Добрутро! След бурната вечер, сутринта дойде приглушена и тиха. Започнахме я с памирска попара, шир ча – черен чай с мляко и сол, и лепьошка.
Днес ни предстоеше тежък ден. Още докато бяхме при дядя Гриша и Джума в Рушан, започнахме да събираме информация за състоянието на пътя по долината на Бартанг. След последната вечер вече знаехме със сигурност, че пътят е отнесен на три места от реката.
На два километра след Басид пътят беше вече залят. В този участък водата не стигаше по-дълбоко от нивото на главините, така че спокойно порихме напред. Все пак на две-три места се наложи да слезнем и да преджапаме бързея, в който се беше превърнал пътя. Така достигнахме кишлака Чадуд, където трябваше да бъде първото препятствие. Първоначално не видяхме къде е отнесен пътят, защото се чудехме дали няма вариант през моста към селото, което лежеше от другата страна на реката. Пък и тайно се надявахме някак си някой с богат магьоснически опит да го е възстановил през нощта. Уви, този сценарий не беше за нашия „филм”.
Отнесената част беше към 40-50 метра. Тъй като нивото на водата сутринта не беше все още на максимум, Стоян стигна на почти „една ръка разстояние” от другата здрава страна. Мина ни еретичната мисъл да опъваме парапет и да извличаме колелата. Преди това да направим обаче, трябваше да помислим за бързото течение, което се блъскаше именно там, и как би завършило едно падане в реката. Освен това над нас се извисяваше почти стометров и кусур отвесен скат, от който току падаше по някое „камъче“. Докато премятахме словесно всички фактори, откъм селото наизскочиха хора и усърдно заръкомахаха към нас. Сочеха нагоре. Разбрахме, че трябва да се върнем и минем по пътечката над нас. А пътечката, дорогие друзья, тя беше една такава върла, върла и безкрайна. Междувременно от Чадуд пристигнаха трима местни да ни помагат в пренасянето. Ние отказахме предложението и всеки започна „учтиво“ да разтоварва колелото си. Лека-полека със задружни усилия започнахме да изнасяме нагоре първо дисагите и торбите, а след това колелата и това, което беше останало. В най-високата си част пътечката преминаваше през един тесен улей. Точно там блокирах. Усетих как грайферите на чепиците започнаха да поддават и бавно започнах да се хлъзгам надолу. Стреснах се! Айде някой друг път, а! Добре, че наблизо беше Стуци, който да поеме колелото, щото щеше да има цамбур 151.92 метра по надолу… преувеличавам, височината няма никакво значение.
Цялото това упражнение ни отне към 1.40 ч. Направо се смазахме от изтощение. Слънцето прежулваше безжалостно. От жегата ни пулсираха главите. Свят ни се зави. След такъв гърч трябва да се почива, каза Явор. И завъртя по едно кафенце на примуса.
До края на деня преминахме през още 4 срутища. Следващите две направо ги „изядохме” за по 20 – 30 минути всяко. Дето се вика, станахме „професионалци” – разтоварвай, подавай, пренасяй, товари и бегай. В промеждутъка, в който все пак карахме колелата, се движехме много бързо – изчислителният център показа само два часа и половина въртене за 16 август. Фурии! Другите часове минаха в носене, псуване, гледане в една-две точки и ядене.
Докато лазим напред към Япшорф, ще ви разкажа за яденето. Това беше доста сприхава тема. Беше в основата на част от препирните в групата.
Определено имахме проблем с обедното такова. Често го забравяхме, или по-редно е да се напише, го отлагахме за някъде напред в деня, за след малко. Да, ама така не се прави! От това най-много се дразнеше Явор. И беше прав. В случая едва в ранния следобед успяхме да се докопаме до някаква сянка. И то каква – исполински скат се беше надвесил десетки метри над нас и околността. Когато спряхме, от глад вече ни трепереха мартинките. Бачо Явор се беше ядосал. Ставаше серт, когато беше гладен. Отворихме дисагите и се почна едно нервно разхвърляне на пакети с храна и дрехи. „Какво ще ядеме, това или това?”, „А бе, аз какво ви питам!” – гърмеше той. Първо засъска печката. Доматките, подарък от главата на семейството от Басид, отидоха за салатка. Тънко нарязахме пастърмичката, обелихме нашенски чесън, разчупихме лепьошката. Заврялата вода я изсипахме в един „бьоф строганофф”. Дори повторихме. Чуваше се единствено чаткането на лъжиците. Щяхме да живеем. Насред десерта откъм кишлака Япшорф, се зададоха двама мъже. Те ни светнаха, че до въпросния кишлак има още два отнесени участъка. От което на нас ни стана „много ведро” и запяхме с пълно гърло – „Бартанг, и твойта майка също!”.
Към 18 часа достигнахме поредното липсващо парче от пътя. Този път пътеката не беше такъв сокак, макар пак да имаше здраво копане и катерене по сипея. Щом стъпихме отново на „здраво”, направихме две врътвания на педалите и отново спряхме. Този път ни възспря планински извор – и то на метри от мътилката на Бартанг. Невероятно! Наизвадихме съдове и съдинки, кемълбеци и бутилки. Пиехме и пълнехме! Пълнехме и пиехме! И никакви пречистващи химии! Водата беше ледена и пивка.
След изворчето пълзяхме едва стотина метра и пред нас „цъфна” идеалната морава за бивак. Рекохме – тука ще бъде Болгария, Япшорф го оставяме за утрешния ден – и разседлахме „коньете”. Бяхме каталясали.
Обаче имахме една проблема – водката беше свършила още в Басид. И се’а к’во пра’име?! А точно днес нашите приятели Валента и Марин се женеха на „дерето”. С какво щяхме да вдигнем наздравица?! Все пак имахме надежда. На около километър оттатък Бартанг блещукаха светлините на безименен кишлак. Стоян се метна на колелото и хвръкна до там. Уви, удари на камък. Щяхме да пием гола вода, ама памирска изворна. Все пак с усилие си представяхме как отпиваме люта сливовица. Да са живи и здрави младоженците! А и ние покрай тях, щото ще ни трябва!
