Търново Даунтаун трябваше да бъде първото българско състезание по градско спускане. Преди десет години или дори повече… Който се е разхождал по стръмните улички на града или по преките стълбища за пешеходци между тях, няма как да не си е помислил това, и не е случайно, че идеите за такава надпревара датират още от времето, когато в града имаше силна колоездачна общност с дежурните луди глави, които да се спускат по някои от многото подходящи места около града, с добре развита траял сцена и с нахъсани ХС състезатели, като в последните две дисциплини дори сме гледали състезания там. Години наред идеята си тлееше, без да се стигне до реализация, с няколко момента, в които аха-аха да се пренесе от думите към реалността. Междувременно се случиха неща, които в една или друга степен трасираха пътя към подобно събитие – състезание по спускане в НДК, три състезания по спускане в Габрово и ето, че след целия този положителен опит, Concept Creative най-сетне получиха зелена светлина да организират градска надпревара по спускане и в старопрестолния град, което те осъществиха с помощта на много спонсори, сред които Red Bull, Nissan, Oakley, Ram Bikes, Nescafe и др., и разбира се, със съдействието на община Велико Търново.
Както повечето градски състезания, Търново Даунтаун не беше лесно за организиране. По малко по-различна от обичайната линия пристигнах в града още в четвъртък и можах да видя част от подготовката за надпреварата, която бе започнала значително по-рано. Трасето отдавна бе решено и дори изградено, но в повечето моменти преди събота, 9 май, то не бе приведено във вид за каране, защото това би значело да се блокират няколко квартални улици и един паркинг в централната част. Така че организаторският екип бе изградил рампите, пробваше ги от време на време, но след това ги оставяше настрана, за да могат да минават автомобилите. Тази хамалогия е само една от особеностите на подобни събития, да не говорим за това, че при тях всичко е съсредоточено в един състезателен ден и обикновено няма място за сериозни грешки, тъй като няма как да бъдат поправени. Така че с оглед на всичко това и на цялостния мащаб на събитието, с последващо награждаване и BigAirBag при паметника на Асеневци, със съпровождащото гостуване на звезди като Филип Полк (атлет на Red Bull) и Блейк Самсън (атлет на Animal), редно е да поздравя на първо място организаторите и спонсорите им, благодарение на които то се случи.
И се случи с очакваната атрактивност – над 130 участници се включиха в Търново Даунтаун 2015, което в градски условия и при сгъстената програма правеше доста по-сериозно впечатлениe, отколкото по широките горски трасета на байкпарковете. Най-важна за мен обаче беше публиката, а от нея имаше много повече, отколкото сме свикнали в нормалните състезания. Както местните хора, някои от които хвърляха поглед към преминаващите състезатели от градините или от прозорците на къщите си, така и много други, дошли специално за случая, се наредиха по сокаците над града, за да гледат лудите глави с велосипедите, и това е нещото, което създаде очаквано добра атмосфера за състезанието. Самите участници може и да не са го усетили толкова ясно през шлемовете си, но за мен беше много приятно да чувам цъканията и възгласите на обикновени градски хора, невиждали до момента някой да скача от метър и нещо с велосипед или да върти уип, да виждам проследяващите погледи при всяко преминаване, да усещам затишието и общия изблик при някое по-забележително движение или при някое падане. И преди съм казвал, че публиката е нещото, чиято липса сериозно се усеща в българските състезания, но не и в Търново!
Изобщо, градските състезания са характерни с тази атмосфера, с наличието на хора, които искрено и непредубедено се впечатляват от видяното. В тази връзка още по-добрата новина е, че Търново Даунтаун бе едва първото от три градски състезания по спускане, които са обединени в Български градски серии. Следващото е в Габрово на 17 май, а третото ще е в Плевен в последния уикенд на месеца. Не само, че ще има общо класиране в сериите, което добавя стимул за състезателите, но особено важна е голямата награда – участие в кръг от City World Downhill Tour в Братислава. Кой ще стигне до нея? Засега е рано да се каже, но фаворитите вече са ясни.
Като стана дума за подобни състезания в чужбина, трябва да отбележа, че трасето за състезанието в Търново като цяло бе доста лесно. Подобни впечатления, доколкото разбрах, е споделил и самият Филип Полк, но не го приемайте като критика, а по-скоро като информация. За този подход си има причина и тя е безопасността на участниците – в разговори с организаторите разбрах, че много от елементите по трасето нарочно са направени по-лесни вместо по-трудни, за да може повечето от желаещите да карат в такава надпревара да го направят и да е сравнително безопасно за тях. Трябва да кажа обаче, че в някои случаи това доведе до почти обратен ефект – попивката на скока при Nissan Juke например в началото бе буквално залепена под ръба на рампата и се оказа къса за 80-90% от участниците, тъй като повечето от тях имаха смелостта и уменията да минат през този пад с достатъчно висока скорост. Налагайки се да натискат спирачки, за да забавят преди ръба, много от тях всъщност се „човкираха“, вместо да прелетят стабилно с малко по-висока скорост, така че при тренировките на това място имаше и падания, и някои доста критични минавания, които в крайна сметка бяха овладяни. Затова за финалите (а може би още за квалификацията, не зная) попивката бе дръпната малко по-напред, но бързите карачи дори и в този случай трябваше да използват завидна техника, за да минат хем с висока скорост, хем максимално бързо да свалят велосипеда към рампата за приземяване.
Продължавайки сравнението с кадри, които сме гледали от чужбина, ще кажа, че не бих искал да съм на мястото на организаторите на подобна надпревара. От една страна, градската среда дава възможност за някои грандиозни препятствия, които наистина да спрат дъха и на карачи, и на публика. От друга страна обаче, по-сложното трасе винаги крие повече рискове, а в града не винаги може да се направи нормална лисна линия за заобикаляне, а и не е сигурно дали под въздействието на публиката и атмосферата някой няма да се пренавие и да надцени възможностите си. Така че дилемата зрелищност срещу безопасност е много трудна, може би най-трудната, която мога да си представя. Ако се заложи на максимална зрелищност, подборът на състезателите би трябвало да е ограничен само до такива, които знаят какво могат и какво правят. Ако се заложи на достъпност за участие, както бе в случая с Търново Даунтаун 2015, автоматично се отива и към гарантиране на безопасност за по-широк кръг карачи с различно ниво на каране.
Ако отделям толкова внимание на това, то е защото гледайки Полк, Самсън и най-добрите български карачи, на човек неминуемо му се иска да ги види да скачат от по-високо, по-далече и да карат още по-бързо. Но дали останалите участници биха могли да направят същото и дали би било добър имидж за събитието, ако някой надъхан младеж се нокаутира заради грешна преценка? В крайна сметка дори и на лесното като цяло трасе имаше отчетлива разлика между тези, които заеха първите места, и тези, които караха без особени шансове за класиране в челото. Безшумното, чисто и супер бързо минаване на Полк просто нямаше как да не направи впечатление. 2:16 минути бе най-доброто време за деня, което той даде, макар състезателят на Red Bull да не участваше в класирането.
Всъщност има още какво да се каже за трасето, даже доста. Може би половината от дължината му всъщност бе в гората над града, по не много широка пътека с каменни секции тук-там. Да си призная, на тази част отделих съвсем малко време и направих само 1-2 снимки на място, където се разкриваше изглед към крепостта Царевец. Пътеката изглеждаше палава, не искам да я подценявам като терен за каране, но аз бях отишъл да гледам и снимам градско състезание, така че при наличието само на няколко часа съревнование напълно неглижирах горската му част – такава има и във всяка обикновена DH надпревара.
Затова пък след гората участниците директно се шмугваха по коварни стъпала към едни тесни и спънати участъци, карайки през самите дворчета и тротоари на къщи и вили и по стръмни, тесни и неравномерни стъпала, докато стигнат улиците на квартала, където вече можеха по-често да отпускат спирачките. Точно по улиците, повечето от които калдаръмени, бяха наредени много от рампите за скачане и завиване, така че не случайно там се събираха и най-много хора. Секциите бяха атрактивни, а имаше и място за публика, тъй като във „вилната зона“ горе ми е трудно да си представя къде биха се наредили повече хора, освен по покривите…
В средата на градската част си беше направо „лукс“, особено когато предприемчивите младежи от едно хотелче извадиха няколко тенджери със скара и започнаха да раздават на хора от публиката безплатно айрян за освежаване. Не знам дали някой се възползва от тези кулинарни предложения до самото трасе, но Стивиан Гатев (Go Ride Kona) със сигурност се бе забързал към подиума и подмина „с триста“ масичката с кебапчетата…
Финалното му каране бе достатъчно добро за второ място в категория Мъже, а на трето остана Иван Колев (Ram Bikes), за когото е важно да направя уточнението, че караше със своя ендуро байк, а не с такъв за спускане. Дали това му е помогнало повече в тесните и спънати части на трасето, или му е попречило при някои по-сериозни като наклон и височина стъпала, не мога да гадая, но трето място с по-късоходов байк спрямо DH машините винаги е респектиращо.
Не по-малко впечатляващо обаче бе и първото място на Росен Ковачев (Gravity) – въпреки силната конкуренция, Росен продължава да печели повече и по-често от всеки друг и да доминира на родната DH сцена. Всички тренират усилено, всички карат от добре по-добре, но малцина са тези, които успяват реално да застрашат времената на Росен и засега това не се случва особено често. На слизане дочух не един и два коментара как в отделни секции състезателят на Gravity е бил видимо по-бърз или поне по-чист в преминаването си спрямо повечето си съперници, а времето 2:20 минути, само с 4 секунди по-бавно от това на Полк, говори доста добре за нивото на каране, което можем да очакваме от родните спускачи през 2015 година.
Сериозна беше и групата на младежите – и като брой участници, и като ниво на каране. Двама от фаворитите за първото място доказаха, че го заслужават еднакво, тъй като единият бе най-бърз в квалификацията, а другият на финала. Въпреки разликата от само 60 стотни обаче, победител в спускането може да е само един и на 9 май това бе Денислав Ангелов от местния клуб Extreme Motion, което би трябвало да радва публиката от града, а също така показва, че има кой да се възползва от даденостите на Търново. Вторият, за когото говоря, е Теодор Мавродиев (Vivo) – младият петричанин от тази година вече се състезава с „мек“ велосипед и направо се изстреля в челото на класирането, където си беше и преди, само че в категория твърдаци. И за да не си помисли някой, че в Петрич само Тедо кара добре, неговият съотборник Илиян Подолински зае третото място при юношите.
И като стана дума за твърдаци, такива също имаше – достатъчно на брой, за да оформят отделна категория, и достатъчно бързи, за да оставят почти невярващи много хора на финала. Преценете сами – времето на победителя в тази група, Павел Георгиев от Underground Riders, е сравнимо с топ 5 на младежите и топ 10 на мъжете! Втори остана съотборникът му Георги Ралевски, а трети Димитър Мънев (Drag Zone).
Не знам как да го тълкувам, но в това състезание жените бяха повече от обичайното – цели четири на финала, а преди това дори пет! Може би вроденото кокетство при мисълта за повече публика се е обадило с дяволито гласче; може би им е било интересно да участват в градско спускане и то в Търново; а може би просто така са се стекли обстоятелствата. Каквато и да е причината, резултатът под формата на по-сериозно дамско присъствие радваше и впечатляваше публиката, а времето на победителката Ани Томева (Свободно измерение) както обикновено е съизмеримо с това на много от мъжете. Втора остана Йоанна Великова (Underground Riders), а трета Полина Петрова (Gravity). Виктория Генова (Shore Invaders) също напредва уверено – не мога да пропусна факта, че освен Ани, другите три участнички завършиха с много близки времена, но тук пък трябва да „подскажа“, че Йоанна кара с твърдак, така че с истински DH велосипед от нея вероятно можем да очакваме още по-бързо каране.
Ако имаше група, в която класирането бе решено от технически проблеми, това бяха ветераните. Макар че повечето от тях имаха реални шансове за призово място и конкуренцията бе страхотна, в крайна сметка лошият късмет на някои подреди класирането, без да могат реално да премерят сили със съперниците си. Първият пример в това отношение е и първият в квалификацията Любомир Тодоров (Drag Zone), който на финала спука гума. Николай Желев (Shore Invaders) пък скъса верига и също остана назад.
Затова пък Виктор Тодоров и Мартин Марков от Champions Factory направиха безпроблемни спускания и заеха съответно първо и трето място. За Марто това дойде като „обезщетение“ за две спукани гуми в тренировките, по време на които той почти не успя да кара нормално по трасето. Между споменатите двама се нареди Светослав Колев (Gravity/Jester) с второ място. Именно „старите кучета“ се представиха най-добре и при награждаването, когато безцеременно насочиха пръските от шампанското към публиката. 🙂
Казах го и ще повторя – Търново е място, което сякаш е създадено за такова състезание. Награждаването бе в близост до Паметника на Асеневци, точно пред Националната художествена галерия „Борис Денев“, което допринесе за една „грандиозност“ на обкръжаващата среда, каквато обикновено липсва в повечето родни състезания. Може да не е най-важното нещо, но дори то правеше впечатление.
Остава само да се надяваме, че някой следващ път състезателите ще могат да стигат до тази точка с каране (това е една от смелите мечти на организаторите), което би означавало пресичане по един или друг начин на главния градски булевард. Звучи смело и почти невъзможно, но такива неща няма, така че кой знае…
Още много снимки от Търново Даунтаун 2015 можете да видите в Галерията на МТБ-БГ: http://www.mtb-bg.com/index.php/gallery/photos/tarnovo-downtown-2015
