След като Бойко се разболя, трябваше да се откажем от нашето италианско приключение-мечта, но нямаше време за съжаление, тъй като имаше хубава алтернатива – Emmedue Cup в Румъния. Това е двудневно събитие със 100 км шосейно състезание в събота и 65 км планинско колоездене в неделя. Така че имах една седмица, за да потърся шосеен велосипед (защото нямам такава машина) и да свикна с него. Благодарение на моя приятел Ники се сдобих с истинска състезателна машина, благодаря за това!
Организаторът на това състезание, Влад, също е добър приятел. Той лично ме покани на това мероприятие и ми помогна много с нареждането на всички подробности. Регистрира ме, намери ми хотел, всичко. Беше много разтоварващо, защото единственото, което трябваше да направим, бе да се метнем на колите до Плоещ и да се настаним в хотела.
Ден 1: шосейно състезание, 100 км, 4 изкачвания, 1500 м денивелация, 5-то (6-то) място
В събота сутринта последвах Мариус (който ми помогна в Prima evadare чрез атаките си и бе отседнал сега в същия хотел), за да стигна до старта на състезанието. Беше на върха на един хълм с чудесен изглед към Плоещ. Когато пристигнахме, започнах да се притеснявам, защото незабавно разбрах, че това не е малко любителско шосейно състезание предимно с планински колоездачи… Не, изглеждаше си като истинско профи състезание и аз май бях единственият любител…
Беше страхотно обаче! Хеликоптер, коли с камери, с резервни велосипеди и колела… Изцяло ново преживяване за мен. Трябваше да свикна с лудата скорост, с дърпането и натискането от всички колоездачи в групата, с убийствените маневри на колите, и т.н. Но за щастие имаше и няколко изкачвания, така че в състезателно темпо нагоре групата намаля и всичко започна да става по-лесно.
Е, чак пък лесно? Карането срещу вятъре не беше. Беше ми доста трудно да сменям ритъма постоянно, докато групата действаше заедно срещу вятъра. Така че с изключение на изкачванията, всичко друго бавно ме убиваше. А останалите като че ли започнаха да изглеждат все по-свежи!
На върха на третото изкачване исках да кача на големия венец отпред, но нещата се объркаха. Жилото на предния дерайльор изскочи, оставяйки ме с паднала верига. За щастие планинските колоездачи винаги имат мулти-инструмент, така че спрях и оправих системата, но останах сам и на повече от минута след водещата група, а тези момчета нямаха навика да изчакват!
Е, беше време да опитам някои нови неща, като спускане с 85 км/ч върху тази машина с 1 см гуми. И това не беше типичния Тур дьо Франс асфалт, налагаше се дори да прескачам дупки. Но по определен начин това дори беше забавно. Стигнах долу без проблеми и какво да видя – група от 5-6 коли пред мен. Това означаваше, че водещата група е някъде там, не много напред. В края на краищата ми отне 15 минути, за да стопя 1 минута преднина, но отново бях в челото, иии-хаа!
Сега обаче се бяхме приближили и към финала, така че атаките заваляха. Трябваше да използвам цялата си останала енергия, само за да остана в групата – пффф, не много обещаващо, когато знаеш, че финалът е на върха на хълма след 4 км катерене. Както се и очакваше, останалите атакуваха непрекъснато при това последно изкачване, а моите крака просто не отговаряха повече на командите ми. След атаката на четвъртия съперник успях да го последвам, „повличайки“ още един състезател с мен.
Когато пресякохме финала, аз бях трети в нашата групичка, т.е. завърших на 6-та позиция. Но явно пред нас беше станало нещо нередно, защото горкият Мариус бе дисквалифициран, което ми донесе последното, пето място на подиума.
Е, поизмъчих се доста, достигайки нива на пулса, които рядко съм имал преди това, но опитах нещо ново и донякъде беше забавно. Надявах се само да си почина добре през нощта и да имам чифт силни крака за следващия ден…
Ден 2: 65 км, 1400 м денивелация + 2000 кг кал – 1-во място
Снимка: Мартин Линков
След седмица и половина дъждове, полетата около Плоещ изглеждаха доста влажни. А сега беше време да проверим дали наистина е така. Оглеждайки се на старта осъзнах, че ситуацията наистина е сериозна. Всеки беше с истински гуми за кал. А аз? Хмм, аз си бях с обичайните полугладки ХС гуми… О-ла-ла, това може би бе голяма грешка!
След загряващ старт по пътя след водещ автомобил, скочихме из полетата. Трябваха ми само 250 м, за да се убедя, че щеше да бъде дълъг и труден ден. Още катеренето по черния път през ливадите бе невъзможно. Имам голям опит с карането в кал, но след 500 м вече бягах пеша до байка си. След кратко спускане бях на челната позиция и исках да си припомня техниките за кал колкото се може по-бързо. Така че започнах: високи предавки, колкото се може по-малко завиване, яко натискане на педалите!
Всичко това проработи. В първото „блато“ аз бях единственият, който успя да премине. Бях напред, така че превключих една предавка надолу. Отсега нататък всичко опираше до баланс и запазване на енергията, плюс прилагане на максимална сила в най-лошите участъци. Единственият проблем беше, че тези проблемни места бяха около 50-тия километър от 65. Все пак си мисля, че за моя Ram 29er задачата и теренът бяха по-лесни, отколкото за останалите участници, така че имах наистина добро предимство.
Трасето бе хубаво, перфектна маркировка, дори имаше мотористи с кросарки, които да ми показват посоката. Както и вчера, организацията бе просто идеална!
На 58-мия км обаче нещата се объркаха и аз случайно започнах да въртя втора обиколка. Влад ни беше казал, че първите 5 км са същите като последните, но аз забравих това и изкачих първия кален баир повторно, изгубвайки 6-7 минути. Едва тогава се усетих и се върнах обратно. Последните 5 км ги прелетях и финиширах със свито сърце, докато разбера, че все още съм първи. Да!!!
Така, след 2 дни надпревара с 5-то място на шосе и 1-во в планината, станах победител и в общото класиране, спечелвайки най-голямата купа, която някога съм виждал. Наложи се да я разглобим, за да влезе в колата, ха-ха!
Снимка: Мартин Линков
Искам отново да благодаря на организаторския екип за високото ниво – вече си мечтая за деня, когато ще можем да достигнем това ниво и в България. Всичко мина толкова гладко и хората наистина се насладиха на своя уикенд. Когато се прибрах в София в 1:00 ч през нощта, усмивката още бе на лицето ми. Благодарности към всички тези отзивчиви хора и се надявам скоро да се срещнем отново!
Уоутър
