След като през 2013 г. пропуснах завръщането на DH състезанията на витошка почва, за второто издание на Home Mountain Bike Cup бях твърдо решен да не мърдам никъде, освен по добре познатото трасе над Драгалевци. И мога да кажа, че за мен това бе едно от най-хубавите състезания през сезон 2014!
Подобна оценка е изцяло субективна и се дължи най-вече на лични (дори и носталгични) причини. Тя няма връзка с добрата организация от страна на Concept Creative, с която свикнахме в последните години и трудно може да ни изненада. Няма връзка и с отличното каране, което демонстрираха многото участници в надпреварата и което наблюдавахме и в другите състезания през годината. Има общо обаче с чудесното време, което ни споходи за втори пореден уикенд, напук на предварителните прогнози за дъжд и студ. Има общо с чудесното парти, което бе организирано в петък вечер заедно с изложба, представяща снимки от сезон 2014. На партито се изсипаха десетки хора, включително такива, които почти не участват и не ходят по състезания, включително такива, които не бях виждал от доста време. Има общо и със завръщането в планината, в която за пръв път съм гледал състезание по спускане и в която за пръв път аз самият съм карал. Има общо и с многото хора край трасето, което по другите стартове общо взето е рядкост. Изобщо, обективно погледнато, Home Mountain Bike Cup 2014 не бе по-добро или по-лошо от останалите събития, но на мен двата дни сред пъстрите краски над Драгалевци ми подействаха особено добре.
Като казах, че в преживяването ми имаше и носталгични елементи, те произтичаха от това, че по пътеките над Драгалевци се кара и се правят състезания почти от зората на планинското колоездене в България. От 2013 г. трасето за спускане вече е маркирано и регламентирано, след като години наред преди това бе обект на какви ли не поправки и добавки, за да стане по-сложно, по-интересно и по-безопасно (с оглед пешеходците) от туристическите пътеки, по които се караше в началото. За състезанието то бе почистено от шумата и променено тук-там, но ходейки покрай лентите, аз стъпвах по пътеките, където се състезаваха спускачите преди 10 години и непрекъснато си припомнях неща от тогава и ги сравнявах с днешната действителност. Разликите са огромни и за радост положителни. Полуразпадащите се бангии от едно време са заменени от подходящи велосипеди с голям ход на окачването и силни спирачки. Вярно, някои от тях дрънкаха на умряло, но все пак нямаха нищо общо с байковете тип сбирщайн, които се караха навремето. Още по-фрапираща е разликата в карането – места, които някога минаваха за едни от най-трудните секции по трасето, сега биваха преодолявани на скорост дори от хора с твърдаци, а редовното каране и участието в няколко състезания годишно направиха конкуренцията във всички групи доста сериозна.
Надявам се ще ми простите тези препратки към миналото, но за мен те са неизбежни при разходка над Драгалевци, още повече че сред участниците имаше и хора, които съм гледал и в онези вече забравени състезания. Имаше обаче и нови имена, които за мен сякаш изникнаха от нищото в последните 1-2 месеца. Това важи най-вече за категорията на юношите, но и в другите групи имаше хора, които преди преди може би са карали по-незабележимо, но сега летяха стабилно и създадоха интрига в класирането. За това допринасяше и фактът, че това все пак е „домашно“ трасе за много от участниците и те знаят наизуст всеки камък и корен по него.
А камъни и корени над Драгалевци не липсват, даже бих казал, че почти няма чиста и гладка линия без подобни елементи, разхвърляни безразборно в нея. Макар да няма огромни скокове или супер стръмни участъци, трасето в никакъв случай не е лесно, даже е доста технично и особено опасно за гумите на велосипеда, които неусетно могат да бъдат прещипани на някой остър камък. Слизанията „по капла“ не бяха рядкост, а сравнително малката дължина позволи на най-бързите да дадат впечатляващи времена и да останат свежи до края, въпреки непрестанното блъскане в ръцете. Пътеката над Драгалевци има и още една особеност, донякъде остатък от миналото – в сравнение с трасетата в байкпарковете, тя е доста по-тясна, изцяло в гора (включително най-бързите участъци) и при скоростта, с която се движат добрите състезатели, това създава невероятна динамика за страничния наблюдател, а вероятно и за самите карачи.
Съботния ден бе посветен изцяло на тренировки, като по-бързите и издръжливи участници сигурно направиха по над 10 спускания. В неделя пък карането бе по-малко, но по-напрегнато, защото след двата часа сутрешни тренировки бе ред за квалификация и финали. По време на квалификацията 130-те участници бяха намалени с определен процент в някои от категориите и тази представителна извадка на най-бързите стартира в 14:30 часа за решаващо спускане.
Може би за пръв път в българско състезание от подобен клас имаше и категория деца. Тя вероятно се е образувала спонтанно заради желанието на достатъчно смели малчугани да карат като форлойфери, но освен че изпълняваха тази функция, те на практика се и състезаваха, беше им отчетено време и ги има записани в класирането (което публикувахме още в неделя след състезанието). Най-бърз сред подрастващите бе Румен Белезирев от Шампион Рейсинг.
Дежурната квота при жените, равняваща се на три участнички, този път бе доста по-различна като именен състав, а се оказа и доста оспорвана, тъй като Андреана Янкова (1 място) и Полина Петрова (2 място) завършиха с разлика едва 5 стотни. Анди отдавна не се бе вясвала по трасетата за спускане, но победата ѝ показва, че съвсем не е забравила да кара добре и може би не е лошо да го прави по-често. Поли е най-редовната участничка в състезанията през 2014 г. и предвид младежката ѝ възраст, все по-доброто каране и това, че е част от отбора Gravity, ще очакваме от нея все повече успехи и занапред. Същото може да се каже и за третата участничка – Виктория Генова от бургаския тим Shore Invaders, която дори бе под възрастовата граница на тази категория, но организаторите прецениха, че е по-логично да се състезава в нея, отколкото да бъде форлойфер.
За хората с твърдаци в това състезание каквото и да кажа, все ще е малко. За такъв тип велосипед трасе като Драгалевското е много натоварващо физически, но коравите момчета в тази неумираща на българска почва категория за пореден път доказаха, че добрите умения са по-важни от задното окачване на велосипеда. За втори пореден уикенд Теодор Мавродиев (Vivo) триумфира на първо място и е крайно време да се научи не само да кара бързо и да прелита с лекота всички скокове, но и да отваря бързо шампанското, тъй като в този завършващ елемент съперниците му бяха далеч по-сръчни и хубаво го обляха с пенливата напитка. Втори остана Шери Юзиров (Vivo), а трети Павел Георгиев (Underground Riders). Тази челна тройка, която се побра общо в 10 секунди, стои доста откъсната в класирането от всички останали и има времена, съизмерими с тези на доста участници с „меки“ рамки.
При младежите, както казах, сякаш наблюдавахме своеобразен дебют на следващото поколение бързаци – по една или друга причина някои от тях не са взимали участие в другите състезания тази година, или пък аз не съм ги забелязал, но представянето им в Home Mountain Bike Cup 2014 не оставя съмнение какво можем да очакваме от тях в бъдеще. Особено ярък пример за това е Емилиян Соколов от Gravity, който не просто спечели при младоците, но даде и второто най-добро време в състезанието изобщо! След него се наредиха Валентин Тенев и Мартин Войнов (Drag Racing), но в групата има още поне дузина имена, които сме виждали в челото или близо но него.
Между другото, през 2014 г. много от талантливите млади карачи, които бяхме свикнали да виждаме при юношите, вече преминаха в категория мъже и резултатите там започват да изглеждат все по-интересни и непредсказуеми, но все още има един човек, който трудно „се дава“ и не позволява да бъде детрониран от първото място – Росен Ковачев от Gravity за пореден път даде най-доброто време в състезанието (2:32.44) и завърши сезона на върха на почетната стълбичка. Заслужен успех за един от хората, които се отнасят най-сериозно към състезанията и карането си. Стивиан Гатев (Go Ride Kona) продължава да го гони съвсем отблизо, а на трето място този път се качи другият Стиви, по фамилия Стефанов, който винаги радва публиката и фотографите със страхотно каране, но по необясними за мен причини не успява достатъчно често да се качи на подиума. Този път обаче мястото му бе там.
И за завършек, малко извън хронологията на самите спускания, стигаме до категорията Masters (ветерани), която този път бе особено многобройна и още повече оспорвана. Мъжете над 30 години показаха, че почти не изостават спрямо по-младите луди глави и дадоха отлични времена, като най-бърз бе Димитър Белчев, следван от Антон Настев (Ram Bikes) и Дечко Груев (Four Twenty). Това бе и най-облагодетелстваната категория при награждаването, тъй като освен шампанско, получиха и по една халба с бира.
