Разказ в картини: Огражденски откривателства – ноември 2013

Всяка есен, след закриването на състезателния сезон, мен ме тегли към Огражден. Там е топло, красиво и има десетки кратки или не съвсем кратки пътеки, по които човек може не само да се забавлява, но и да рови в дивото. Камбата преди време нарече тази планина „Магарешкия рай“, заради широкото разпространение на този дългоух четириног помощник на човека, но освен за магарета, Огражден е рай и за храсталясници, а и за съвсем начинаещи, ако се придържат само към черните и асфалтовите пътища. Всъщност планината е рай най-вече заради своето уникално излъчване – то е комбинация от някакви наглед невидими елементи, които човек може да намери и в други планини, но тук те са събрани и комбинирани по някакъв неповторим местен начин. Лекият заоблен профил, стръмните дерета и урви, отдалечените и почти изоставени махали и кошари, хората, неподатливи на описание, песъчливите и почти винаги сухи почви – това са все неща, които се срещат и в други краища на страната, но духът на Огражден е уникален и трябва да покарате там, за да го усетите. А след това вероятно често ще се завръщате там, както го правя и аз. В късна есен. В ранна пролет. Дори в началото на лятото, макар че тогава вече рискувате да получите топлинен удар!


Да се върнем на есента обаче… с удължаването на състезателния календар (което за мен е равнозначно на работа през уикендите), почивките ми в района на Петрич започнаха да стават все по-късни. Миналата година бяхме там в средата на ноември, а този път отидохме чак към края на същия месец. В София времето вече бе станало не съвсем приятно, особено откъм температури, но югозападът отново ме изненада приятно със своя съвсем различен климат – оказа се, че от повечето плътни якета, дълги панталони и клинове, които бях помъкнал, нямаше никакъв смисъл. Една термоблуза и колоездачна фланелка над нея ме оправяха чудесно през целия ден, а следобедите оставах даже само по джърси.

В предишни години тръгвах към Огражден с големи планове, разчертани проектомаршрути, множество опции. Този път нямах време за това и бях решил по-скоро да повторим някои добре познати пътеки и да потърсим някои нови в близост до тях. Прогнозата за времето също бе „преобладаваща“, т.е. доста свободно плаваща между дъждове, облаци и слънце, така че всякакви твърди планове бяха невъзможни. В последния момент обаче, зяпайки Гугъл Земя, в главата ми се зароди пъклен и рискован план за откриване на една отдавна лелеяна пътека между селата Волно и Баскалци. Дали изобщо имаше такава бе най-големият въпрос, а в какво състояние беше, оставаше да разберем… евентуално. С мек и подлъгващ глас успях да убедя моите спътници да я включим в програмата, ако се случи хубаво време, а какво излезе от цялата работа, ще можете да видите в следващите снимки, а ако харесвате видеоформата, карането е отразено и в две кратки филмчета, които са дело на Краси Великов (както и част от снимките в тази статия).


Тази статия е подготвена със съдействието на:



Ден първи, залагаме на свободна програма без твърдо предначертан план. Изкачванията в Огражден започват со върло, со зор и со много потенье!


Шумкар съм, дебна зад дърветата.


И зад храстите дебна, а пътят е все така за-бутан-е.


Достигаме самотна къща, приютявала поне няколко поколения. Внимателният оглед наоколо дори показва, че някога не е била самотна.


Краси влиза в скритата си същност на етнограф и културолог.


Щуров сигурно ще оцени подобни находки. Уж прости опинци, ама… вАжат!


Времето е неясно, зелето е прясно. Директно от производителя!


И докато сме на тема зеленчуци – още нещо за туршията.


Напускаме главния път сред пъстри цветове и замъглен фон.


Идва ред и на първата пътека – типична за ниските склонове на Огражден, стръмна, с камъни и серпентини.


Грешен път или…? Един от плюсовете на каранията без предварителен маршрут и график е, че можем да се размотаваме и да повтаряме интересни участъци.


А този завой определено е интересен – трябваха ни по няколко опита, докато го вземем поне привидно добре…


На пръв поглед изглежда лесен, но наклонът и някои елементи по пътеката непрекъснато ни карат да се хващаме за задната спирачка.

Спускането е кратко. Денят също, но до тъмно остават още поне час-два, затова решаваме да направим второ качване по първия изпречил ни се път в посока Самуиловата крепост. Оказва се, че дори съм карал по него, само че надолу.


Е, сега е нагоре, което позволява да видим интересни неща – например тези дървета, които са от вида корков дъб. Обелената им кора е суровина за направата на коркови изделия и се регенерира, а в този им вид ми навяват вкусни мисли за тирамису.


Оказва се, че склонът под нас представлява цяла „плантация“ за корков дъб. Установяваме го, когато поемаме по тясна пътечка, която преодолява една по една терасите, оформени за отглеждане на дърветата.


Коркът свършва, кефът не. Пътеката е все по-тясна и все по-стръмна – не се „коркай“, карай!


Сигурен ли съм, че искам да мина оттук?


След 1-2 леки падания и заклещвания между дърветата, пътеката достига закономерния си край по една нестабилна скала.

Точно в този момент започва и да вали, което ни кара по най-бързия начин да се доберем до Самуиловата крепост и да се метнем в колите към с. Яворница.



Ден втори започва като в приказка. Огражден се припича на слънцето и ни приканва да се присъединим.


Прогнозата е идеална за изпълнение на „рискована проучвателна акция“, но тръгването ни от района на с. Гега в 11 ч не е!


Не е време нито за закуска, нито за обяд, но в Магарешкия рай това няма значение.


Преди всичко, да загреем!


Докато се подготвяме, по пътя преминава неидентифициран обект, в който разпознаваме автомобил на „Огражден табак холдинг“.


Както никога, карането ни започва със спускане!


Устремът ни обаче е прекъснат още в първите метри от едно ябълково дръвче.


И ако е вярно, че сър Исак Нютон е формулирал закона за всеобщото привличане, излежавайки се под едно такова дърво и сепнат от падането на една ябълка от клоните му, ние също прибегнахме до такива методи, макар че един от основните закони в планинското колоездене е формулиран отдавна и гласи:


На всяко спускане съответства равно по големина и обратно по наклон изкачване.


В случая изкачването е към с. Зойчене. Запъхтяни се спираме в „историческия център“, където в двор с купи сено е разположено кметството.


Да станеш управник на такова населено място не изглежда трудно – достатъчно е да застанеш на прага, да се изпъчиш със свъсен поглед, а кметицата може да демонстрира и някое заучено аристократично движение за допълнителен ефект върху простолюдието.


В сравнение с предишния път, когато съм минавал през Зойчене, сега селото ми изглежда учудващо живо и многолюдно – старците са излезли на припек пред кирпичените къщи, опасани от златисти лозници, а по-младите се трудят по дворовете, подготвяйки се за зимата.


Местната фауна се среща с нас.


И ние се срещаме с местната фауна. Не зная по каква причина, дали като най-представителен за селото, или по някоя друга, но бай Стефан бе извикан специално да види „какви хора са дошли“. И макар че комуникативните му способности са леко извън строя заради „триста… плюс половин кило“ ракия, в отговор на обяснението ни къде отиваме, бай Стефан успява да формулира някои важни житейски мъдрости от типа „пътьо ке свърши… и ние ке свършим!“.


Нас обаче в този момент това не ни устройва – нито искаме пътят да свършва, още по-малко пък ние. Затова продължаваме оптимистично към с. Волно.


Ако има пряка опасност нещо да свърши обаче, това е светлата част на деня. В 14 ч ние тъкмо пристигаме в с. Волно (по-точно е да се каже минаваме някъде над и под разпръснатите му къщи), а тепърва предстои дивата част.


Над Волно пътят все пак свършва, а за малко и ние да свършим, опитвайки се да качим в стегнато темпо един възстръмен баир.


След консултация с един друг бай Стефан, когото намираме в отдалечена колиба/кошара, до която води пътят, научаваме, че пътеки до Баскалци все пак има, или поне е имало, така че нагазваме целеустремено в драките към първото дере.


Клони не липсват, разклонения също, като цяло гледаме да държим височина, защото време за излизане от дерета няма.


Оттатък дерето ни очаква още повече шума и още по-прикрита пътека.


Налага се и да бутаме, но ако не с друго, природата ни дарява с най-ярките си цветове в последните час-два слънчева светлина.


Малко след това получаваме и наградата.


Излизаме на по-ясна пътека, която се оказва същинска перла в морето от храсти и клони, и ни отвежда до махала от няколко къщи, гледаща към с. Баскалци.


След махалата има много пътеки към долината, та чак се чудим коя да хванем, но уцелваме една от най-добрите, сигурен съм в това! Прилагам допълнителни доказателства:


Пътеката от дерето към Баскалци е кратка и стръмна за изкачване, но все пак караема.


Малко преди селото пътеката отново тръгва надолу и влиза директно на мегдана в Баскалци – село, в което всички улици на практика са пътеки между къщите.


И тук заварваме доста по-голямо оживление, отколкото в предишните 1-2 години, но нямаме време да си говорим надълго и нашироко с двете баби, за които със сигурност сме по-интересни от новините във вестника, защото последните отблясъци на деня ни гонят неумолимо.


Опитваме се да изпреварим мрака, карайки почти без спирачки по гладкия черен път към с. Гега. И успяваме! Тъкмо когато когато и последните лъчи угасват, приключваме спускането – остава ни само кратко качване към Гега, но може и по тъмно.


Нощта се спуска над Огражден…


Но за нас денят сякаш се повтаря отново и отново с всичките си интересни моменти, докато преглеждаме снимките и видеото в почивките за слягане на храната по време на обилната вечеря, приготвена в домашни условия от натуралните продукти на леля Рукие в с. Яворница. За такива дни се живее!

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>