В неделя трасето най-сетне се разтопи достатъчно, за да видим каране на нивото, което очаквахме, а не бедстване и оцеляване. Вярно, че ледът се превърна в тънък слой кал, на места доста хлъзгава, но като цяло пътеката стана много по-предвидима за добрите карачи, те поотпуснаха спирачките и разликата в класите започна да си личи…
Винаги е спорно, когато се използва категорията „най“, но за мен това бе едно от най-силните като ниво на каране състезания по спускане в България. Някои предишни състезания като Shambhala Open Cup в Сопот през 2012 г. и Red Bull Ride The Palace в НДК могат също да спорят за подобна титла, но наистина беше истинско удоволствие да гледаме толкова много хора, които карат публиката да усети истински скоростта.
Разбира се, това можеше да се очаква от Европейско първенство – даже, ако трябва да съм честен, всички очаквахме още повече, най-вече по отношение на брой участници. За съжаление обаче, макар че дойдоха няколко отлични карачи като победителя Маркус Пекол, ветерана Филип Полк и две от най-силните спускачки в света – Емелин Раго (втора в световната ранг-листа) и Морган Шар (шеста в същата класация), общият брой участници бе малък и някои от европейските държави изобщо не бяха представени. Негативно начало на статия за едно добро състезание, но не мога да го премълча, защото можеше да видим и два пъти или три пъти по толкова добри състезатели, ако някой някъде си беше свършил работата по-добре. Не зная чия е „заслугата“ някои европейски федерации изобщо да не разберат за това състезание, или да разберат твърде късно, мога само да предполагам (и всички се досещаме за едно трибуквено съчетание), но обективният факт е налице – участието бе силно по българските критерии, но слабо по европейските, а вероятно е можело да бъде другояче. Казвам може би, защото самият факт, че надпреварата не се проведе на първоначално обявеното място (Сопот) и на датата, която по принцип е определена от UCI за континенталните шампионати (първата седмица на месец юли), е достатъчен да доведе до подобен резултат, защото сериозните отбори и състезатели са свикнали да планират програмата си за година напред, а не за месец.
Предполагам също така, че някои участници са се отказали в последния момент (говоря за имена, които присъстваха в списъка с предварително записани, но не видяхме на място), може би следейки метеорологичната обстановка в България, която броени дни преди началото стана чисто и просто критична – рязко застудяване, сняг по всички планински била и прогноза за вледеняващ студ на по-голяма надморска височина. Не всеки е готов да пропътува над 1000 км, за да се състезава в такива условия, но тези, които го направиха, могат да се похвалят, че са участвали в едно наистина трудно състезание. Репортажите на МТБ-БГ от първите три дни показват и разказват какво беше по северния склон на вр. Снежанка, така че трасето, което по принцип е по-скоро лесно, на някои места бе станало почти невъзможно за преминаване и дори най-добрите бедстваха на някои участъци.
Редно е да похваля организаторите от Concept Creative и домакините от Пампорово за това, че не само успяха да организират събитието отлично за по-малко от месец, но и реагираха доста адекватно и неуморно на влошените условия. След като още в петък бе проведена акция „Ледоразбивачи“, в събота бяха направени и леки промени по най-стръмния и труден участък, на който в тези условия почти нямаше човек, който да успее да се задържи на колелото. С добавянето на един малък вираж за подпиране на мястото, където заради корени и страничен наклон състезателите обикновено се озоваваха оплетени в мрежата, организаторите осигуриха възможност за оцеляване, макар и със загуба на време и ритъм. Освен това за неделя те направиха промени в програмата, съобразявайки се с по-малкия брой участници и ниските сутрешни температури – отложиха тренировките с един час по-късно, скъсиха времето за квалификацията и изтеглиха малко по-рано финала. Тези промени бяха точно това, което повечето от нас очакваха. Затова не е случайно, че в края на церемонията по награждаване Concept Creative получиха публично похвалата на представителите на UEC (Европейския колоездачен съюз), под чиято егида се провежда континенталния шампионат.
Сигурно сте видели вече резултатите, така че по традиция просто ще проследя хронологично неделния ден, който бе доста хубав във всяко отношение.
Вече споменах, че по-високият клас състезание си личеше по много неща, едно от тях бе и самият финал. Множество шатри, сцена за награждаване, добре оградена финална площадка – всичко беше съвсем истинско, както се казва.
Нямах намерение да се качвам нависоко, така че бавно поех нагоре, следейки състезателите с дългия обектив. Можеха да се видят интересни неща…
Например Стивиан Гатев, който бе заел толкова аеродинамична стойка, че чак изглежда неестествено.
Или пък двукратния победител тук през 2013 г. Робърт Смит (Великобритания), който този път бе изправен пред много по-сериозна конкуренция и макар да познава трасетата ни по-добре от всеки друг чужденец, Бърти този път не успя да се качи на подиума. Въпреки това той завърши на седмо място, редом с Филип Полк, което е един доста добър резултат!
Борис Тетцлав и Давид Трумер също се класираха в топ 10, с което може да се каже, че австрийският национален отбор бе най-силният при мъжете с първо, второ, четвърто и осмо места.
Италианците пък се оказаха най-силни при младежите. На снимката е Джанлука Вернаса, който завърши на второ място в категорията.
Големият скок преди финала изглеждаше лесен под гумите на участниците, които се надпреварваха да „блеснат“ пред обективите с трикове и чупки във въздуха. Даже може би ги изкарах по-големи позьори, отколкото са, защото повечето от тях просто използваха всеки повод да се забавляват с велосипеда, а не че правеха нещо специално за пред камерите.
Състезателите се извисяваха толкова високо, че се наложи да завъртя фотоапарата за вертикално кадриране, тъй като иначе се случваше някой да остане без глава или без представа за височината.
Плоският чакълест завой над скока, един от най-трудните за мен елементи в това трасе, бе още скован от студа и може би в този вид имаше повече сцепление. Или просто участниците създаваха такова впечатление…
Квалификацията започна с жените. №1 си е №1 – Емелин Раго (Франция) бе безспорната фаворитка в тази категория и просто трябваше да кара внимателно, за да спечели и квалификацията, и финала. Беше доста странно да гледа човек карането ѝ – отстрани то изглеждаше много чисто, но не много бързо, нямаше я тази агресия, която се усеща при мъжете. И като погледнеш после резултатите, оказва се, Раго няма как да е карала бавно, при положение, че е изпреварила почти всички младежи и мъже в националния ни отбор…
Сънародничката ѝ Морган Шар също се справи очаквано добре и зае второто място. На моменти изглеждаше сякаш тя кара дори по-бързо от Раго, но часовникът не остави място за подобни спекулации.
Най-приятната изненада в състезанието всъщност дойде точно при дамите. Виждате я на снимката и би трябвало да я познавате добре – Ева Димитрова. И тя, и Ани Томева се оказаха точно по средата между двете състезателки от световен клас (Раго и Шар) и останалите участнички, които не бяха много на брой, но със сигурност повече, отколкото сме виждали в българско състезание до момента.
Нашите момичета караха стабилно и смело, бяха много близки като скорост, като Ани бе по-бърза в квалификацията, но Ева допусна по-малко грешки на финала, което ѝ донесе третото място и една неудържима, щастлива усмивка на подиума.
Със старта на квалификацията при младежите скоростта в гората започна да клони към свръхзвукова. Случи се така, че първи по ред на номерата се оказаха точно някои от най-бързите състезатели. Такъв е словенецът Юре Жабиек, който спечели бронзовия медал.
Бях застанал при един от най-хлъзгавите и остри завои, точно след стръмна и права отсечка, където се набираше доста скорост, но тези момчета го правеха да изглежда като детска игра.
Българите се справяха кой по-добре, кой не чак толкова. Някои от тях имаха забележителни минавания на един или друг участък, но най-стабилен, бърз и безпогрешен за пореден път бе Мартин Бочуков, който се класира на осмо място, т.е. точно в средата. При това Марто караше с контузен и бинтован палец на едната ръка и пропусна целия съботен ден заради това.
Върхът при младежите обаче в неделя явно бе отреден за Франческо Коломбо от Италия, който последователно даде най-добро време и в квалификационното, и във финалното спускане. Карането му бе достатъчно добро, за да го нареди на шесто място при мъжете.
Докато снимах квалификацията на мъжете малко под стръмния участък с корените, слушайки виковете на публиката, която там се бе събрала в доста голямо количество, добих ясна представа какво е нивото, което трябва да гоним за момента. На по-лесните участъци нашите състезатели не изглеждаха по-бавни, на трудните също се хвърляха смело, но докато при повечето чужденци виковете бяха от типа „Дай, дай, дай! Аааа!“, при българите те бяха „Дай, дай дай!…моментна пауза…Ооооу!“ (с понижаваща се интонация, показваща разочарованието от падането). На практика само двама от нашите мъже успяха да минат там чисто и единият бе Тодор Киров. За жалост на финала той не успя да повтори това и колелото почти му избяга на корените.
Почивката преди финала ми даде възможност да хапна един сандвич, да огледам сложния стръмен участък, до болка познат (за някои в буквалния смисъл на думата), и да видя как оцеляват маршалите в този студ. Днес температурите всъщност бяха почти приятни, но в първите три дни гората бе последното място, където човек би искал да прекара неподвижно цял ден!
Финалът започна в 14:30, а гората около пост №15 се изпълни отново с наблюдатели. Минаването на първата, стръмна част от секцията бе само половината предизвикателство, даже бих казал по-лесната, особено когато гледаш завършилият на второ място Мануел Грубер (Австрия).
С отпускането на спирачките, за да преминат по-стабилно по нея, участниците набираха доста скорост, която се превръщаше в проблем, когато трябваше да се вмъкнат през острия, стръмен и осеян с разнопосочни корени шикан между две големи дървета. На някои предната гума поднасяше още при опита да намалят за влизане в завоя; на други задницата им се пързулваше по някой от корените и почти се удряше в дървото, преди да успеят да я вкарат отново в правия път; и твърде често, едва овладяли някоя такава ситуация, карачите трябваше някак да завият отново наляво (излизането от шикана), което е може би най-острият и спънат завой в цялото трасе.
Цялото това упражнение, за да завърши успешно, изискваше или отличен контрол, преценка и увереност, или, ако нещата се объркат, бърза реакция и сериозна игра с тялото, за да бъде вкаран велосипедът „в релси“.
Понякога участниците излизаха от секцията по този начин, но в случая Стивиан Гатев направо си е късметлия, защото успя да се размине и с дърветата, и с падането.
Най-бърз сред българите на финала бе Росен Ковачев и трябва да отбележа, че той впечатли всички с красиво, бързо и чисто минаване на трудния участък, но въпреки това времето му отреди едва 14 място.
С девет секунди по-бърз бе словенецът Миран Ваух, който зае трето място. Така той застана на същото стъпало на подиума, на което бе и в събота след 4Х състезанието.
А с време 2:25.60 австриецът Маркус Пекол демонстрира нагледно какво означава каране на седемнайстия в световната ранг-листа. Той и още няколко човека уж караха по същото трасе, но сякаш виждаха други линии, по които гумите им не поднасяха и завоите не бяха толкова остри. За сравнение, това е с 6 секунди по-бавно от най-бързото минаване по същото трасе в перфектните сухи условия на Националния шампионат и с 12 секунди по-бързо от времето на Робърт Смит в Pamporovo Bike Cup 2013, когато финалът отново бе в кал.
Както казах, за награждаването имаше хубава сцена, официални гости, букети за дамите и шампанско за всички!
Докато чакахме церемонията да започне, успях да хвана и Костанев с оригиналния уред за вдигане на шум SPR. Как работи ли? Вадиш кола за седалката и почваш да удряш с него между горната и долната тръба… и се молиш да няма някой зъл любител на тишината, който да използва кола срещу теб по неприятен начин. 😉
Краят на състезанието беляза и края на велосезона за Пампорово. Лентите бяха събрани, но догодина ще бъдат опънати с още по-големи планове наум. Вече се знае, че на 21-22 юни 2014 г. курортът ще е домакин на UCI Class 1 състезание в дисциплините спускане и крос-кънтри. Да се надяваме, че инвестицията в Европейското първенство ще се възвърне под формата на още повече чуждестранни участници и все по-добро каране!
