Първа победа с новия ми Ram XC One 29er!
Първоначалните ми планове след Обиколката на Витоша бяха да си почивам и да я карам по-полека, защото TransAlp наближава, но плановете се правят, за да се променят, предполагам… Така че когато видях красивите снимки в сайта на маратона DHS Corvin в Румъния, знаех, че трябва да отида там. Е, това значеше отново по 7 часа път във всяка посока и няколко дни умора след това, но кой го е грижа? Живеем веднъж и е добре да извличаме максимума от това! Тогава, в четвъртък, пристигна и новата ми играчка – лекият прототип на рамката XC One 29er, така че това бе чудесна възможност да го пробвам. Да, знам – никога не променяй нищо преди голямо състезание, а новият велосипед си е голяма промяна, но всичко щеше да бъде наред, нали?
Пътувахме в петък, за да сме навреме за началото в 7 ч сутринта в събота. Замъкът и шатрите на организатори и отбори вече бяха наширили мястото. Отново всичко изглеждаше професионално подготвено и регистрацията протече изключително бързо. Видяхме се с някои румънски приятели и направихме бързо посещение до замъка с байковете. Тук момчетата ни казаха, че ни очаква 5-часово състезание и че ще имаме нужда от фарове на колелата. Фарове??? Стига де, може и да е дълго състезание, но все пак е лято, така че би трябвало да стигнем финала преди мръкване, нали? А, какво? Тунел? Да, щяхме да караме в стар влаков тунел, който бе дълъг 700 м! И мога да ви кажа, че 700 м никога не са ми изглеждали по-дълги (още повече, че трябваше да минем през него два пъти, тъй като правехме една малка обиколка от 30 км и една голяма от 60 км).
9 ч, време е за старт. Температурата тук на височина 250 м вече беше близка до 30°С, когато нашата малка група от „елитни състезатели“ атакува първите изкачвания. Теренът беше изключително сух и доста хлъзгав, така че трябваше да сме внимателни. След това започнаха тревните изкачвания (които щяха да се окажат преобладаващия тип изкачвания за деня) и тук слънцето наистина ни удари тежко. Концентрирах се върху пулса си и можех само да следвам водачите. Темпото бе високо, може би твърде високо… Розиору налагаше темпото до първото каменисто изкачване. Помислих, че това е само кратко стръмно баирче и останах на големия венец. Но това се оказа достатъчно, за да се откъсна от групата непреднамерено. Сега бях сам и се добави напрежението от следването на маркировката. Тя беше много добра, бяха сложили ленти на всеки 200-300 м, но лентите не предупреждават кога посоката се сменя рязко, така че трябваше да съм фокусиран.
След 15 км, при първия пункт за вода, трасето се раздели и аз последвах знаците за „елит“. Изкачванията станаха по-стръмни, а слънцето още по-горещо. Бях карал само 1 час, когато осъзнах, че днешният тест ще е труден. Бързо започнах да пия по-начесто, но никога няма как да е достатъчно. Освен това не бях имал време да пробвам байка преди състезанието и усещах, че съм сложил седалката в грешна позиция и това натоварваше гърба и краката ми, тъй като бе по-висока от необходимото с поне 1 см. Виждах обаче Мариус и Даниел точно зад мен, така че изобщо не спрях да я оправям (глупаво от моя страна!).
Опитах се да ускоря, за да се откъсна от тях, но тогава стигнах тунела! Леле, колко тъмно можеше да е?Ами, поне колкото в пещера. Единствената светлинка бе малката точка в края. И така, как точно да мина през това нещо? Концентрирах се върху светлината при изхода и опитах да карам „на ехо“. На всеки 2-3 секунди извиквах и се опитвах да чуя отразяването в стените около мен. Ако звукът се върнеше твърде шумно от някоя страна, значи трябваше да коригирам линията. (Това проработи или просто имах късмет и закачих стена само веднъж, когато вече бе късно да променя посоката.)
След тунела направих грешка при навигацията и момчетата от Emmedue Cup отново се залепиха за задното ми колело. И така, 25 км зад нас и можех да започна да атакувам отново. Не се наложи да чакам дълго, защото следващият стръмен баир беше пред нас. Не само изкачванията обаче бяха интересни, спусканията също. За маратонско трасе тези пътеки бяха страхотни. Някои стръмни, някои каменисти и със серпентини, чудесно направо!
След първата обиколка имах преднина от 1 минута спрямо преследващата група, но вече усещах ясно и лека умора. Опитах се да намаля темпото, но при тези температури пулсът ми все още бе твърде висок. До 50-тия километър бях добре, но там започнаха истинските проблеми. Лошата позиция на седалката измъчваше мускулите ми и те започнаха да се схващат. Олеле, а имах още 45 км! За щастие имам доста опит с това от други състезания и успях да се задържа жив и да се дотъркалям до финала. Единственият недостатък беше, че не успях да се насладя особено на карането в тази част. Мисля, че панорамите бяха страхотни, но когато си се концентрирал твърде силно върху това да стигнеш до финала, изпускаш доста…
Второто минаване през тунела беше супер, защото трябваше да намаля скоростта, а температурата вътре беше с 10-15° по-ниска. От тази точка нататък бях върху същото трасе, както в първата обиколка, така че беше по-лесно да балансирам силата си. След последната хубава пътека надолу финиширах на първо място с време 4:38 часа.
Вече съм напълно убеден, че ако човек търси организация на отлично ниво и маратони с добри маршрути, мястото е Румъния! Това състезание бе организирано едва за втори път, но мисля, че организаторите вече са достигнали ниво и опит като за международно състезание, наистина впечатляващо! Така че изказвам големи благодарности към организаторите за поредния перфектен ден с каране в интересен район и на всички участници за чудесната атмосфера. Сега е време да напусна Балканите за няколко белгийски/германски/австрийски/италиански карания, ще се видим отново след около месец.
Уоутър
