Митерзил (Австрия) – Зилиан (Австрия): 118,29 км, 3.577 м изкачване
Хмм, трети етап, само гледайки графиката да ти се прииска да продължиш да спиш.
Мдаа, очакваше ни дълъг, тежък, горещ ден.
Почти веднага след старта пътят тръгна нагоре и това може би бе най-спокойният старт от всички. Или може би всички добре разбираха какво ни очаква и никой не бързаше да „умре“. 🙂 Така или иначе това щеше да се случи, защо да е толкова рано?. А пък доста наивно би било човек да си мисли, че може да се изреже на първия баир и да се надява, че ще се любува на природата в следващите 100 км. Лека-полека колоната се разтегли, образуваха се малки групички, изкачването не бе тежко, с равномерен наклон. Така неусетно стигнахне и до първия подкрепителен пункт, на около 16 км от старта, бяхме се вдигнали вече нависоко, 2100 м, но жаркото слънце вече се усещаше как напича. Спряхме, заредихме, пихме, че следващият пункт чак след 60 км, дано оцелелеем, си мислех.
Поехме по пътеката – да, пътят свърши, бяхме високо в планината и нагоре се виеше типична планинска пътека, не се виждаше краят на колоната от хора… Пфф, очакваше ни ходене! Ако има нещо, което да НЕ обичам повече от ходенето, то това е ходенето с шпайкове.
Лошото бе, че в първия момент не си давах сметка колко ни очаква. Тръгна пътеката леко надолу – къде караш, къде буташ, то и да можеш да караш, при толкова народ не става, малко досадно ми беше. След няма и стотина метра пое пак нагоре да криволичи, викам си ей този хребет да прехвърли и надолу. Лелеее, възкачихме хребетчето… и като се отвори една ти планина, с високи върхове, канари, скали, накъдето и да се обърнеш. С надежда търсех с поглед къде ще превалим – уви, само върхове и канари, мамка му! Тогава ми просветна в главата, че в пътната книга този участък, маркиран в черно (значи ходене, бутане, мъкнене и псуване) бе дълъг повече от 3 км – това си е близо час тропане по шпайкове, пфф! В този момент видях двама спрели, сменяха си шпайковете с маратонки, не вярвах на очите си… Викам си „Работата тук е сериозна!“. Аха да се демобилизирам! Илко си вървеше през няколко човека пред мен и сякаш ходенето не му се отразяваше зле. Тук-таме даже изпреварвахме… ходейки. 🙂 Но пък беше много красиво, много – опитвах се да се разсейвам с гледките. Наближавахме 2500 м, започна да се очертава май мястото, където щяхме да превалим. С приближаването и тонусът ми се приповдигна, започнах да крача по-бодро, следвайки Илко, нагазихме даже и няколко преспи останал сняг, та съвсем се ободрих. Започнахме ходейки и подтичвайки да изпреварваме все повече отбори – супер, викам си, ако успеем и да се измъкнем от трафика за спускането!
Таман превалихме, скачам аз на колелото, но вместо да хукна надолу, гледам изненадан преспа. Ама преспа, та ПРЕСПА – 200-300 м дълга, личеше си, че бяха правени опити за висш пилотаж тук, пробвах и аз, не стана. Илко мина покарай мен тичайки и го чух „Давай да тичаме!“. Хукнахме надолу, ама то стръмно – тичайки, държейки колелата до нас, опитвах се да намаля малко, ползвайки и спирачките, ама то доде се усетя, такава скорост бях набрал, че вече се пързалях по шпайкове, подпирайки се на байка. :). Да, ама краят на преспата наближаваше, а след нея едни такива хубави, големи камъни… Успях да спра по най-ефикасния начин – губейки контрол, падайки, но таман навреме… Ох, свърши се, най-накрая ще карам пак колело, все пак затова бях отишъл, но първо трябваше да си го намеря, бях се спрял няколко метра под него. Малко в повече ми дойде това ходене. Но пък добре финтирахме всички, поехме по спускането устремени, без да виждаме никой пред нас. Супер…отпуснахме колелата, дълго спускане беше, шеметно, по път отново… пфф, барем да ни бяха наградили с някоя хубава пътека след целия зор!
Настигнахме няколко отбора почти в края на спускането и таман да свърши и ни спира един „ръководител движение“. Пътят долу в ремонт (асфалтираха нещо) и трябваше да изчакаме разни дейности. Тук интересното беше, че организаторите бяха разположили времеизмервателна техника, както и на мястото, на което щяхме да напуснем пътя – така се спираше времето ни и след това отново щеше да се пусне, което в крайна сметка не ни ощети, тъй като чакайки там 5-6 минути, се събра голяма тумба. Което пък не бе зле с оглед на многото равнинни километри, които ни очакваха.
Но пък и прекалено голямата група не е на добре, скоро от коларския път скочихме в една приятна пътека, на която някои състезатели изпитваха сериозни затруднения, които не бяха в унисон с професионалния им вид и екипировка. Пътеката отново редуцира голямата група на по-малки. Зачудих се къде са нашите приятели от микс отбора – Роб и ваденката на гърба му, Заане Пасен. Не се наложи дълго да чакам – първо усетих полъха от нещо бързо изпреварващо ме, после видях само гърба на Заане Пасен… Зарадвах се, бързо се мушнахме в групата, която водеха. Интересното бе, че тази група никога през седемте дена не я видях голяма, максимум 4-5 отбора. Да, те подбираха много отбори, но и малко успяваха да останат с тях. Наистина, този Роб беше много бърз, а партньорката му достатъчно добра, че на равното да кара зад него на завет. И сега бе така, групата бе мълчалива, някои хора изглеждаха зле. 🙂 Скоростта бе много висока, имахме 30 км равно или с лека тенденция надолу, покрай една река. Карахме по алеи покрай реката, гладки, насипани с чакъл. От групата по едно време нищо не остана, бяхме 2 или 3 отбора. Беше невероятно с каква скорост даже подминавахме някои отбори, които дори и не можеха да се закачат за влака. Според мен този Роб, в отбор с някой като него, спокойно ще се класира в топ 20, да не кажа и повече. За нас темпото беше екстра, нямахме затруднения да се „возим на влака“, идваше ни направо дюшеш. Не усещахме много и жегата, високата скорост ни охлаждаше, пиехме, хранехме се и се опитвахме да пестим сили за последните километри. Само трябваше да внимаваме с големите камъни! 🙂 Тук-таме, където алеята пресичаше други алеи или път, имаше поставени по два големи камъка, да не влизат коли, ама много големи, метър на метър. Интересно, че никой не ги бе избутал, да мине с колата за риба или да си хвърли боклука някъде там в дерето, дето не е негово!
Макар, че и тук не липсваха тарикати, ама за тях по-натам.
Тук нейде, летейки покрай реката, насмалко да сътворим интересен инцидент, ама тоз Роб, като шпори като луд. Реката покрай нас, една такава буйна, като Струма, идеална за рафтинг – и влизаме ние в един завой, който да ни отведе на шосето, и баш в завоя група каякари мъкнат, влачат една голяма надуваема лодка за рафтинг. А тя заема цялата алея, а ние налитаме с бясна скорост. Направо вече виждах как се намятаме на кълбета в нея, като в последния момент двама от носещите я, явно стреснати от нашите викове (сигурно сме надали страшен вой) пуснаха лодката и скочиха в храстите, освобождавайки ни около метър място, откъдето да се измушим. Малко комично звучи, ама тогава хич не беше.
И така, достигнахме втория подкрепителен пункт, таман навреме, заредихме, пихме, ядохме… Илко изглеждаше малко уморен – оплака се, че му е много топло. Да, беше станало много горещо, слънцето напичаше яко и тепърва започваше да ни мори. Наближаваше пладне, не бяхме вече във високата планина, бяхме на под 1000 м и ставаше все по-горещо и по-горещо.
След този подкрепителен пункт започнаха едни малки, кратки изкачвания, нагоре-надолу – кратки, но стръмни и комбинирани с високите температури… лелее. Илко не изглеждаше добре, жегата го мореше, пиеше, но не успяваше да се охлади достатъчно. Хубавото беше, че имаше още един подкрепителен пункт, на 15-ина км от втория. Там имаше предимно течности, вода, дори маркуч с вода. Спряхме и направо се поляхме обилно с по няколко големи чаши с вода, наближаваше 14 ч, термометърът сигурно гонеше 40°С. Илко обаче живна, явно банята му се отрази добре, оставаха ни към 25 км, с леки изкачвания и заключителни равнинни 8 км. Роб се появи с няколко бидона, разменихме няколко думи, хубаво бе, че са наоколо. Обикновено Заане Пасен не спираше на пунктовете, той оставаше да зареди бидоните и после я настигаше, бърборейки си с хората, покрай които минаваше. Но и Заане Пасен не изглеждаше много добре – решихме да караме с тях, да не се пришпорваме излишно, а пък с тях щяхме да наваксаме накрая на равното.
По повод тарикатите… тук някъде ми просветна! На втория подкрепителен пункт Илко тръгна, Зааане Пасен въобще не спря, аз хапнах, заредих бидоните и тръгнах, Роб остана след мен. Така и не ме настигна, на едно от поредните изкачвания, таман настигам партньорката му и нек’ъв тарикат минава покрай нас и ѝ казва – „Ей, твоят човек падна там след контролата!” – тя стреснато спира, пита как е, тарикатът обяснява нещо кръв, носа, ала-бала. Викам и си, жалко – малко изненадан, но такива неща се случват, продължих, настигнах Илко. И по едно време ги гледам настигат ни, гледам го – нищо му няма, питам го „Ко стаа, бе..?!“ Той потвърждава ‘“Всичко шест!“. Рекох си, брех, слънцето ли ме е напекло?! Трябваха ми 5 (пет) минути да стопля аз в тая жега, че тарикатът нарочно й каза, че той е паднал, че тя да спре!?!? Леле, майко, питам я „Абе, верно ли онзи нарочно ти каза, че Роб е паднал???“. Тя ме погледна, не отговори, но въпреки вече доста уморената ѝ физиономия и тъмните очила, очите й „казаха“ всичко. Само добави „Явно съм прекалено бърза за него“. Роб само се усмихна и продължихме… Пффт, поклатих глава, не можех да повярвам. Но така е, тарикати има навсякъде.
Та така, с мъки и перипетии и страшно натиснала ни жега, превалихме и последния хълм за деня, изкачихме и последния метър от всичките 3577 и се изстреляхме по последното спускане. Последвано от 8 равнинни километра, които Роб ги взе като че ли някой го бе ядосал, никой, ама никой, нито един отбор не успя да се закачи за нас, подминахме сигурно десет, някои като спряли ги задминавахме… та така до самия финал.
Свърши се, не бе никак леко, но и не се бяхме самоубили, 6 часа и 50 минути, 41-ви, не бе никак зле!
Дотук добре, оставаха „само“ още четири! 🙂 Докторът ни посрещна, ухилен и доволен, че сме добре. Хапнахме, пихме, измихме колелата. Нямахме технически проблеми, всичко бе наред. С леко задоволство открих само пръски от латекса Notubes по рамката – съдбата ли се опитваше да ми каже нещо?
Покрай къмпинга ни точно минаваше трасето, на 15 метра от нас, беше невероятно – в 18ч следобед все още преминаваха състезатели… Вечерта прекарахме рутинно, паста парти, брифинг…и рано-рано по креватите. 🙂
