Супермаратон Ком-Емине 2012 – през погледа на Уоутър Клепе

Както може би сте прочели в другите статии за Супермаратона Ком-Емине, Уоутър Клепе не успя да се включи като състезател, но премина осем от етапите като турист, съпровождайки другите участници. Всъщност темпото му беше доста странно като за турист – в някои от дните белгиецът тръгваше около час след състезателите и финишираше преди тях, като междувременно успяваше да разглежда интересни неща по маршрута и да прави по някоя снимка. Това е то, всеки разбира туризма по различен начин! 🙂

Както и да е, важното в случая е, че Уоутър бе така добър да събере впечатленията си в кратък разказ. А смеем да твърдим, че неговата гледна точка в това състезание бе уникална – той хем не беше състезател, хем караше цялата дистанция редом с участниците, което не го прави просто страничен наблюдател на отделни места. Затова вярваме, че ще ви е интересно да прочетете разказа му.

Ком-Емине 2012: какво страхотно приключение!!!

От година и половина имах идеята да направя този преход. Миналата година се бях приготвил да придружа Райко при неговото каране за подобряване на рекорда, но така се случи, че пропуснах тази възможност, така че когато научих за новия му план да организира официално състезание по този велик маршрут, знаех, че трябва да го направя! Може би това бе последният ми шанс да видя някои красиви части от България, които не бях успял да проуча до момента…

Трябваше обаче да организирам добре изоставянето на семейството за цели 10-12 дни. И след като бях подготвил най-различни стратегии, в последния момент изникнаха неща, които направиха невъзможно участието ми за всичките 10 дни, без да жертвам семейните работи. Така се стигна до план Я – да направя само осем етапа, от третия нататък. Това автоматично означаваше, че отпадам от надпреварата, но за това не ме бе грижа. В крайна сметка щях да карам 8 дни по нови пътеки, в нови райони и това бе повече от интересно!

Ден 1: Ботевградски проход – хижа „Момина поляна“


Този ден започна много рано, тъй като приех да правя компания на Любо, докато направи малко снимки на състезателите. Така че започнахме в 5:30 и карането в нощта на фарове беше много забавно. След 30 минути достигнахме първия контролен пост – Краси, но нямахме време за губене, така че бързо на седалките и след още 5 км достигнахме прилично място за снимане. Пет минути по-късно първите ни застигнаха и скоро след това аз поех след тях, опитвайки се да настигна водачите Фьодор и Ники. Карах известно време с тях, но когато достигнахме един ужасно стръмен баир, само аз успях да го изкача. Нямаше причина да чакам излишно, тъй като исках да разгледам повече от планината. След 1 час каране соло, достигнах до една висока точка по билото и това бе перфектното място за закуска. Няколко минути по-късно Фьодор и Ники пристигнаха и починахме малко. Стана време отново да пришпорим по пътеките. Дяволски добро каране, но трудно, много трудно. На всеки 10 см имаше или камък, или корен, или някой храст, опитващ се да закачи колелата или педалите. Така че средната скорост беше ниска и физически пътекат беше трудна чак до края. Там обаче ни чакаше бонус спускане към хижата, което беше… ааааа, абсолютно велико! В хижата бе време да се запозная и с останалите от групата, тъй като предната вечер нямах тази възможност (късно пристигане, ранно лягане). Еха, след такъв страхотен първи ден едва дочаках втория!

Ден 2: хижа „Момина поляна – заслон „Орлово гнездо“

Е, допълнителното спускане предния ден сега беше допълнително изкачване до старта, но ходенето по изгрев слънце под невероятните цветове на небето наистина си беше бонус! След това стартът бе даден отново на трудната пътека. Можехме да следваме билото и беше страхотно! Бързи спускания, едва преодолими изкачвания, скалисти технични пътеки… кеф, кеф, кеф! И гледките – просто невероятни! Наистина мисля, че пътеката до хижа „Ехо“ бе едно от най-хубавите карания в живота ми! Когато пристигнах там, реших да направя дълга почивка за хапване (а трябваше да направя и контролен пост за междинни времена). След като първите четирима ме задминаха, дойде време и аз да продължа по най-добрите пътеки. Имах изобилие от енергия и тъй като не се състезавах, можех изцяло да се забавлявам. Това означаваше, че се опитвах да карам всеки възможен метър това беше една крайно тежка борба с пътеката, но пък толкова забавна! В края на деня имаше и малко бързи черни пътища до заслона, но и сега мисля, че това бе най-добрият ден от Ком-Емине!

Ден 3: заслон „Орлово гнездо“ – хижа „Партизанска песен“

Ай, ай, трябваше да станем още по-рано, за да стартираме в 5 ч и аз се събудих твърде късно, така че поех малко по-късно. Но карането и навигирането в абсолютен мрак е хубаво! След това  да видиш как светлините на другите участници постепенно да се приближават е много специално усещане, като фойерверки в гората. След 30-тина минути задминах всички и започнах изкачването на първия от дългата серия върхове за деня. По пътя към него слънцето изгря, беше невероятно красиво. Следваше стръмно спускане с първата дневна светлина и още технични пътеки до подножието на „виа ферата“. Дотук 95% от терена бе караем, но сега трябваше да прибегнем до истинско планинско катерене. Планинските спасители бяха на място и готови да помагат, но исках да пробвам сам, за да видя дали е по възможностите ми. Отне ми 5 минути да намеря удобна позиция за носене на велосипеда, но успях! Не обичам да си нося байка, но нататък имаше още много алпийски терен и нямахме избор. Дори ходенето пеша беше трудно, така че намерих ново предизвикателство. Ходихме в продължение на следващия час и половина и в началото на първия караем склон реших да изям един сандвич (след 4 часа активно движение…). Ники се присъедини към мен и потеглихме заедно. В подножието на вр. Ботев Ники реши да направи отново почивка, за да пийне кола и вода, така че отново останах сам в следващите 3 часа. Но това отново бяха невероятни часове! Хубави пътеки надолу, красиви изкачвания в пусти долини… И ако това не е достатъчно, пътеката от хижа „Мазалат“ бе отново нереална! Вървеше нагоре-надолу спрямо хоризонтала, но позволяваше да запазиш скоростта и направо да препускаш през гората! Последно спускане към хижата и беше време за хапване, за сериозно хапване след 7 часа и половина каране!

Ден 4: хижа „Партизанска песен“ – Проход на Републиката

Днес се очертаваше да имам компания, тъй като Тодор и Васко се присъединиха към нас за ден. Решихме да превърнем деня в силна тренировка, така че темпото бе високо. Хубаво нещо са тренировките, но снимането и наслаждаването на панорамите също е необходимо, така че се получи нещо като интервали. За първи път и GPS следата не съвпадаше перфектно и на много места се усъмнявах в правилността на пътя. Нещо повече, знаците ни казваха например да караме наляво, а GPS-ът надясно, какво правим? Досега следата беше вярна, така че заложих на нея… Грешен избор, защото се забихме право в джунглата. Джунгла в България? О, да, съществува! След дълго спускане бях останал сам с Тодор и в тия храсталаци мисля, че ни отне 40 минути да изминем 3 км… Изглежда обаче имаше и по-добър път, така че сега трябваше да догонваме най-бързите състезатели. Оказа се, че усилията и болките за преминаване през джунглата са били напразни – май е по-добре оттук нататък да следвам само туристическата маркировка. Последната част отново беше хубава и след 4 часа каране достигнахме финала. Вечерта имаше голяма дискусия за използването или не на GPS-и, така че реших да поспя малко повече, за да не се мешам утре с бързите състезатели…

Ден 5: Проход на Републиката – Изворите на Камчия

Ехаа, то било хубаво да поспи дълго човек, ммм! След това да закуси с организаторите и да стартира в 7:45. Но времето днес бе малко по-различно, мъгливо! Като се изкачих над облаците обаче, уаааау, какви гледки! Маршрутът вървеше нагоре-надолу през цялото време. Изкачванията бяха твърде кратки, за да хване човек добър ритъм, така че и това се превърна в ден за интервали. След 45 минути каране настигнах последните четирима участници и се досетих, че нещо тук не е наред (изглежда доста от хората се бяха объркали заради мъглата). През целия ден се концентрирах върху туристическата маркировка и така направо прелитах през горите. Само при ски-пистата изгубих знаците и се изкачих догоре, за да имам по-добра видимост. Намерих отново маршрута и се насладих на хубава пътека надолу. Бях решил днес да карам бързо, така че отделих по-малко време за съзерцаване на пейзажа. След 60 км и 2400 м денивелация с постоянно каране на интервали, бях полуумрял, когато стигнах до финала. Стартирайки 1:45 ч след участниците, завърших само с 10 минути изоставане от първия, така че смятам тренировката за доста силна! Нуждаех се от възстановяване и вкусната супа борш дойде точно навреме. 😉

Ден 6: Изворите на Камчия – Върбишки проход

Отново стартирах по-късно, но исках днес да се наслаждавам повече на природата и удоволствието от карането. Първата част отново бе в гора, но след 30 минути се озовахме на открито, отново с красиви панорами. Скоростта доста се увеличи и трябваше да следваме реки по каменисти черни пътища. Не зная какво стана, обаче температурата падна до 5 градуса! Трябва да беше някакъв микроклимат заради каменните образувания до реката, но се наложи да караме в тези условия 30-40 минути, при което пръстите на краката ми взеха да измръзват… Тогава влязохме в населено място. Да, след 5 дни каране най-сетне видяхме и населено място. 😉 Мога да гледам планините по цяла година, но къщите не са ми толкова интересни, така че ускорих. Бяхме на асфалт за около 10 км, така че карането бе леко. Когато пътеките се появиха отново, настигнах водачите и при спускането се откъснах напред… докато не спуках гума. Е, дори невероятно издръжливите ми Icon-и могат да бъдат спукани, макар че и досега се чудя как го постигнах. Отне ми известно време да оправя гумата и след това отново атакувах спускането. Когато пристигнах в следващото село, бях объркан, понеже маркировката продължаваше, но GPS-ът ми казваше да карам надясно? Беше по-добре да изчакам останалите за помощ. Оказа се, че след 2:55 часа каране вече сме достигнали финала! Това щеше да е ден за разпускане, пийване и хапване. 😉

Ден 7: Върбишки проход – с. Снягово

След краткото каране вчера, реших днес да бъда по-бавен, за да се наслаждавам на карането по-дълго. Така че отново стартирах по-рано, но с Любо, за да направим някои доста прашни снимки. 😉 След това направих дълга закуска в едно от селата и реших да се забързам до следващия контролен пост, където беше Анелия. Тук срещнах няколко от участниците и Райко. Бях изминал 43 км и очаквах, че наближаваме финала, но Анелия ми каза, че сме почти в средата! Както и да е, продължих и хванах пътеката, която Райко ми каза да не хващам заради падналите по нея дървета. Нали имах обаче цялото време на света, защо да не я хвана… Само че, когато Райко каже паднали дървета, той има предвид паднала гора! По дяволите, доста трудно беше прескачането през тия дънери и провирането през клонаците. Отне ми 25 минути само за 1.5 км! След това дойде хубаво спускане, но какво да видя? Къде ми е фарът? Оо, неее! Явно бях ударил някой клон с кормилото и фарът, закрепен на него, е паднал. А ставаше дума за фар с високо качество и също толкова висока цена… Търсенето назад изглеждаше мисия невъзможна, защото да търсиш 10-сантиметров фенер сред всичките тия дървета, хммм! Но пък беше само 11 ч, така че имаше достатъчно време за спасителна операция. Уфф, това спускане се оказа доста стръмно, защото изкачването обратно по него бе направо екстремно. Когато стигнах падналата гора, оставих байка и продължих пеша. И ето, че намерих фара си, ихааа! Бях прекарал достатъчно време в тая гора и полетях към следващото село. Освен това и водата ми привършваше, така че се отбих в местния магазин и кого да заваря там? Райко с кока-кола и кафе. Чудесна идея – влязох в магазина да търся кола, но не намерих нищо освен бира. Е, литър бира е по-добре от нищо. 😉 След тази 15-минутна почивка Райко реши да кара бързо и аз бая се затрудних с пълния си стомах. Вече бяхме минали 80 км, а финалът никакъв не се виждаше. Започнах да се уморявам, защото бях съхранил енергия за 65 км, не за 100… Ако трябва да бъда честен, при последния дълъг черен път до финала вече не се наслаждавах на карането, само исках да се измия, да се наспя и да си почина… Оказа се, че да се съберем с другите участници и да хапнем и пийнем заедно е доста бързо презареждане.

Ден 8: финалът до Емине

Днешният ден бе различен, но не защото палатките ни бяха влажни, вместо сухи, а защото бяхме на финалната права и всеки откри някакви неподозирани запаси енергия. Аз обаче се чувствах зле, стомахът ме болеше и отново реших да карам бързо, преди проблемите да са станали по-големи. Нямаше време за игри, само натисках здраво педалите и финиширах след по-малко от 3 часа, около 11 ч. Усещах, че стомахът ми се влошава, така че се разтърсих за храна и напитки в селото. Тъй като не ми беше най-добрият ден, реших да се прибера в хотела със семейството си и да поиграя с дъщеря си на плажа. Чувствах се зле и уморен, така че пропуснах партито около награждаването, за което много съжалявам! (Нямаше да съм добра компания, ако бях останал…)

Заключение:

Относно карането изводът е лесен: великолепно, нещо, за което си струва да тренира човек!

Относно организаторите: наистина мисля, че се справиха със събитието перфектно! Атмосферата, която създадоха, усмивките от старта до финала, моралната и физическа подкрепа, просто виско си беше на мястото! Със своя ентусиазъм те успяваха да заредят батериите на всеки, за да стигне до финала на поредния ден. И не само това – сигурен съм, че всички колоездачи и пешеходецът ще бъдат усмихнати поне още година, сещайки се за това приключенско каране. Беше магическо и толкова по-хубаво от големите комерсиални мероприятия. Но, разбира се, най-добре е просто да не ги сравняваме, защото Ком-Емине е на съвсем различно ниво от многоетапните състезания в Европа. То не е същото и е най-добре да не се превръща в същото, защото сега е на по-високо, по-чисто ниво! Райко, Лора и всички помощници: продължавайте в същия дух! Към групата колоездачи/маратонци: благорадя за чудесната седмица, изпълнена с положителни емоции и страхотни приключения!