Red Bull Ride The Palace – репортаж

Ако преди две години някой ми беше казал, че в НДК ще се проведе състезание по спускане с планински велосипеди, щях да отговоря, че е далеч по-вероятно да гледаме тук Световна купа, отколкото подобно нещо. Може и да не е редно, но сме свикнали в България подобни нестандартни идеи да не виреят добре. Ето обаче, че на 4 ноември 2012 г. Red Bull и НДК доказаха, че и обратното е възможно – в един от символите на социализма да се случи нещо модерно, или дори нещо, което повечето „нормални“ хора биха определили като чиста лудост. Всъщност зелена светлина на идеята бе дадена още миналата година – тогава проектът се зароди в главата на Петър Сотиров, маркетинг-директор във Веломания, работното име на проекта бе друго, работеше се по привличането на спонсори и именити чуждестранни колоездачи покрай тях. Събитието бе отлагано 1-2 пъти, като след втория нещата сякаш напълно заглъхнаха – последното, което аз бях чул през 2011 г., бе принципното споразумение с голям спонсор на световно ниво, който да се ангажира не само финансово, но и организационно с провеждането на това състезание. Е, спонсорите от такъв тип не са твърде много и за по-информираните или по-досетливите не е било трудно да разберат, че става дума за Red Bull – компанията за енергийни напитки, която от години е известна именно с това, че подкрепя и организира уникални като формат надпревари в различни екстремни спортове. Що се отнася конкретно до планинското колоездене, списъкът е дълъг – като се започне от някои от най-известните фрийрайд състезания през годините (вкл. Red Bull Rampage), мине се през най-известното състезание по градско спускане в Лисабон и се свърши с още много прояви в градовете, в действащи или изоставени рудници, в метростанции и големи сгради, и къде ли още не. Състезание в НДК изглеждаше като чудесна добавка към подобно портфолио.


Само че… през цялата 2012 г. нищо не се чуваше за този проект, хората сякаш го бяха отписали. И след това, внезапно, в началото на октомври, се разбра, че ще има такова състезание. Появи се страница за него във Facebook, а самата новина дойде по-скоро покрай второто градско състезание в Габрово, тъй като то изигра ролята на нещо като предварителна квалификация за Red Bull Ride The Palace. От този момент до датата 4 ноември имаше приблизително 1 месец – като цяло достатъчен период за подгряване на публиката и състезателите, но стана така, че през първите 2-3 седмици не се появиха никакви подробности. Всеки се чудеше каква ще е програмата, кои ще са поканените, кои чужденци ще дойдат в България, а краят на това чудене дойде едва две седмици преди самото събитие. Тогава стана ясно, че най-именитите гости ще бъдат Филип Полк и Мати Леиконен, наред с тях ще има още доста познати у нас (или пък нови) лица от съседни държави като Румъния и Словения, както и от Словакия и Великобритания. Появи се и списъкът с участниците от България – липсата на някои имена в него за сметка на други нямаше как да не породи въпроси сред хората, които следят сцената по-отблизо, но в крайна сметка едно от нещата, които са характерни за такива събития е, че участието е с покани и е изцяло работа на организаторите да преценят на кого да изпратят такава. Всъщност ясно беше, че от българските участници една шепа хора могат да се борят за добро класиране сред толкова силни чуждестранни карачи – за останалите лелеяната покана би дала просто възможността да участват в нещо, което я се случи отново, я не. Та нима има спускач, който не би се изкушил от възможността да кара колело в НДК?!

Появи се и информация за планираното трасе – замисълът изглеждаше грандиозно със старт от самия покрив на сградата, скок на най-горната тераса, каране вътре по ескалатори, стълбища и коридори, включително и още скокове между различните нива, и финал отново навън пред главния вход със скок към фонтаните в подлеза. Всичко звучеше от яко по-яко!

Това е накратко предисторията, а това е първото, което видях, когато се приближих към Националния дворец на културата:

Горе на покрива все още се работеше, виждаше се дървена конструкция за попивка, но тя още не бе готова.

Пред билетния център също кипеше усърден труд по изграждането на попивка за скок. Както стана ясно, в последния момент организаторите е трябвало да се откажат от финалния скок към фонтаните в подлеза, тъй като от общината не са дали разрешение за него. Жалко, наистина, защото това би било една от най-големите атракции за публиката. „Новият“ финал пред билетния център също изглеждаше добре, но далеч не толкова грандиозно, колкото би бил този към подлеза.

Може би е добре да уточня, че действието се развива около 9:15 – час, в който някои от участниците вече бяха дошли, а други тепърва пристигаха, видимо щастливи, че съвсем скоро ще имат възможност да карат на място, недостъпно за който и да е друг колоездач.

В началото не беше много ясно откъде трябва да се влезе и къде е регистрацията. През главния вход не пускаха с колела, оказа се, че трябва да се влезе през един страничен. НДК е огромна сграда с множество входове, зали, фоайета, стълбища и асансьори. Който е ходил там на изложения или други прояви, се е сблъсквал със сложната ѝ архитектура и трудната навигация – с това се наложи да се справят и някои от състезателите.

В крайна сметка ето ни вътре, във фоайето при гардеробите, където са масите за регистрация. За какво чакате, бе, момчета? Да не раздават енергийни напитки? 😉

Ааа, не, номера раздавали. Е, с логото на енергийна напитка върху тях, но в случая друга жажда мъчеше тези младежи – за адреналин, за поза, за усещането да правиш нещо немислимо до този момент и то пред хиляди хора. В този ранен час хилядите хора още ги нямаше, но се очакваше и те да се появят към обяд.

Между другото, Red Bull Ride The Palace е първото МТБ събитие у нас, на което идват не само представители на „тежката артилерия“ сред състезателите, но и сред фотографите. През целия ден покрай трасето щъкаха хора с големи и вдъхващи респект технически пособия, но ето този радиоуправляем „хеликоптер“ с прикрепен към него фотоапарат направо „изби рибата“!

Сдобил се с медиен пропуск, вече можех да се разхождам навсякъде и да разгледам трасето. Ето няколко снимки от него, преди да го отворят за каране. Признавам, че изпитах известно разочарование от това, че ескалаторите са покрити с дървени плоскости, но цялото трасе всъщност бе изградено така, че да се опази и защити на всяка цена Националният дворец на културата. Нито една следа от грайфер не трябваше да остава по мокетите, нито драскотина от педал или кормило по мраморните стени и подове… Въпреки това трасето изглеждаше доста интересно за каране, а както ще стане дума по-късно, имаше и доста коварни места, макар като цяло да не беше трудно (поне за опитни спускачи, каквито бяха повечето от поканените).

Най-горе вече се работеше по покриването на рампата, която бях видял преди половин час, но за съжаление стартът също бе претърпял промени спрямо първоначалния замисъл. Формално погледнато, тръгваше се от нивото на покрива, но не с първоначално предвидения диагонален заход и скок на терасата. Вместо това бе издигната една стартова площадка върху нещо като сценично скеле, от която с малък пад се слизаше към терасата, минаваше се през ресторанта, разположен на нея и се влизаше в сградата.

Долу работата при билетния център също напредваше.

Над него сглобяваха и видеостената, на която щеше да върви прякото излъчване от вътрешните части на НДК. По този начин човек, застанал пред билетния център, можеше да вижда как състезателят тръгва отгоре, да проследи най-интересните места вътре в сградата на видеостената и да наблюдава самия финален скок.

Някои запечатваха целия процес на работа долу по този начин:

В крайна сметка, стартът на тренировките, които трябваше да започнат в 10:00 ч, се забави с повече от час. На много от организаторите им личеше, че почти не са спали, т.е. от събота сутринта работата почти не беше спирала. Но един ден се оказа не съвсем достатъчен за изграждането на всичко, така че процесът се проточи и в неделната утрин.

Александър Илиев, който също бе сред помощниците при изграждането на трасето, проверява здравината на плоскостите, преди да бъдат заковани финалните елементи на рампата за попивка.

Скоро след това бе време и за първата проба на финалния скок – извърши я Росен Ковачев (Drag Racing). Националният ни шампион бе една от надеждите за добро българско представяне и наистина сред нашенците той даде най-добро време (при това след лошо падане преди това и с болки в ръката) – то обаче му стигна едва за седмо място в класирането.

Мъже в черно или не съвсем… Петър Сотиров от Drag (дясно) и Иван Димитров от Red Bull (ляво) бяха основата на това събитие, главните движещи фактори и едни от най-малко спалите хора в София в дните от петък до неделя. Независимо от различните оценки за Red Bull Ride The Palace, те заслужават поздравления за идеята и за смелостта да реализират толкова нестандартно мероприятие в самото сърце на града.

Може би беше 11:30, вече бяха започнали да се събират хора около НДК, когато Павката ми каза, че вътре тренировките май били започнали от известно време. А стига, бе! Втурнах се след него към фоайетата, но тревогата се оказа фалшива.

Горе при покрива обаче трима души вече чакаха за старт – това бяха Филип Полк, Мати Леиконен и Робърт Смит. На тях се падна честта и отговорността първи да изпробват трасето, преди да бъде отворено за тренировка.

Малко преди 12:00 ч тренировката най-сетне започна. Филип Полк се изстреля пръв през терасата, следван от Мати и Роб Смит.

Другите участници също са строени и готови за старт. Самата рампа още не беше готова, така че по време на тренировките състезателите я пропускаха. Освен това така се пестеше и време, тъй като иначе байковете трябваше да бъдат качвани нагоре с доста усилия.

Един от първите българи по трасето бе Боби Крумов. За съжаление този път той не успя да се представи на обичайното ниво и отпадна в квалификацията.

Ако някой може истински да съжалява, че не е продължил към финала, това е Андрей Цолев (True Riders). Да се класираш на 31 място при 30 продължаващи към финала… безценно!

Вече сме в сградата – първо стълбище, първи дървен вираж, първо спускане за Иван Гиргинов. Общо два такива виража имаше, през един етаж – и двата бяха доста острички, да завиеш бавно бе куцо и трудно, за завиеш бързо бе красиво, но още по-трудно!

Докато аз „взема“ един етаж, Роб Смит (Ram Bikes) отново бе горе и се спусна за втори път.

Валентин Пашков от Industrial-bg май не прецени добре скоростта и му се наложи да вземе завоя „с вратите напред“. Всъщност, не бих имал против повече хора да го правеха така. 🙂

И отново същият завой, този път колоездачът е Себастиан Гросу (Fun Ride) – един от най-бързите и талантливи румънци, също и един от най-младите.

И като стана дума за състезателите от северната ни съседка, не мога да пропусна №1 там, Сорин Парау (Bike Xpert). През целия ден Сорин караше на страхотно ниво, което бе потвърдено и от шестото му място – само на крачка от подиума.

Може би забелязахте, че и двамата румънци караха с гуми за street, и съвсем не бяха единствените. Много хора, включително и сред българите, заложиха на подобен избор – не само, че трасето на практика бе гладко, но имаше и много места, където трябваше да се спринтира на равно. От друга страна, победителят Филип Полк (Polcster Racing) караше с планински гуми, така че предимството на градските явно не бе абсолютно.

Мнозина бяха изправени пред дилема и по отношение на велосипеда като цяло. Роб Смит бе споделил във Facebook, че се колебае между моделите DHX и Nduro на своя спонсор Ram Bikes, и в крайна сметка избра лекия късоходов велосипед.

 

Една от големите звезди в състезанието, финландецът Мати Леиконен (Chain Reaction Cycles/Nuke Proof) също заложи на компактен велосипед с по-малък ход на окачването. Но ако насочим поглед отново към Филип Полк, а и към останалите призьори, всички бяха с големите си DH велосипеди.

След първото стълбище се излизаше в обширното фоайе пред Зала 3 – най-високата и една от най-големите зали в двореца. Първоначалният замисъл бе трасето да минава през нея, но отново в последния момент това е било отказано на организаторите. Честно казано, не мисля, че от това трасето се е влошило – имаше 2-3 остри завоя, с които се излизаше на широкото стълбище към входа на залата. По него се минаваше със зрелищен диагонален скок…

… и след този скок идваше най-трудната част (поне според мен) в това състезание – равен завой наляво с възможно най-нестабилната настилка, която можете да си представите: картонени плоскости, наредени върху мокет! Състезателите влизаха с висока скорост, а картонените листове понякога просто се плъзгаха под тях и с тях, запращайки ги към стената. В резултат подобни кадри не бяха рядкост:

Целият проблем с този завой дойде заради нуждата да се пази оригиналния мокет от гумите на велосипедите. Първоначално организаторите бяха поставили върху него друг мокет, но се оказа, че при всяко минаване той се надипля и прави завиването съвсем непредсказуемо. Затова бяха добавени и плоскостите, но както се видя, те също не се отличаваха с особена стабилност.

Ето така изглежда мощен дрифт върху картон, погледнат отгоре, в изпълнение на Руси Славов от Чета++.

Това пък е последният начин за спиране, когато е станало ясно, че завоят няма взимане.

Дори и най-опитните имаха проблеми с този завой. На горната снимка е Мати Леиконен. Финландецът се върна още два пъти, за да поработи над преминаването на този участък, но така и не успя да го мине съвсем чисто при това тренировъчно спускане.

Всъщност, за изненада на всички Мати дори на финала не успя да се качи на подиума – явно има дни, в които дори на най-добрите карането не им върви. Финландският състезател остана чак на осмо място.

Слизайки надолу по трасето, стигаме и до първия ескалатор. Както казах, те бяха покрити с дървени плоскости, но въпреки това спускането по тях изглеждаше ефектно.

А дървеният вираж след това бе един от най-яките елементи в цялото трасе.

Следваше още едно стълбище и през поредната врата състезателите влитаха в едно от огромните фоайета на НДК – четвърти етаж, ако трябва да сме съвсем прецизни.

Там ги очакваше най-големият скок в състезанието – от балкона на четвъртия към междинния трети етаж.

Цялата секция бе грандиозна, разположена на практика в едно от най-големите вътрешни пространства на двореца.

Затова не е учудващо, че когато публиката бе допусната в сградата за квалификацията, голяма част от нея се събра именно на тези два етажа, за да наблюдава този пад. Основната част от фотографското войнство също разчиташе тук да направи най-добрите си кадри.

Между другото, той бе труден не само заради височината – тя не бе проблем за повечето участници предвид идеалната рампа за приземяване. Внимание обаче трябваше да обръщат на захода към скока, тъй като между рампата за засилване и тавана имаше не повече от два метра. По-високите карачи минаваха буквално на сантиметри от тавана, трябваше да се внимава и за камерите върху каските…

„Аз снимам и мен ме снимат“ – така може да се опише състоянието на идентифицирания летящ обект в огромната галерия между трети и четвърти етаж.

По-надолу имаше още интересни участъци, макар и не толкова респектиращи като мащаб, включително и финалния скок, но да си призная, до тях просто не успях да стигна. Един състезателен ден, особено непълен, не стига за пълно отразяване дори на кратко трасе с дължина няколкостотин метра. Докато се усети човек, финалът премина с темпото на най-бързите 30 състезатели и победителите се окичиха с добри чекове за награда. Затова се насочвам към финал на статията, включващ снимки на тримата най-бързи състезатели и опит за няколко обобщения…

Миха Халцер (Словения, Energija) – трето място, 1:13.63 минути.

Лукаш Учен (Словакия, Novatec-Ctm) – второ място, 1:13.51 минути.

Филип Полк (Словакия, Polcster Racing) – първо място, 1:12.94 минути.

И най-трудната част – общото впечатление, обобщението. За никого не е тайна, че в интернет пространството (Facebook, нашия форум и други места) мненията се разделиха поне на две. Някои обявиха състезанието за най-якото нещо, което се е случвало в България, други го определиха като „тъпо“ и „загуба на време“. И между тези две крайности, разбира се, има още много междинни оценки. Моята лична вероятно би попаднала там, в междината, но не защото е най-удобно, а защото се опитвам да отчета всички гледни точки. От една страна, самата идея и дързостта да се организира подобно събитие заслужават уважение, най-малкото. С това дори се повтарям. От друга страна, организацията не бе безупречна, което и самите организатори отчитат. Някои от проблемите, които възникнаха, бяха извън техен контрол (например наложилите се промени по трасето спрямо първоначалните планове), за други причините вероятно се крият в липса на достатъчно време или допускане на грешки. И ако пак обърнем монетата, ясно се видя, че никой от организационния екип не спести сили, труд и енергия за реализиране на събитието. Много хора обаче свързват името Red Bull с някои от най-големите и известни състезания в света и очакваха перфектно организирано и протичащо събитие, така че може би това е една от насоките, в които се получи известно разминаване с очакванията.

За мен лично най-големият пропуск бе по отношение на комуникацията с публиката. Много от хората, дошли преди 14:00 ч, очакваха, че ще могат да влязат вътре и да заемат места край трасето, но това се случи чак в 14:00 ч за квалификациите. Дори тогава повечето хора не знаеха как точно да се придвижат между различните интересни части, а напомням, че архитектурата на НДК е доста сложна и дори при пълен достъп е трудно човек да се оправи, какво остава ако половината ескалатори, стълбища и коридори са преградени с ленти заради трасето. Много хора вероятно не можаха да видят повече от една секция, заради това, че не знаеха как да се измъкнат от нея и да стигнат до друга. И вероятно заради това част от тях останаха разочаровани и им се стори скучно. Ще ми се при следващо такова събитие да видя предварително подготвени информационни материали/кампании, които да „канализират“ публиката и да улеснят хората в това кога и къде ще могат да гледат, как да стигнат до там и т.н.

Доста спорове породи и решението на организаторите да допуснат трима чужденци до финала, въпреки че се класираха след 30-то място в квалификацията. Вярно е, че никой от класираните до 30-та позиция не бе ощетен от това, т.е. на практика се прибягна до т.нар. wild card – това са места в състезания/финали, които се дават на избрани от организатора спортисти, без да са се класирали по нормалния начин (чрез квалификация). Разбира се, всеки организатор има право на подобно решение и когато си поканил някого от далеч и той е уважил събитието ти и е силен участник (което си видя след това от резултатите на финала), нормално е да му дадеш втори шанс по свое усмотрение. Въпросът е, че подобни неща е хубаво да се обясняват и на публиката, за да не остава впечатление за двоен стандарт и нечестно отношение. А най-чистият подход, който се използва и в някои от големите международни състезания на Red Bull, би бил от самото начало да има една квота от двайсетина състезатели (вкл. и българи), които автоматично да продължават към финала, и друга, по-разширена група от 40 човека например, от която половината да продължи напред след квалификация. Това би премахнало нуждата от използване на извънредни запазени места.

В никакъв случай не мога да пренебрегна и гледната точка на участниците – те бяха направо щастливи от събитието! Забавляваха се добре, караха на уникално място, а повечето от тях наистина харесаха доста трасето и цялото преживяване.

В крайна сметка, въпреки наличието и на разочаровани хора, въпреки че публиката като цяло ми се стори малко вяла, мисля си, че Red Bull Ride The Palace е един добър прецедент, едно ново достижение на родната DH сцена, което показа, че може и трябва да търсим подобни оригинални формати. Да, трудностите явно се оказаха повече от очакваното и може би организаторите трябваше да си дадат по-дълъг срок за подготовка; да, част от публиката очакваше повече; но самият факт, че интернет буквално бе залят от коментари, снимки и видеоклипове, показва, че това състезание е събитие, което ще се помни! И има защо!

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>