Как да започна житието днес? Не знам. Честно казано, малко почна да ми писва тази графомания. Чак ме заболя ръката. Да не говоря, че музата отказа да бие път до Памир и остана да лежи на дъбова сенча край Вършец. Пресъхна мастилницата. Абе, те и музите са едни змии, ма айде… Ще напиша, че всички си измихме зъбите, и да тръгваме. Аман от фльонги!
Така значи, поехме бързо напред към следващия кишлак Япшорф – не-родно място на нашия приятел и съратник ЯВшОРф. След около 3 км попаднахме на последния отнесен участък от пътя. За наше щастие успяхме да го преодолеем без „задължителното” разтоварване на багажа от колелата. След тази физкултура пътят взе, че „откачи”. Изведнъж „рипна” стръмно нагоре! После какво му стана, юрна се обратно надолу, после отново нагоре, и отново, и отново. Дръпнахме осезаемо над Бартанг. Резките спускания станаха доста коварни. Сухи и стръмни, макар и кратки, трудно удържахме колелата в очертанията на пътя – леките предници доста бягаха. Като нищо можехме да изхвърчим от него. От друга страна, в по-равните участъци затъвахме в пясък и слизахме да бутаме „покъщнината”. Превърнахме се в охлюви. Докато бавно пълзяхме нагоре се разминахме с двама колеги от Памирската педерация по педаловозене, клон Япшорф. Младежите бяха нарамили две кофи и колегиално бутаха колелата си към Басид. В случая кофите бяха празни и не толкоз важни. Иде реч за уиндстопера “мамут” (който ви разправя, че мамутите са измрели, не им вервайте, висят по разни абички) на Стуци. Не помня кога откри, че якето му липсва, но нарочихме двамата „колеги” за евентуалните късметлии. Въпросната дреха се беше изсулила от компресионната торба вероятно поради голямото друсане някъде по трасето. Здраве да е! Явно така е било писано, философски заключи Стуци, и облегна колелото на скалата. С Явор спряха да пафкат. Скалата се намираше в центъра на обширно плато, от което се откриваше добра гледка към…
– Дали не сме на Марс?
– Не бе, май сме на Фобос. Я дай картата…
… сипеи, чукари, урви, мъртви плата. За първи път, откакто карахме в долината на Бартанг, хоризонтът се отвори. Северозападно от нас се издигаше свиреп връх. Справката показа, че това беше Лапназар, висок 5990 метра. Някъде северно от него беше пик Революция (6990 м) и ледената река, ледника Федченко – най-дългият в света. Понеже нашия гаменски „квартет” педалираше южно от тях, приехме някои промени в наименованията – Лапназар стана „лапназад – лапнапред”, виж Федченко оставихме недокоснат.
Тази словесна еквилибристика прекъсна възрастен япшорфианец, който се появи с „памирски луноход”, или както е по-известен и у нас – магаре, натоварено с дърва и две хлапета. Винаги, когато питахме местните откъде аджеба се снабдяват с дърва в тази пустош, отговаряха: ей там горе. А „горе” – нищо! Поне за нас. А бе явно крият нещо. Виж, чичото не скри от нас асортимента в магазина. Светна ни, че има конфети (става дума за бонбони, не за пиратки), бисквити и брашно. Само това?! Только ето! В-о-д-к-а неть!
След Япшорф пътните условия се раздрънкаха още повече – едър речен камънак правеше трудно придвижването. Колелата започнаха да се усукват от камъните, а дисагите и багажниците да скърцат. За да не си докараме някоя беля, се наложи на две-три места да слезнем и да бутаме. После продължихме през джендема на един от притоците на Бартанг, река Яазгулемдара. За наша радост пресичането й стана много „културно” – по бетонен мост.
… рез на Сарез или да се резнем до Сарез …
(пее се ритмично)
… беше хит от таджикската „мелодия на годината”. Трябва да сте наясно, че това не бяха истинските слова, а плод на въображението „на чул, недочул”. Не си спомням къде, но гледахме видеоклип с въпросното парче – „звездите”, мъж и жена, бяха качени на някаква гемия, насред някакво езеро и сладко пееха, кършеха ръце и въртяха торс, както ранната Славка Калчева – „… Бела розъ шъ закичъ на тегличъ на москвичъ…”. Жесток хит!
Сигурно не ви стана много ясно защо така отведнъж се отплеснах в разни вехти чартове и хитове, но всичко има „смисъл”. ”Нашата велоекспедиция” беше достигнала разклона за Сарезкото езеро. Преди да се впусна в дълги описания за него, само за информация ще вметна, че разклонът фактически беше за кишлаците Нисур и Барчадив – не че е много важно, но да не вземе някой да се обърка после в тъмното.
Сарезкото езеро е едно от „жестоките” чудеса на Памир. На 5-6 февруари 1911 земетресение с магнитуд 6.5 – 7.2 по скалата на Рихтер разлюлява района. Вследствие на което се свличат 2.2 милиона куб. метра земна маса, която премазва 302 жители на кишлака Усой (само 4 оцеляват) и прекъсва река Мургаб. Само за няколко години до 1920 г. размерите на този естествен язовир достигат 55.8 км дължина, 3.3 км ширина, 505 метра дълбочина. Площта му е 79.7 кв. км! През 1968 г. ново свличане предизвиква 2 метрови вълни в езерото. Година по-рано започват системните научни наблюдения и проучвания на Сарез. Какво ще се случи, ако тази „естествената стена” поддаде, можем само да гадаем – тоест знам какво ще се случи, ще снимат филм в Холивуд.
Не си мислете, че горния абзац съм го изчел пред смълчаните ми приятели, които са си водили чинно бележки и щракали с фотоапарати. Напротив, и четиримата гледахме „зло” и се чудехме кой идиот е прокарал пътя право нагоре. Насреща ни се „зъбеше” връх Лапназар. Руската школа в пътостроенето тук се беше развихрила – две-три серпентини и хайде горе. Оди копай чукаря!
Стоенча пръв захапа баира и не спря догоре. Он е здрав. Мачка курбели. Стуцката и Явшорф го раздаваха по-дзен – каране, бутане, фас-стоп, лаф. Аз пък го играех по-дзън – въртене, дзън, спиране, дзън… колкото ми издържат мартинките.
Когато стигнах горе, Стоенча дремеше повече от 30 минути на завет. Направих му компания и се проснах на земята. Честно казано, предобрих от този напън. Не се чувствах много добре. Всичко почна да ми тропа – глава, сърце, ръце, уши, нос, гърло… Пфу!
От билото, Лапна(глътна)-зар изглеждаше още по–импозантно и смазващо. Явор и Стуци се присъединиха малко по-късно. Цялата ни групичка си беше глътнала „зара” – зяпахме ту върха, ту платото пред нас – вече знаехме, че отново ще се спуснем обратно до реката. Чувствахме се някак измамени.
От мястото, където лежахме, се виждаше някаква станция, вероятно метео, но нищо чудно и „ракети” да отглеждаха в нея. Тя беше цъфнала по средата на платото и отдалеч изглеждаше безлюдна. Пръв да провери има ли живот на „планетата” тръгна нашата торпила Стоян. Той се беше вдървил от висене и „подпали гумите”. Останалите останахме да полежим още малко.
Стоян бързо се превърна в малка черна точка, която профуча през цялото плато. После един по един се спуснахме и ние. Беше кораво спускане. Така и не разбрахме има ли хора в станцията. Спряхме далече след нея, за да коментираме времето. Източно от нас по хребетите над река Мургаб се стелеше пелена от дъжд или сняг. От ръба на платото зърнахме ждрелото на Бартанг и зеления оазис на окръжния център, кишлака Савноб.
Малко по-късно оставихме колелата на една бърчинка в окрайнините на селото и слезнахме пеша да търсим отворена бакалия. В този кишлак местните мъже, защото жени така и не видяхме, ни посрещнаха като космонавти. Вероятно ги разочаровахме, че не останахме да пием чай, но ние кацнахме единствено с идеята да се запасим с малко водчица. На сухо вече не можехме да велосипедираме.
– У вас магазинь эсть?
– Нет! Только комерсианты!
Какви са тези комедианти – обърнахме се към Стуци – ние искаме магазин, а не развлечения! Не бе, брадчед – отговори той – става дума за частници, частни търговци, разби`иш ли?! Там имало све – и водка, и бонбони, и брашно… Брашно не ни трябва! Знам, ама … абе, хайде да вървим, че ми отмалеха краката от приказки …
Запровирахме се сред измазани с кал къщи и дувари, купчини съхнещи пити фъшкии за огрев, прескачахме тесни канали за напояване, извървяхме няколко нивички, докато накрая стигнем до комерческия магазин.
Колко водка да вземем? Един или два литра?
Привечер, докато въртяхме към кишлака Рукхч, започнаха да се събират „тъмни облаци”. Небето над нас беше чисто. Планината също. Единствено в нашите глави беше мрачно и буреносно. Защо бре, джанъм? Настроението ни контрастираше с перфектния бивак, който намерихме. Зелена морава, завет, извор с прясна вода, изобщо идилия.
Тъй като не помня (правя се на ударен) причината за развихрилата си словесна фъртуна, ще взема да затворя дюкяна с приказките. Утрото е по-мъдро от вечерта.
