Велорали из Врачански Балкан 2012 – репортаж

Ако врачанския велоклуб „Герак“ е искал да направи едно от най-трудните ХС/маратон състезания в България, то тази цел може да бъде отчетена като успешно изпълнена. И това съвсем не е само мое мнение – ще си позволя да цитирам и двама от най-добрите ХС състезатели в България по този повод.


Тодор Ангелов (КК „Алекси Николов“), победител в категория „Мъже елит“ и участникът с най-добро време по трасето: „Това е едно от най-трудните състезания в България“, сподели той при награждаването, а после добави във форума: „…теренът е просто много тежък и за колелото, и за теб. Трябва да си много добре подготвен физически и психически.“

И неговата съотборничка и най-добра ХС състезателка в България Анелия Карагьозян, която бе единствената жена, която успя да премине дългото трасе: „На по-тежко състезание не съм била. Мислех, че като съм карала състезание 120 км с 3800 денивелация, ще си изкарам нормално 42 км с 2000 денивелация. Бях психически подготвена за терена, знаех какво ще е и донякъде заради това избрах дългото трасе: исках да е трудно. Това, за което не бях подготвена, беше убийствената жега…“.

Пълните мнения на Ани и Тошко, както и на други участници, можете да видите в тази тема: http://www.mtb-bg.com/forum/viewtopic.php?f=47&t=113274

Аз обаче ще си позволя да не се съглася напълно с Ани – жегата по откритите части наистина бе смазваща, всички се оплакаха от това при второто изкачване от Очин дол към вр. Ушите, но тъй като съм карал немалко по тези места, за мен главната причина за трудността на състезанието е именно теренът. Ако ставаше дума за нормални пътеки и пътища, дори и под жаркото слънце топ-състезателите ни щяха да ги „изядат“ за два часа и половина. Във Враца обаче тези 42 км им отнеха около 3 часа и половина, а това не е нещо, което не се случва често напоследък.

В този смисъл началото на статията е шега и не вярвам клуб „Герак“ да си е поставял за цел да прави най-трудното състезание – момчетата по-скоро искат хората да видят красотата и трудните, но страхотни условия за каране във Врачанския Балкан, а нивото на надпреварата идва от само себе си.

Надявам се също така, че написаното дотук не е създало грешно впечатление – никой не се оплака от трудността. Напротив, 60 участници приеха предизвикателството като добро, а някои направо бяха във възторг от техничните пътеки, изобилстващи от чакъл, камъни и скали.

Първата впечатляваща пътека всъщност бе и първо изкачване, в което състезателите нееднократно се озоваваха на границата на сцеплението и силите си. На горната снимка се вижда типична сцена, разиграваща се в самото чело на групата – Мирослав Алексиев (Зарата) се опитва заедно с Тодор Ангелов да преодолее поредната скалиста серпентина, но предното му колело се запъва в огромните процепи между камъните и той се принуждава да бута, изгубвайки лидерството.

Миро и Тошко явно са си оспорвали първата позиция поне до средата на състезанието, защото доколкото разбрах в Очин дол Миро е пристигнал първи, след това пък Тодор е бил пръв на вр. Ушите. В крайна сметка Тодор спечели състезанието, но второто място на Мирослав Алексиев също е много добро постижение – състезателят на старозагорския клуб определено имаше ден и показа на какво е способен в една от най-тежките надпревари.

Споменах Очин дол и вр. Ушите не само защото са ключови точки от маршрута, а и заради специалните награди (по 50 лв.), които получиха участниците, пристигнали първи на тези контроли. Наградите бяха осигурени от собственика на комплекс „Дядо Йоцо“ в Очин дол, който по този начин стана и един от спонсорите на състезанието. Други поддръжници и спомоществователи на събитието бяха Cross (които предоставиха цял велосипед на победителя при юношите и още няколко хубави награди), магазин Lippi, магазин Велоизкуство/Дани Байк (също с доста материални награди), ПП „Врачански Балкан“, ПСС отряд – Враца, Община Враца, еко клуб „Зелено бъдеще“ и др. Някои от тях помогнаха с труд или по друг начин при самото провеждане и организация на мероприятието.

Изключително добър резултат и за Фьодор Драголов, който завърши трети при мъже елит. Федята по принцип кара в категория ветерани, но тук такава нямаше и той не се поколеба да се пробва по дългия маршрут и да покаже, че все още са малко младите лъвчета, които могат да му се опрат.

С това се връщам и към споменатата първа пътека от маршрута – тя се изкачваше по стръмен склон над самия град, разкривайки широка панорама към Враца и околностите, редейки серпентина след серпентина. Някои състезатели дори спираха, за да починат и да погледат отвисоко улиците на града, който се беше проснал почти като на снимка от въздуха.

Карането нагоре по пътеки обикновено е доста интересно, а още по-често е и много трудно – така беше и тук. Наглед наклонът бе идеален, но дребните камъчета, превъртащи под гумите, и острите канари, които трябваше да се преодоляват на много места, изстискаха не един и двама от участниците още в тези първи километри. Като гледате скалите, в които на места е врязана пътеката, едва ли е трудно да си представите каква е обичайната настилка в този район.

Затова вкусните бисквити, големи почти колкото курабии, които раздаваха на първата контрола, отново бяха животоспасяващи за по-изостаналите участници, които така или иначе вече не бързаха. Пътеката бе зад гърба им, пред тях беше билото и гледките, които се откриваха, ставаха все по внушителни и необятни. Всички „бързаци“ отдавна ме бяха задминали, всички оставащи бяха туристи почти колкото мен, с тази разлика, че имаха номер на кормилото. А хората от контролата щедро раздаваха питателните бисквити, които сякаш бяха домашно производство – на една от състезателките буквално ѝ напълниха раницата, за да не остане без енергия при следващите изкачвания.

А такива не липсваха, дори и по късото трасе – най-трудната част от него вече бе премината, сега бяхме в най-красивата, а предстоеше най-интересната за любителите на спускането и на трудните пътеки.

Жегата и умората си казваха думата и някои от участниците дори хапваха в движение.

Карането по билото включваше няколко изкачвания и спускания и разкриваше променливия характер на Врачанския Балкан – в един момент около теб може да виждаш само скални зъбери, в следващия се потапяш в зеленината на някоя огромна морава, след това влизаш под клоните на сенчеста гора и… стигаш до втората контрола.

Тя бе доста важна, защото тук се разделяха и събираха отново късият и дългият маршрут. Разбира се, от каращите по късия почти всички вече бяха преминали, докато снимах във всички посоки по билото, но за мой късмет и изненада никой от група елит не бе пристигнал все още откъм Очин дол. Това беше първият знак, че там е било още по-трудно, отколкото си представях. А знаейки каква е пътеката към Очин дол (разнообразна, технична, на 1-2 места направо брутална с разхвърляните си, остри, нестабилни камъни) и как с лекота се свалят няколкостотин метра денивелация по нея, изкачването обратно си го представях „тегаво“. И наистина е било такова, като за подсилване на ефекта на помощ се е притекло и безмилостното слънце. Тодор Ангелов сподели, че последните 200-300 м от черния път са били просто непреодолими с каране заради ужасно ронливия камънак и стръмния наклон. Като се има предвид, че аз 1-2 такива участъка видях още преди първата контрола, които за най-добрите явно са били караеми, не смея да мисля какво е било преди вр. Ушите.

Между другото, единствените обърквания по трасето са станали след втората контрола, на път за х. „Пършевица“. Не знам какво точно е било положението там, но по късото трасе, което карах изцяло, маркировката беше добра. На местата, където имаше повечко камъни, организаторите бяха нанесли стрелки направо със спрей, на други бяха използвали ленти, а на трети бяха използвали щедро и от двата вида маркировка.

Радвайки се, че ще направя по още една снимка на категория елит, поех надолу по пътеката, а тя беше суха като барут. Хиляди ситни камъчета бяха излезли на повърхността и при повечето завои просто насочвах байка, а колелата с приплъзване следваха неуверено избраната траектория. Скоро започнаха да се появяват и скални участъци, в които бе изсечена пътеката – спрях на първия такъв, снимах няколко окъснели участници в категория хоби, но най-бързите от елит още ги нямаше. Мина доста време, преди да се появи Тодор Ангелов, а след него и Мирослав Алексиев.

Продължих надолу с идеята да не повтарям снимките от миналата година и стигнах до следващата порция канари, където пътеката се разделя на две. Тук миналата година аз и някои от участниците се бяхме объркали, тъй като някой преди нас беше скъсал лентата наляво, а друг явно бе продължил натам. Очаквах, че сега ще видя как изглежда продължението на пътеката направо, но маркировката този път недвусмислено сочеше… отново наляво, където вече бях карал.

Натам имаше пътека, която на някои места беше просто брутална, с пасажи от дълбок чакъл, със стъпала и големи камъни, с остри стръмни завои – много далеч от представите за типичен ХС маршрут в България (макар че по света много често спусканията в ХС състезанията са именно такива).

Затова приседнах при разклона и зачаках появата на следващите състезатели, като никак не им завиждах за очакващото ги преживяване – с ХС велосипед по такава пътека карането бих го определил само като оцеляване. Както казах, трети поред се появи Фьодор Драголов – като видя какво го чака, той чевръсто вдигна велосипеда си на рамо и затича надолу в горския мрак.

След Федята някой дойде с висока скорост, шумолейки по ситния камънак и тъкмо когато очаквах да се появи в кадър, Васил Василев напусна пътеката с гръм и трясък и с търкаляне по стръмния страничен склон. Да си призная, в първия момент направо се ужасих от това падане, особено като чух и виковете на болка. За щастие бедата се оказа по-малка – Васко се беше поожулил, но нямаше нищо сериозно, а болката идваше от схващане на крака му, при това бая силно и продължително. Именно крампата се оказа и причината за падането, както ми обясни той между охканията. И неговия разказ за състезанието можете да прочетете във форума.

Васко е много техничен карач, а през този сезон неизменно е и един от най-бързите и издръжливи състезатели. Той със сигурност би се изкефил още повече на пътеката, ако не бяха тези схващания, които го мъчеха още от изнурителното второ изкачване към вр. Ушите. Докато изтиквах колелото му отново на пътеката, по нея пристигнаха и Борис Киряков и Петър Евстатиев от Мамут/Maxbike. Те се увериха, че всичко с Васко е наред и продължиха напред, но изправяйки се пред стръмната, нестабилна пътека вляво, решиха да не се правят на герои и понесоха байковете си на ръка. В това време Васко яхна своя велосипед, задмина ги и отпраши надолу (това е най-точният израз с оглед на пушилката, която излизаше изпод гумите в тези сухи условия) към четвъртото място в категория елит.

Аз също поех след него, което ми позволи да направя по още една снимка на Борис и Петър. След това се започна едно дълго чакане при едни камъни, макар че не таях големи надежди много от състезателите да карат там – това бе една от най-трудните секции в цялото спускане. Група елит се беше разкъсала много, между отделните състезатели имаше големи паузи. И наистина всички слизаха от велосипедите си при вида на острите камъни.

Вече бях изгубил надежда да снимам някого там, когато се появи състезателят с номер 46, Добромир Добрев, чието представяне определено заслужава внимание. Сами виждате, че велосипедът му е доста по-добре пригоден за стръмната технична пътека, отколкото ХС машините на съперниците му, така че нека приемем това като предимство в тази секция, което доведе и до снимка с каране в нея. По-интересното обаче е, че този участник завърши сред първите 10 в елит, още при първото изкачване той беше в предните редици, натискайки здраво на педалите. А добре е известно, че в ХС състезания време се печели при изкачванията – дори и най-добрите спускачи трудно могат да наваксат надолу изгубеното нагоре. А с такъв велосипед да катериш и да завършиш по дългия маршрут в топ 10 наистина е добро постижение.

И този път награждаването бе пред Алпийския дом между Враца и с. Згориград (в което беше финалът). На горната снимка виждаме призьорите в категория „Мъже хоби“, начело с Цветомир Младенов. За съжаление за тази церемония нямаше как да бъде изчакано завършването на всички участници, тъй като някои се бяха забавили по трасето, включително Анелия Карагьозян, която, още веднъж ще го кажа, заслужи възхищението на всички с това, че се записа и успя да покори дългия маршрут за категория елит.

Трябва да отбележа, че Катержина Весели също направи опит по него, но в крайна сметка се отказа и бе класирана на второ място в категорията „Жени хоби“, където първа стана Деляна Иванова. Припомням ви, че резултатите до трето място в отделните категории можете да видите ТУК, а пълното класиране го очакваме в сайта на състезанието на адрес: http://velo-vr.org/main.htm

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>