен най-тежкият етап. Не беше толкова дълъг – 73 км без дълги изкачвания, но с множество кратки, с три прохода и с общо 3100 м денивелация, както и факта, че според графиката цял ден ще сме нагоре и надолЕ, няма един метър равно, където малко да отдъхнеш, нооо това утре, сега… белла Италия!

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>