Трополах – Вайсензее, 71 км, 2122 м изкачване
Хладно, времето бе хладно, отново с прогноза за дъжд към обяд. Етапът започваше с доста дълга асфалтова част, около 23 км. Първите 10 – познатата ни отсечка от Трополах до Хермайор, неутрализирани. Стартът, както всяка сутрин, нервен, но за радост след Хермайор пътят вървеше леко нагоре, а и групата се движеше с доста висока скорост. Доста скучно начало на етапа, дори обичайните герои, борещи се за позиция, ги нямаше, явно бяха уморени, което предполагам е нормално след три етапа мерене на алпийските баири. На мен ми трябваше около половин час да се събудя и загрея тялото, което искаше да спи, а не да бъде изтезавано още един ден.
Но когато напуснахме асфалтовия път и се ударихме в първото изкачване, всичко си дойде на мястото. Движехме се по черен път, но за пръв път по черен, горски път, приличащ на нашите. С корени, камъни, шишарки… явно имаха и такива. Но ясно се виждаше как хората имах затруднения по него, може би умората вече много натискаше повечето от тях. Хубавото беше, че с всеки следващ метър аз се чувствах все по-добре и по-добре. Дори темпото на обичайната ми група ми изглеждаше доста лежерно, но реших да се въздържам и да се раздам на последните две изкачвания, които бяха разположени около Вайсензее. Дори с това темпо обаче настигахме все повече и повече състезатели, които изглеждаха уморени. И така, лека полека групата ни се трансформираше или по точно аз се примъквах от групичка на групичка все по-напред, карайки със съвсем нови и непознати хора, което бе знак, че се движа добре. 🙂
Съзрях езерото, трябваше да се спуснем към него, да пресечем долината, да го заобиколим и да финишираме от другата му страна. Предстоеше ни най-тежката и живописна част от етапа. На спускането към езерото летях с лекота по бързия черен път, явно тридневните тренировки по тези черни пътища ми се отразяваха добре. Групата ни се редуцира, а освен това съвсем наближихме предната и на лекото изкачване се сляхме с нея… Ухуу, чувствах се супер! 🙂
Поехме по първото от двете заключителни изкачвания, темпото ми беше екстра, на ръба на комфортната ми зона, но без да ме вади от нея. Изкачвахме се към Панорама треъл… ммм… и започнаха да се разкриват наистина много красиви гледки към Вайсензее, но с появата им се засили вятърът и ясно ни казваше, че скоро ще докара и дъжд. Което не бе лошо, беше леко хладно, поради което не ми се налагаше да пия много и реших да пропусна и втория подкрепителен пункт, половин бидон изотоник HiFive трябваше да ми стигне за последните 15 км (трябва да отбележа изключителната акуратност на организаторите по отношение на метрите и километрите за етапите, дължината им, местоположението на контролите… всичко беше с немска прецизност!).
Грабнах чаша вода и един гел, любезно подадени ми на подкрепителния пункт. Последва шеметно спускане, леко вледеняващо, но днес всичко ми се удаваше с лекота, та игнорирах студа и за да не губя ритъм, един подир друг се придвижвах с позиция напред, превземайки завоите с лекота, оставяйки колелото да лети ниско над чакъла… Хохоо, започнах да виждам състезатели пред мен, а отзад никой не чувах… :).
С летящ старт поехме последното изкачване, бях вече с хора, които бях виждал само на старта и финала. Някои от тях, като видяха непознат, хукнаха като ужилени… последвах ги, наслаждавайки се на стреса им. 🙂 Това бе последното изкачване за цялото състезание, нямаше вече група, всеки си караше със свой ритъм, пред мен се виждаха двама-трима, след мен също. Почти превалихме, вече валеше, предстоеше ни кратко заравняване, 2-3 скакалки и финално спускане по писта. Беше вече доста хладно, извадих си якето в движение, облякох го, но не успях да го закопчея.
След поредната скакалка се показа лифтова станция, което бе ясен знак, че ни предстои финалното спускане, спрях, закопчах си якето спокойно – всички заминаха, но не се притесних особено, днес всичко ми спореше, беше мокро и хлъзгаво! Започнах да ги настигам и изпреварвам като спрели – добре, че отново бяхме по ски писта, та имаше достатъчно място за маневри… За краткото спускане настигнах и изпреварих почти всички от хората, които бяха пред и след мен, един късметлия само се измъкна! 🙂
Финиширах доволен под проливния дъжд, доволен и уморен, но имах чувството, че утре пак можех да застана на старта… Явно влязох във форма в края на състезанието, което ми даваше добри насоки как да се подготвя за Трансалп, но нямах време да мисля за това. Зъбите ми бързичко започнаха да тракат, трябваше спешно да си намеря багажа, баните и да облека сухи дрехи.
Благодарения на добрата организация, това се случи бързо, нямаше топла вода, но пък дъждът бе спрял, вече със сухи дрехи бутах калното колело към мивката за колела. Там цяла орда кални, мокри и зъзнещи колоездачи чакаха реда си, на някои така им тракаха зъбите, че не знам дали не им тракаха и кокалите. 🙂 До какви състояния води практикуването на любимия ни спорт! Първо ще измиеш колелото; като падаш, гледаш да паднеш под колелото, да не се одраска то, леле-мале!
Миейки колелото пак съзрях следи от латекс по рамката, огледах задната гума, изглеждаше нормално, с нормално налягане. Явно старият Стан пак си бе свършил работата… или не съвсем, трябва да го усъвършенстват да лепи не само дупки, но и скъсани нипли. 🙂 Даа, имах скъсан нипел и една мандрахерцаща се спица, нея съм чувал значи! На няколко пъти на спусканията чувах леко звънтене, като от боклук между накладките и диска, но явно е била въпросната спица. Все пак с радост заключих, че за четири дена и много километри това ми бяха единствените дребни технически проблеми, които не доведоха до загуба на време. И така със задоволство приключих Protective Bike Four Peaks – едно доста истинско състезание, всъщност на по-истинско не бях ходил.
Тук е моментът да споделя няколко думи за организацията… Всъщност ми е трудно да я опиша, толкова хора, камиони, мотори и друга техника, така добре координирани – впечатляващо! Етапите добре подбрани, редуваха се тежък, лек, тежък, лек. Щеше ми се да има доста повече пътеки и горски пътища, вместо асфалт и спускания по ски писти, но може бе не е възможно и разумно да се пускат толкова много хора с различни технически и физически умения по трудни терени, би имало твърде много проблеми.
И така, размишлявайки над тези въпроси, открих Уоутър и се запътихме към тентите с хапването и бирата. 🙂 Скоро Дани и Вероника се появиха, бирата ни вървеше, за никъде не бързахме, наслаждавахме се на топлото слънце и хубави гледки. Вече гледахме напред към следващото приключение, а то не бе далеч.
Като за финал искам да благодаря на всички, които помогнаха това да се случи: МТБ-БГ, МАКСБАЙК, NO TUBES, HIGH5, dmBio. БЛАГОДАРЯ ВИ!
Поздрав и до скоро!
