Enduro Warriors Challenge vol.3 – репортаж

Ксилифор е местност между Велико Търново и Арбанаси, в която се намира една от най-гъстите мрежи от пътеки, които аз лично съм виждал на родна почва. Именно тук преди две години и половина бе поставено началото на българските ендуро състезания от същия този клуб Enduro Warriors, който и сега организира за трети път надпревара в тази дисциплина над старопрестолния град. Както обикновено, в ендуро състезанията аз съм в ролята на участник, така че мога да представя единствено тази гледна точка.


Пристигайки пред хотел „Момина крепост“ в събота сутринта, слънцето вече напичаше, а пътеките в близост изглеждаха идеално, така че нямахме търпение да приключим набързо регистрацията и да покараме няколко от етапите. Настаняването в хотела (за тези, които бяха избрали тази опция) или разпъването на палатки можеха да почакат до вечерта.

Ако все още някой си мисли, че ендурото е някакво ненатоварващо каране, в което се засича времето само надолу, ще кажа, че макар да се придържах към съвсем щадяща програма за тренировъчния ден, с цел да запазя повечето си сили за неделя (тъй като в самото начало на сезона енергията не извира от мен в изобилие), карайки само три от специалните етапи + квалификацията (за която трасето беше наполовина спрямо повечето други) + съответната част от трансферните етапи, в края на деня велокомпютърът отчиташе 30 км каране с прилична денивелация. В състезателния ден, макар че батерията му умря по средата, разстоянието трябва да е било поне 40 км. Не че някой ще се уплаши от тези числа, но не са и за подценяване, когато говорим за сравнително тежки велосипеди с големи гуми.

На всички, с които карах по едно или друго време в събота, някои от които участваха за първи път, направи отлично впечатление добрата маркировка – както за трансферите, така и за специалните етапи. Имаше промени тук-там по отсечките, които познавах от предишните издания, имаше и изцяло нов етап, който представляваше великолепна горска пътека с много страничен наклон, няколко стръмни и остри виража и няколко други много интересни препятствия. Това беше етап №5, последен в програмата за неделя, очевидно замислен като черешката на тортата. Това, което научих едва на следващия ден е, че тази пътека е била изградена изцяло от организаторите, специално за каране на велосипед и за включване в състезанието. Още повече се изненадах от това, че тя е била готова за събитието през 2014 г., но пороите, които ни „изпързаляха“ тогава, са я направили некараема и тя е отпаднала от програмата. Дали сега щяхме да имаме повече късмет? Ново беше и изкачването до началото на четвърти етап, пътеката непосредствено над хотела, до която този път достигахме по много приятен, сенчест горски път. В етапа към манастира (№2), точно преди края имаше изненадващ ляв завой, с влизане по обратен наклон, след който се пресичаше финалната линия – по мое мнение това бе един от най-трудните елементи за каране на скорост в цялото състезание и не е учудващо, че на следващия ден доста от участниците се разминаха на косъм със загубата на контрол, а други се прегърнаха с някои от близките дръвчета.

Изобщо, Enduro Warriors се бяха постарали да подготвят отлично пътеките, което направи за всички участници съботния ден чудесен. Въпреки скорошния край на зимата, по пътеките почвата бе изсъхнала напълно и на някои места дори бе станала прашна и хлъзгава, но в сенчестите отсечки на някои от трансферите все още имаше доста кал, припомняйки ни миналогодишните предизвикателства.

Квалификацията бе насрочена за 17:30 ч, но още към 16 ч повечето участници вече бяхме в района на хотела – една част, избрали да карат по програма минимум, посръбваха поредна бира около езерото, а други приключваха пълната обиколка на етапите. Въпреки топлото време, прогнозата за дъжд застрашително заплашваше да се сбъдне и към 16:30 всеки облече водоустойчивото си яке и се скри където намери, защото за 15-20 минути се изля един приличен порой, който замъгли не само стъклата, но и надеждите ни за сухо каране. В следващия момент обаче слънцето отново се показа и при изкачването към старта на четвърти етап вече си мислехме, че краткият дъжд дори е подобрил пътеките, навлажнявайки леко почвата, но без да я превръща в пързалка.

По традиция организаторите пазят в тайна до събота трасето за квалификация, което най-често е част от някой специален етап, но този път изненадата за всички ни бе пълна, тъй като само началото съвпадаше с етап №4, но след няколко завоя се отклонявахме по съвсем друга пътека, непозната никому, и по нея се спускахме до хотела. Тя не отстъпваше по качество на останалите етапи, но със стартирането на първите участници се завърнаха и дъждовните облаци, така че от средата на стартовия списък нататък всички карахме в кал и за хората с гуми изцяло за сухи терени (каквито бяха и моите) квалификационното спускане бе по-скоро оцеляване, отколкото забавление. Леко падане и две-три неконтролируеми занасяния са нещата, които помня от тези 2:44 минути, след които се чувствах достатъчно мръсен и мизерен, за да забравя всякакви планове за спане извън хотела и да се намърдам заедно с още няколко приятели в една от големите стаи на „Момина крепост“.

Макар и поутихнал, дъждът продължи чак до сутринта, което не оставяше съмнение в естеството на пътеките, по които щяхме да караме. С моите „гуми за мъгла“ бях сериозно притеснен дали изобщо ще мога да карам нормално, и съвсем не бях само аз в такова положение – имаше и хора с ХС гуми, които просто нямаха с какво да ги сменят. Аз извадих късмет, защото Иван Колев от Ram Bikes ми услужи с един Minion DHR2 за отпред (гума, която се бе справила дори в миналогодишната кална баня) и по този начин ми осигури нормално поведение на велосипеда и удоволствие от карането. Благодаря, Ванка!

Освен мокро, в неделната утрин бе и значително по-хладно, така че с охота се отправихме по пътя нагоре към Арбанаси, раздвижвайки кръвта в телата си и загрявайки мускулите. По принцип това първо изкачване трябваше да е по една пътека, но след дъждовната нощ тя бе кална и се наложи да ползваме пътя. През целия ден организаторите бяха доста гъвкави заради променените условия, като дори се наложи за петия етап да покрият с мрежи едно две ключови препятствия, които иначе биха били опасно хлъзгави.

Като си говорим за пързаляне обаче, нищо не може да се сравни с горната част на първия специален етап. Там части от пътеката се бяха размекнали до почти втечнена глина и сигурно бяха единици хората, които са успели да преминат тези участъци по начин, който да бъде определен като каране. Повечето от нас там бяха в режим на подпиране или избутване с крак в отчаян опит да задържат някаква що годе права линия, а не липсваха и падания, които макар и леки, водеха до загуба на време, която в първия етап за деня винаги изглежда отчайваща. Застигането и изпреварването на други участници при това първо спускане бе нещо обикновено.


Снимка: Зорница Иванова

Вторият етап, макар като цяло да не бе кален (просто защото голяма част от пътеката бе камениста), също създаде доста проблеми на участниците. Открай време това е най-техничната и спъната пътека в състезанието, изискваща особено внимание, за да може човек да я премине чисто и бързо. Освен това, след дългата равна част с въртене, в която почвата бе влажна, човек влиза директно в една от най-техничните секции със стръмна каменна серпентина, чието преодоляване с изкаляни и мокри гуми е въпрос и на късмет. За последния завой, преди манастира, като достоен завършек на този специален етап, и за близките срещи на някои състезатели с представителите на дървесно-храстовата растителност вече споменах.

Трансферът към третия етап е по черен път, който дотолкова бе разкалян от течащата по него вода, че за каране и дума не можеше да става, а дори и бутането нагоре бе далеч от нормалните представи. Както се изрази един от участниците, с които „буксувахме“ по калния скат, всички бързо и неусетно усвоихме „лунната походка“ на Майкъл Джексън.

За щастие третият етап е по пътека, която е предимно чакълеста и вече бе напълно изсъхнала, но без да е прашасала, така че я карахме при най-доброто възможно сцепление за такъв тип терен. Затова не е учудващо, че в края ѝ удоволствието бе заменило напрежението по лицата на повечето състезатели. За подобряване състоянието на тялото и духа се грижеха и организаторите чрез пункта с ядки, стафиди и ябълки, устроен под хотела, с което приканваха участниците за момент да забравят изкачването.


Снимка: Зорница Иванова

Времето бързо напредваше, или по-точно програмата този път отнемаше повече време, защото организаторите разполагаха само с един екип за времеизмерване и това налагаше по-дълги интервали за придвижване между специалните етапи, което всъщност бе добре дошло за повечето участници, но когато застанахме на старта на четвърти етап, следобедът бе в разгара си. Слънцето отново ни озари, температурата леко се покачи, а още на път за старта видяхме, че голяма част от влагата е попила в почвата и пътеката изглеждаше влажна, но не и кална. Това е един от най-дългите и разнообразни етапи и в края му бяхме колкото доволни, толкова и уморени, но ни очакваше най-голямата неизвестна за деня – петият етап.

Дали беше изсъхнал, дали щеше да може изобщо да се кара по секциите със страничен наклон? След като преодоляхме поредното кално изкачване към старта, беше време да разберем. Началото бе обещаващо, защото макар и още влажна, почвата осигуряваше много повече сцепление от очакваното. От средата нататък обаче пътеката все още беше кална и доста хлъзгава, което изпита докрай възможностите на всеки участник, бидейки вече и уморени от дългия ден с каране и бутане. Освен трудна обаче, тази промяна в условията бе и доста забавна, предизвикателна, така че в края на деня много хора определиха именно петия етап като най-добър. Аз не мога да съм така категоричен, защото това би означавало да пренебрегна другите четири пътеки, всяка от които има своите достойнства. Доколкото обаче тази бе нова и все още недобре позната, нормално е тя да предизвиква най-много коментари и одобрение, а си личи, че е правена с мисъл точно за ендуро, редуваща по-равни и дори леко нагорни участъци, изискващи въртене, с по-стръмни и технични секции и с множество забавни елементи. С нея Enduro Warriors определено са добавили още една скъпоценност към и без това богата колекция от пътеки в Ксилифор!

След толкова дълъг ден награждаването се случи чак по залез слънце. Когато Добри обяви победителя в категория мъже-елит – Иван Колев (Ram Bikes), много от нас в първия момент бяха изненадани и дори имаше опасения, че може да има грешка в резултатите. Причината за това е, че всички видяхме Ванката да финишира с паднала верига в първия етап, а в третия той излетя от трасето и се спря в едно дърво, поемайки удара с бедро, вследствие на което изгуби много време и само той си знае как намери воля да потисне болката и да продължи да кара. Та с оглед на всичко това победата му в първия момент изглеждаше нереална… Не бива да забравяме обаче, че става дума именно за Иван Колев – невероятен карач, бърз и агресивен, който е еднакво добър на сухо, на кал и дори на сняг, и който вече има в актива си няколко победи в ендуро състезанията у нас. Разглеждайки подробно класирането, човек вижда, че всичко си е на мястото. В първите два етапа Ванката е бил най-бърз и то изпреварвайки с много повечето си съперници. В третия етап, където падна, той губи над половин минута спрямо основните си конкуренти, но в четвърти и пети етап, макар и контузен, дава отлични времена, близки до най-добрите. Така че в крайна сметка именно той отново оглави класирането в елитната категория, въпреки трудния за него ден, и с това отправи сериозно предизвикателство към всички за следващите няколко състезания, които се очертават.

Голям успех постигна и Стоян Костанев (Чета++/Крива спица), който зае второто място на подиума. Неговото каране също винаги е радост за очите и за всички сетива, особено когато измайстори някоя нестандартна линия. Костанев също имаше своите инциденти и грешки в един или друг етап, но като цяло направи добри, чисти спускания и постигна нещо, което отдавна очаквахме. Трети остана Мирослав Кираджийски (със звучното име на отбора KeffKeneff), чието качване на подиума също очаквахме отдавна. Между другото, втори по време в тази категория е Добромир Добрев от Enduro Warriors, но като домакин и организатор той се изключи от награждаването.


Снимка: Зорница Иванова

Изненадващо, този път най-бързите времена не бяха при мъже елит. Румънският състезател Симон Кобиану (Off-camber Orbea) даде най-добро общо време за деня, състезавайки се в категорията 30-40 години.Тук втори завърши Калин Рахнев (Чета++/Крива спица), който пристигна в самия ден на състезанието и на практика кара етапите, без да е пробвал промените в тях, а трети остана Антон Настев (Ram Bikes).

Денислав Ангелов (Extreme Motion) не само отсрами местната търновска общност, спечелвайки първо място при младежите, но даде и второто най-добро време за деня, което е много сериозно постижение на фона на всички изброени дотук имена. Втори и трети в тази категория се наредиха Валентин Тенев (Ram Bikes) и Христо Павлов.

За пръв път в българско ендуро състезание имаше и категория твърдаци (но предвид популярността на тези велосипеди у нас, едва ли ще е за последен), която бе не по-малко оспорвана от другите. Станимир Меразчиев (Велоателие) обаче бе най-бърз и постоянен в резултатите си, което му донесе първото място, изпреварвайки Димитър Мънев (Drag Zone) и Борислав Йорданов (DЪrty Muddy/Илчов баир).

За пръв път имаше и отделна категория за мъже 40+, в която се намериха едва трима участници, които се подредиха в следния ред: Петър Тачев (Крива спица), Николай Петков и Людмил Хранов (Авител).

При жените от четири предварително записани участнички се явиха само две и достойно се справиха с всички етапи, като българката Ирена Стефанова (Илчов баир) надделя в петия етап над румънската си съперничка Лариса Кобиану (Off-camber Orbea), след като си размениха по две етапни победи преди това.

Не знам как се е сторило състезанието на другите участници (т.е. знам, но не е редно да говоря от тяхно име), но за мен началото на сезона в ендурото бе поставено по най-добрия начин с надпревара, която бе едновременно интересна, предизвикателна, но без да е прекалено трудна. Ако не беше онова първо състезание през 2013 г., към което вероятно всеки от участвалите изпитва сериозни сантименти, лесно бих могъл да кажа, че сегашното, трето издание бе най-доброто, което съм карал в Ксилифор, именно заради страхотното разнообразие от условия, в които карахме – от кални пързалки до съвсем сухи пътеки и всичко между тези две крайности. Ако планинското колоездене можеше да се събере в два дни, за мен те биха изглеждали точно така!

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>