Когато стане дума за състезания по планинско колоездене, Казанлък просто липсваше от картата на България. Ако се вгледате в най-силните родни ХС състезатели през годините обаче, ще видите доста имена от този край – Тодор Ангелов, Десислав Неделчев, Жеко Стойчев. Братята Мирослав и Александър Алексиеви също са от казанлъшката велошкола, макар да живеят в Мъглиж. Наличието на толкова много добри спортисти от града на розата не е случайно – от десетилетия той е един от силните центрове на шосейното колоездене, а това няма как да не повлияе – предполагам, че на много младежи там колоезденето и състезанията са им в кръвта. При толкова много „звезди“ обаче, защо години наред Казанлък остана извън домакините на състезания по планинско колоездене – тук не се наемам да отговоря. Важното е, че в самия край на сезон 2012 една група от хора, казано най-просто – екипът на една компания за софтуерно обучение и разработки, On Target Training, се нагърби с организацията на… двудневно велорали в Казанлък, наречено Riders’ Attack. Водеща фигура в цялата организация е един ентусиазиран млад мъж, редовен участник в състезанията, запален любител на колоезденето – казва се Мирослав Паунов и към него и колегите му отправям още в началото най-искрени поздравления!
Поздравленията са в няколко насоки – както за това, че дръзнаха да организират подобно събитие, без дори да са велоклуб, така и за това, че се опитаха да вдигнат нивото на предлаганите „услуги“ и да направят състезанието максимално достъпно за всички любители на спорта. Не знам колко им е струвало, но е факт, че освен стабилен награден фонд с парични награди до шесто място във всяка категория, организаторите бяха осигурили също и: безплатно участие, безплатна застраховка (за тези, които нямат), безплатен транспорт от София до Казанлък и обратно, а за хората от други градове са превеждали суми за покриване на пътните разходи. Трудно е да си го представите, нали? И на фона на всичко това до награждаването повечето хора дори не знаеха кой точно го организира и кой е спонсорът на това толкова щедро към участниците събитие – както ми обясни самият Мирослав, просто не им е останало време да добавят подобна информация. Затова може да се каже, че това бе едно от най-странните състезания, на които съм присъствал, но странно в положителен смисъл.
Вярно е, имаше и някои пропуски, забавяния, неуредици. Някои хора вероятно ще им придадат по-голямо значение, особено като се има предвид, че и конкуренцията бе много силна, надпреварата – оспорвана. Но мисля, че повечето хора, улеснени от транспорта и изгодните условия за участие, дойдоха в Казанлък да покарат изцяло за удоволствие, да се запознаят с този град и околностите му, и едва ли ще запомнят точно проблемите, породени между другото изцяло от това, че за организаторите това е първи опит, и както казах, доста амбициозен. Казано най-просто, въпреки доброто желание, просто не им стигнаха силите да реализират всичко, което бяха намислили или да го направят по най-перфектния начин, но дори така те заслужават аплодисменти.
След тези общи приказки ще се опитам да следвам и някаква хронология, макар че това рядко ми се удава.
За мен и за още трийсетина участници от София всичко започна в събота, в много ранна доба – 5:00 ч. Сборен пункт – стадион „Васил Левски“. Атмосферата бе сякаш отиваме на организирана почивка – напомни ми за едни страхотни карания през 2004-2007 г. – Гела, Рудопиите и т.н. В следващите години всички сякаш се качихме на автомобили и започнахме да се придвижваме на малки, сплотени компании, но има един особен чар и в тези по-големи групи, товарещи се на автобуса, в който дочуваш в просъница коментари, шеги и смях. За мен лично усещането наистина бе малко позабравено. Макар че товаренето на велосипедите в камиона започна със закъснение, приключихме с това сравнително бързо и потеглихме. Следващите 2-3 часа повечето от пътниците прекарахме в довършване на прекъснати от будилника сънища…
В 9:20 бяхме в Казанлък, по принцип навреме, но не и камионът. Него го чакахме още поне 20 минути, след това отново разтоварване и разместване на багажи – бързо стана ясно, че стартът ще бъде отложен за по-късно, просто нямаше друг начин. Хубаво беше, между другото, че част от организаторите, които бяха в автобуса, предвидливо раздадоха там декларациите за попълване, после ги събраха; състезателите получиха дори и номерата си.
В 10:00 ч, когато по програма трябваше да е стартът, централният площад в Казанлък вече гъмжеше от хора на колела. И без да ги брои човек, си личеше, че има поне стотина души. По-късно, когато започнаха да се нижат нагоре по черния път на „малки“ групички от по 10-20 човека, вече бях сигурен, че още с първото издание велорали Riders’ Attack надхвърли приятното кръгло число 100 като брой на участниците. Не че това точно е най-важното, но все пак то показва, че достъпността, създадена от организаторите, е изиграла своята роля – желаещите да покарат два дни край Казанлък бяха доста.
В крайна сметка стартът бе даден в 11:30 – през това време аз вече бях заел позиция при първото изкачване – сравнително кратко, по един хълм до града, който играе ролята и на парк, носещ името Тюлбето. Първата ударна група включваше петима души – трима шосейни състезатели от клуб „Несебър/Shockblaze“, начело с Александър Алексиев (другите двама са Спас Гюров и Мартин Грашев), Уоутър Клепе от Ram Bikes и Тодор Ангелов от КК „Алекси Николов“. Още тук стана ясно, че това ще са хората, които ще създадат най-интересните моменти в генералното класиране, макар че иначе те бяха разпределени в рамките на три възрастови групи. За всички обаче най-интересна бе силната конкуренция в общото класиране, включително заради мощното включване на шосейни състезатели в надпреварата. Отново припомням, Казанлък е един от добре развитите центрове за този спорт, така че това не е учудващо – Мартин Грашев, например, също е казанлъчанин, за Сашо Алексиев и Тошко Ангелов вече споменах.
Темпото на най-бързите се опитваха да поддържат и състезатели като Десислав Неделчев и Васил Василев (съотборници в КК „Алекси Николов“). Фьодор Драголов бе традиционен фаворит за първото място сред ветераните, а при младежите също имаше доста на брой и силни участници, голяма част от тях – възпитаници на местния клуб „Лястовица“.
На върха на хълма името на състезанието сякаш доби буквален военен смисъл. Участниците навлязоха на територията на изоставен военен полигон и изглеждаше точно сякаш го превземат в стройна бойна колона. Както се видя и на следващия ден, в околностите на Казанлък изобилства от изоставени или действащи военни заводи, полигони и поделения, което добавя специфични забележителности към маршрутите в региона – самотни вишки, порутени сгради, разкъсани телени огради, надупчени мишени, буренясали асфалтови пътища насред нищото и всякакви други свидетелства за една отминала епоха… За щастие минирани полета няма! 🙂
От полигона участниците се спуснаха към подбалканските села и се отправиха към склоновете на Стара планина над с. Горно изворово. Като се има предвид темпото на челната група, нямаше никакъв смисъл да ги следвам в тази посока, затова с помощта на няколко местни колоездачи-наблюдатели съкратих драстично маршрута и причаках състезателите в началото на второто голямо изкачване в района над с. Енина.
Пръв пристигна Уоутър Клепе…
… следван близко от Александър Алексиев. Първата интрига засега бе налице и напълно очаквана.
Следващата бе дори още по-интересна – Спас Гюров и Мартин Грашев се движеха в комплект на 3-то/4-то място, оставяйки по този начин Тодор Ангелов чак на пето (не забравяйте, че говорим обаче за общото класиране, без разделяне по възрастови категории). Дотук развоят на събитията не изглеждаше твърде приятен за Тошко, макар че преднината на съперниците му от КК „Несебър/Shockblaze“ не бе твърде голяма.
След него се движеше и Десислав Неделчев. Изобщо, както казах, в челната десятка имаше доста хора от Казанлък. Не че не ги виждаме на подиума и в другите ХС състезания, но сега наистина се бяха мобилизирали и амбицирали максимално!
Избрах си този завой от снимките, защото очаквах, че ще има интересни моменти на него – беше остър, без видимост, с доста пясък и нестабилна настилка. Спускайки се отгоре по черен път през полето, някои участници директно продължаваха направо с блокирана задна гума, виждайки в последния момент, че трябва да завият вдясно. След което се включваха отстрани през храсти и трънки.
Федята пък имаше и лошия късмет предната гума да му поднесе точно в завоя и да усети твърдостта на земята точно пред обектива ми. За щастие той веднага стана и продължи.
Иван Мухтаров (Лястовица) бе най-бърз до този момент сред младежите, като се движеше стабилно в топ 10 заедно с Момчил Робов – още един състезател от „Несебър/Shockblaze“.
Скоро след това побързах отново по преки пътища да се пренеса към края на второто дълго спускане, отново до с. Енина, тъй като на най-бързите не им трябваха повече от 20-30 минути за няколко километра изкачване и следващите го пътеки надолу. Тъкмо бях пристигнал, когато се появи Александър Алексиев. Водеше с 1-2 секунди пред Уоутър и широката му усмивка издаваше задоволството от това.
Белгиецът го следваше плътно и двамата завършиха първия ден в този ред. В края на деня Уоутър ми сподели, че след като се е откъснал напред при първото голямо изкачване, след това се е объркал за кратко и е бил задминат от Сашо. Впоследствие го настигнал, но решил повече да не рискува с атаки и откъсване напред, тъй като объркване на трасето би му донесло по-голям разход на енергия и загуба на време. Особено като се има предвид, че точно при спусканията, където е най-голям шансът да се пропусне някое разклонение, Александър е бил изключително бърз, познавайки много добре пътеките.
Целият разказ на Уоутър можете да прочетете по-надолу, но казано най-просто, през този уикенд той бе принуден да се придържа към темпото на конкурентите си. Основните му съперници познаваха трасето наизуст, което означаваше, че най-голямата опасност за белгиеца бе да обърка пътя, тъй като Сашо, Тодор и дори Спас Гюров и Мартин Грашев (които караха в комплект) бяха „застраховани“ от подобни грешки. Като се има предвид и бързината на терена, откъсване напред с 2-3 минути не оправдаваше риска от загуба на повече време при грешка в навигацията.
А иначе маркировката беше добра, даже много добра – на повечето разклони имаше по няколко ленти, имаше и достатъчно „потвърждаващи“ знаци, т.е. такива, които са просто на определен интервал, за да е сигурен човек, че е на прав път. Лошото обаче бе, че и през двата дни организаторите имаха проблеми с местното население, което премахваше ленти тук и там. През втория ден например се е наложило цялото първо изкачване да бъде маркирано изцяло наново, тъй като някой е свалил цялата предишна маркировка… Със сигурност е доста демотивиращо, когато въпреки усилията ти се намират такива недоброжелатели, но такава е за момента родната действителност.
Както и да е, да се върнем към надпреварата… Спас Гюров и Мартин Грашев все още се движеха след челната двойка, но Тодор Ангелов бе стопил по-голямата част от преднината им и финишира на по-малко от минута зад тях. Това означаваше, че и в тази „интрига“ изходът ще стане ясен едва утре и ще зависи от много фактори.
Много добро представяне в събота направи и Емил Стойнев, който завърши с шесто време за деня и втори в категорията 19-22 г.
Емски бе улеснен и от това, че основният му конкурент в групата, Десислав Неделчев, спука гума и изгуби няколко минути за смяната ѝ. Изобщо, Riders’ Attack бе състезание, в което всеки малък проблем можеше да бъде фатален за класирането поради силната конкуренция за първите места. На горната снимка се вижда Десо, който оправя гумата си, задминат и от своя съотборник Васко Василев, който пък бе решил да пробва как е с 29-цолов велосипед, но тъй като не бе свикнал с него, му бе по-трудно от обикновено.
Второто голямо спускане бе по забавна пътека…
… извеждаща участниците на малка писта за мотокрос над с. Енина.
Следваха още няколко километра по черни пътища през полето, последвани от изкачване отново до изоставения полигон и спускане по обратния път към Казанлък. Всички имахме късмет с времето в събота – беше облачно, но дъждът дойде чак следобед, когато състезанието вече бе приключило.
В неделя стартът и финалът бяха в едно близко до Казанлък село – Бузовград. Този път арена за състезанието бе Средна гора, а участниците в надпреварата застанаха на старта с ясна представа един за друг и с ясна стратегия.
Трасето за този ден като цяло бе още по-бързо и леко, но не и първото изкачване. То бе доста стръмно, по пътека, и за Тодор Ангелов например бе ключово дали ще успее да влезе в нея преди преките си съперници Мартин Грашев и Спас Гюров. Мисля, че съотборникът му Васко Василев донякъде е успял да го подпомогне в реализирането на тактическия замисъл, а може и да не е успял – за щастие на Тошко обаче той се озова на пътеката втори. Преди него бе само Александър Алексиев. Уоутър бе трети, след като в самото начало (много стръмно, рязко изкачване) бе насметен и се наложи да избута и едва тогава да яхне байка си.
За изкачване пътеката си беше доста стръмна и технична – имаше и прагове, и корени. За първите трима това не бе проблем, особено за белгиеца, който обожава подобни изкачвания. Затова не е учудващо, че до върха той е задминал Тодор и Сашо, но без да атакува за откъсване напред.
Междувременно Мартин Грашев и Спас Гюров бяха изправени пред трудности. Колкото и сила да имаха, те не бяха свикнали на толкова техничен терен и понякога мощта в краката им дори се обръщаше срещу тях – горе се вижда как Спас залита настрани при един праг, което отвори пътя на Десислав Неделчев и още 2-3 състезатели да го задминат, преди той да успее отново да излезе на пътеката.
Точно това бе златния шанс на Тодор Ангелов – бидейки в челната група, имайки достатъчно опит, той можеше да се откъсне още тук достатъчно, след което просто трябваше да удържи преднината си.
С идването на голямата група състезатели пътеката започна да се задръства. Някои бяха бързи дотук, но нямаха достатъчно техника. Други имаха техниката, но нямаха сили. Едни бутаха, други караха, запъваха се, слизаха, залитаха… голям екшън настана.
След като отминаха и последните, аз поех по асфалт към следващото село – Средногорово. Надявах се да успея там да пресрещна отново състезателите, но с Уоутър и Сашо не се получи – когато пристигнах, тъкмо бяха минали. Скоро след това профуча и Тодор.
Първият, когото успях да хвана тук, бе Десислав Неделчев, следван от Мартин Грашев и Емил Стойнев.
Дори в карането по улиците на селото имаше интересни моменти, както ни показва и Васко Василев.
Някои състезатели пък се бяха объркали нагоре и се бяха озовали встрани от маршрута, губейки 2-3 места, но после май са наваксали… все пак става дума за Фьодор Драголов и Спас Гюров, но не бяха само те, по-късно имаше и други.
Всъщност пряката ми цел в Средногорово бе една пътека, която познавах и по която се спускаха участниците след второто изкачване. Другите снимки от нея обаче ще видите в галерията, тъй като повечето призьори вече бяха минали, когато аз се озовах там.
Единствено победителката при жените, Анелия Карагьозян (КК „Алекси Николов“) извади късмет да я снимам на това спускане.
След Средногорово за състезателите имаше още 1-2 изкачвания, после спускане към яз. Копринка и каране по равно покрай един напоителен канал до финала в с. Бузовград. Пред мен пък, отново в цялата си прелест, се очерта шосето между двете села. Ирония на съдбата, както се казва – докато шосейните състезатели се бореха за челни позиции, аз навъртах километри предимно по асфалт… 🙂
Разбира се, в Бузовград първите отдавна бяха финиширали и дори си бяха тръгнали към Казанлък, където щеше да е награждаването. Александър Алексиев все още бе там и първо от него разбрах, че и днес е финиширал с най-добро време, което го прави победител не само в категорията 19-22 г., но и в общото класиране. По-късно научих и допълнителните подробности около съревнованието между него и Уоутър Клепе, който завърши втори, с изоставане около 1 минута. При последното спускане към яз. Копринка белгиецът е водел с няколко минути, но точно там спукал гума, което дало възможност на Сашо да го задмине. Последвала скоростна гонитба, при която на едно място някъде при самия язовир Уоутър за момент тръгнал по грешен път заради премахната маркировка, което отново довело до изоставане и предвид следващите няколко равни километра до финала, той не е могъл да стопи преднината на Сашо.
Както споменах обаче, Уоутър и Сашо караха в различни възрастови групи, така че всеки от тях оглави своята – Сашо е пръв при 19-22 г., следван от Емил Стойнев и Десислав Неделчев, а Уоутър попадна в категорията 35-45 г., където зад него се наредиха Пол Кук и Жельо (Жеко) Стойчев.
Що се отнася до Тодор Ангелов, неговата стратегия проработи отлично и той успя да финишира с достатъчна преднина пред Спас Гюров и Мартин Грашев, за да спечели първото място в категорията 23-34 г. и трета позиция в общото класиране.
Отново припомням и победителя в категория юноши – Иван Мухтаров бе най-бърз и през двата дни, като в общото класиране е девети – единственият младеж до 18 г. в топ 10! Иначе точно класирането в тази група породи доста спорове и проблеми за организаторите при награждаването – беше се получил някакъв гаф при засичането на техните времена през втория ден, в резултат на което се наложиха сверявания, преизчислявания и т.н., които забавиха церемонията.
Riders’ Attack се превърна и в състезание със засилено дамско присъствие – цели девет участнички караха около града на розата. Както казах, най-бърза бе Анелия Карагьозян, но доста добро представяне направиха и Мария Нечева (Зелен път) и Венцислава Цачева (Устрем).
При ветераните Фьодор Драголов изпревари Иван Весели и Христо Гошев (КК „Цар Симеон“).
Пълното класиране можете да видите тук: http://www.riders-attack.com/bg/menu-results-bg
Освен награди за първенците, организаторите раздадоха на всички участници и подаръци за спомен – шапки и тениски.
Връзки към много снимки от организаторите, както и от придружители на някои от участниците можете да видите тук: http://www.mtb-bg.com/forum/viewtopic.php?f=47&t=122547&p=888028#p888028
Още снимки ще публикуваме и в галерията на МТБ-БГ в най-скоро време.
Както обикновено, долу можете да прочетете и разказа на Уоутър Клепе.
Уоутър Клепе: Два дни в Казанлък: Най-накрая победен, макар да бях по-бърз… 😉
Нямах много време да се приготвя за състезанието този уикенд, тъй като тъкмо се бях прибрал в петък вечерта от Тасос след 6 часа пътуване. Имах време само колкото да взема екипировката, да натоваря байковете и да легна към 24:00 ч. В 5:40 бе време за ставане и пътуване към Казанлък. Там едни велоентусиасти бяха решили да направят ново двудневно състезание. Но не само това, те направиха доста повече! Предложиха безплатен транспорт, безплатно участие, безплатни… Невероятно е как едни нови организатори бяха решили да вдигнат летвата толкова високо. Добре, имаше някои забавяния заради всички тези усилия, но наистина смятам, че не трябва да сме твърде негативни относно това, а по-скоро да запомним хубавите неща, които те предложиха на колоездачите. Това беше нещо съвсем ново и добро!
Ден 1: 41 км, 1200 м изкачвне
„Малко“ по-късно от очакваното 😉 голямата група от над 110 човека стартира в северната част на града. Още при първото изкачване Александър от шосейния клуб „Несебър“ ускори и откъсна челната група от останалите. Това явно проработи, защото като се обърнах назад, не видях никого. Така че бяхме аз и трима шосейни състезатели от несебърския клуб. Дотук добре. Сега, вече 10 минути след старта, мускулите ми бяха достатъчно загряти, за да увелича малко скоростта в тези „лъжливо равни“ полета. Когато погледнах назад след няколко километра, Александър беше изчезнал. Двамата му съотборници все още бяха там и си партнираха добре. Карането с тях бе бързо и добро. На асфалта ме затрудниха доста с високата си скорост, но оцелях добре до старта на второто, дълго изкачване по пресечен терен.
Поех лидерството при стръмното начало на изкачването и… неочаквано за мен другите двама веднага изостанаха. Хмм… аз не познавах маршрута, за разлика от тях, така че сега какво? Да ги чакам или да карам напред? Е, планинското колоездене е индивидуален спорт и изчакването не е точно част от състезанията, така че реших да си пробвам късмета. Намерих си удобен ритъм за изкачването, но направих грешка в началото на спускането, пропускайки една пътечка покрай един частен имот. Това ми струваше 30 секунди, така че бях „предупреден“ да обръщам още повече внимание на маркировката. Следваше страхотно спускане! Чудесни пътеки с всички съставки за добро МТБ трасе – стръмнини, скали, корени, теснотии и т.н. Така че истински се наслаждавах на всичко това, дакато… знаците изчезнаха. Дотук маркировката беше страхотна. На всяко кръстовище имаше по 3-4 ленти, но сега имах три пътя и нито един знак. По дяволите, явно съм бил твърде бърз надолу и съм пропуснал някоя лента. Наложи се да обърна и да се изкача обратно до последния знак, който си спомнях.
Тъкмо преди да го достигна, Александър прелетя покрай мен и извика „Това е пътят!“. Опитах се да обърна, да превключа на висока предавка и да го последвам, но той вече бе изчезнал от поглед. Ускорих до максимума си, но ми отне няколко минути да го настигна. Личеше си, че познава маршрута изцяло – всеки завой, всеки камък… Да беше забавил поне малко, за да ми покаже верния път? Както и да е, в крайна сметка го настигнах и тогава той намали скоростта??? Но сега, след като изгубих 2-минутната си преднина заради знаците, не исках да атакувам отново и пак да се объркам.
Но тъй като съперникът ми започна да кара съвсем бавно, го задминах точно преди второто дълго изкачване. Нямаше причини да бързам, така че карах с нормална скорост догоре. При спускането след това имаше допълнителни знаци от някакво ендуро състезание с мотори, така че спрях да се огледам накъде е трасето. Тук той ме задмина отново и отново бях поставен на изпитание да го следвам плътно надолу по непознатата пътека.
Последната част бе по равни пътища и аз просто се придържах зад него. Когато стигнахме последното спускане, той се опита да атакува, поемайки големи рискове по камъните (и почти прегази едно куче ;), но аз оставих малко разстояние за безопасност и го следвах. 500 м преди финала той започна да спринтира с мен, залепен за задното му колело, като възнамерявах да изчакам и да го задмина точно преди самия финал, но… 50 м преди това педалът ми се откачи, така че завърших втори.
Ден 2: 35 км, 800 м изкачване
След хубава нощ в хотела се чувствах доста по-свеж от вчера, така че възлагах добри надежди на днешния ден. Стартирахме в другата посока от града, на юг. След кратък асфалт се изправихме срещу хубаво, технично изкачване. Бях блокиран малко от някои състезатели, които не успяха да преодолеят първия стръмен участък и останах на 50 м зад двамата водачи, Тодор и Александър. Но на тези стръмни изкачвания се чувствам страхотно, така че лесно ги настигнах. Задминах Тодор, а по-късно и Александър. Но да атакувам бе невъзможно, тъй като наистина се нуждая от 10-минутна загрявка. 😉 След изкачването отново бях сам с Александър. Карахме заедно до второто изкачване.
Тук аз не ускорих, по-скоро той забави темпото, така че се откъснах напред. След спусканията вчера знаех, че трябва да продължа да натискам, за да не изгубя преднината си. Малко по-късно имахме и трето изкачване, чувствах се отлично и дори започнах да се наслаждавам на гледките. Сега бе ред за спускане по открити склонове с 40 км/ч. Скачайки и летейки, просто супер! Но тогава се случи, спукана гума… Не ме питайте къде намерих остър предмет по тези равни черни пътища, но успях! Отне ми няколко минути да сложа вътрешна гума и тъкмо започнах да си мисля, че Александър сащо е спукал гума, защото минутите минаваха, а той не идваше. Тогава обаче той се появи и отлетя напред. На мен ми оставаше само да напомпам гумата и монтирам колелото…
Тодор също пристигна, когато скочих отново на байка. В селото след това спускане бяхме една минута назад, така че се хвърлих в пълна атака. Видях Александър в далечината и започнах да отброявам 50 секунди назад, 30 секунди назад, през язовира, 15 секунди и… Няма знаци… Трябвало е на едно място да завия наляво, но съм продължил направо. Когато чух виковете на децата вляво от мен, обърнах и проверих асфалта за знаци, и реших да пробвам другия път. 500 м по-нататък знаците отново се появиха, но изгубих цяла минута, грррр!
И ако това не бе достатъчно лошо, достигнахме напоителния канал, така че оставаха само 5 равни километра до финала. Нямаше начин да си върна лидерството, така че… второ място. Хей, има и доста по-лоши неща в живота, но все пак е неприятно да бъдеш победен от проблеми… Мисля, че бих се справил с едно пукане на гума (само 3-4 минути), но липсващата маркировка ме довърши…
В заключение: страхотни два дни с приятели в нова и интересна среда. Трасетата бяха хубави, организаторите свършиха добра работа, а за маркировката… това е направо национален проблем, никой не е виновен… Така че се прибрах вкъщи с усмивка на лицето. Време е да седнем заедно организаторите и да помислим за решения на проблемите със знаците, за да подобряваме нещата всеки път. Зимата идва, така че времето е перфектно за малко „брейнсторминг“, за да направим сезон 2013 още по-добър.
До скоро!
Уоутър
