За този ден Мануела е намислила нещо специално – стигане до най-високия водопад на Балканския полуостров, който се смята и за едно от най-красивите места в Стара планина, и спускане по дълга пътека към Карлово. И ако втората половина на маршрута е добре позната на нашия водач, то за първата влизаме в ролята на изследователи… или поне повечето от нас, тъй като Владо е карал и тази част. Тръгвайки по туристическата маркировка обаче, той уточнява, че преди са започвали карането по друг черен път, по-отдолу. И затова явно си има добра причина, тъй като още в първите минути се изправяме пред почти отвесен склон, където някой с богато въображение е нарисувал маркировъчните знаци . Дори няма смисъл да ги следваме в тази част – прегърбваме се под велосипедите и лазим нагоре по склона, докато излезем на черния път, който ни трябва. От опит мога да кажа, че карания, които започват по този начин, обикновено са интересни… и изтощителни!
Нагоре маркировката също не е достатъчно ясна, затова на едно място се разделяме, за да проверим и двата варианта. Набираме височина през открити поляни, под величествената осанка на вр. Ботев, най-високият в планината, и под палещите лъчи на слънцето, което ни подсказва, че в летните дни човек трябва да кара колкото се може по-нависоко. Точно след като групата ни се събира отново, черният път свършва и започва пътеката към хижа „Рай“.
Противно на общата посока, пътеката първо тръгва надолу. Това е така, защото трябва да преминем през едно дълбоко дере и до него загряваме с няколко много технични и красиви участъка. След това нещата се обръщат и започва едно дълго изкачване по красива горска пътека, чиито наклон обаче рядко ни позволява да караме. Плътната сянка и свежестта на гората все пак правят това упражнение достатъчно поносимо и единственото, което ни човърка отвътре, е мисълта, че тази пътека трябва задължително да я караме и надолу… някой ден.
В хижа „Рай“ пристигаме по обяд и преди да опустошим няколко чорби, се отправяме на разходка към самия водопад, за да го разгледаме по-отблизо. Райското пръскало е най-високият водопад на Балканския полуостров – водите му падат от 124 м, а техен източник са преспите на вр. Ботев. Въпреки че е една от най-големите природни забележителности в Централен Балкан и се посещава целогодишно от хиляди туристи, липсата на достъп с автомобил е помогнала районът да се запази чист и непокътнат, а местата, които могат да му съперничат по красота, се броят на пръсти.
Колкото и да е приятна почивката в това райско кътче, часовникът ни принуждава да продължим нататък, защото сме едва на половината от карането. Пътеката към хижа „Левски“ подсича скалния венец от южната страна на вр. Ботев и е изключително живописна, но карането нагоре е трудно и често прибягваме до носене, а на всичкото отгоре над нас бързо се скупчват облаци, започва да пръска дъждец и да се чуват тътени. За щастие лятната буря ни подминава и достигаме благополучно светлата част на билото, за да продължим от другата му страна към хижа „Левски“. Противно на надеждите, към нея ни очаква не само спускане, но и още няколко кратки изкачвания. Във всички посоки билото е изключително красиво, но на този етап основната ни цел е да се придвижим по-бързо към хижата, защото оттам тепърва ни чака дълго спускане.
Неговото начало е по страхотна горска пътека, която предлага всичко, което човек може да си пожелае – скорост, корени, камъни, серпентини. Това щастливо спускане обаче не продължава дълго. Скоро реката, покрай която се движи пътека, се успокоява, а с нея намалява и наклонът. Големите камъни обаче, разхвърляни почти в безпорядък, остават основен елемент от пътеката и изискват значителни усилия, за да поддържаме скорост, достатъчна за преодоляването им. Всяко спускане е последвано от кратко изкачване, което по никакъв начин не ни помага да пестим силите си, а на малкото места, където наклонът надолу е по-сериозен, пътеката е изключително технична. Това предизвикателство продължава няколко километра и напълно изцежда силите ни, а Мануела и Владо, които си я спомнят отпреди като страхотна пътека, остават разочаровани от актуалното ѝ състояние, което вероятно се дължи и на обилните дъждове през пролетта и лятото, които явно са отмили част от почвата и са оголили повече камъните.
Така в края на деня, макар да сме изминали някакви смешни 35 км, всички сме на предела на силите си и пристигаме в Карлово с последните слънчеви лъчи. Така замисленият маршрут се оказва подходящ само за най-твърдите любители на техничното каране и след него се наложи да поставяме нов рекорд в своеобразната надпревара за най-голяма вечеря.
Снимки: Владимир Русев, Любомир Ботушаров и Мануела Дренска
Всички снимки от петия ден можете да видите тук: http://www.mtb-bg.com/index.php/gallery/photos/balkanche-2014-day5
