Open DH Mountain Hill 2011

Първото състезание по спускане в Троян вече е широко отразен факт, към който ще добавим и нашата гледна точка за двата дни надпревара по трасето, изградено на хълма Турлата над града. Основен организатор на събитието бе местният велоклуб „Mountain Hill“, подпомогнат от общината, хотел „Троян Плаза“, няколко местни фирми (Калинел, Валентино кетъринг, Сима, Балкан Трейд и др.), както и от Ram Bikes  и Bikes Center.


Преди да пристъпим към снимките и коментарите към тях, ще се опитам да направя обобщение на най-важните неща, които ми направиха впечатление през изминалия уикенд (4 и 5 юни 2011 г.):

– Много сериозна подготовка и усилия от страна на организаторите. Мога да изредя много детайли и подробности, но едва ли има смисъл – нали е обобщение. Момчетата от клуб „Mountain Hill“ просто си свършиха добре работата, а единствените организационни проблеми възникнаха в неделя следобед заради отлагането на квалификацията, предизвикано от дъжда, което повлече и следващи забавяния. В повечето отношения обаче състезанието бе отлично – обозначаване на трасето, маршали, извозване, график, съпътстващи прояви и екстри…

– Доста разнообразни мнения и оценки бяха дадени за трасето. На мен лично ми хареса за гледане – кратко, разнообразно, с доста интересни места за снимане. Имаше камъни, стръмнини и падове, виражи, места за въртене, скокове, завои с обратен наклон, т.е. имаше почни всичко. От участниците обаче мнозина се оплакваха от някои спънати секции, където се губи ритъм. Без съмнение принос за това има и падналият в петък порой, който драматично промени някои участъци – виражите се превърнаха в капани, убиващи скоростта с лепкава кал, а вълнообразната част в края на гората изстискваше карачите, тъй като никой не успяваше да запази скоростта си в размекнатата почва.

– Многобройна местна публика уважи надпреварата – аз лично останах доста изненадан от броя на хората, които се качиха нагоре по трасето или заеха удобните сенки в близост до откритата финална част. Впечатлен бях и от броя на децата в Троян, които карат планински велосипеди. Част от тях бяха в ролята на маршали, а покрай всеки имаше по още няколко техни приятели.

– Над 100 състезатели от почти всички български отбори по спускане се бореха с трасето и конкурентите си. Бройка, която само до преди 2 г. изглеждаше внушително, а сега е просто нормална.

– Така стигаме и до още по-голямото обобщение за сезона дотук. Поредното състезание показа, че дисциплината спускане е набрала скорост и нещата се случват все по-добре и по-добре. Състезанията са големи, добре организирани и интересът към тях нараства не само сред участниците, но и у страничните наблюдатели. Отборите с всичките им атрибути (шатри, екипи, поддръжка и т.н.) са все повече и с по-сериозно отношение, което се вижда и от резултатите – в повечето категории фаворитите за първото място вече не са само един или двама, като това важи с особена сила за младежите. Макар че все още е средата на сезона и тепърва предстоят някои от най-важните DH състезания, мога отсега да кажа, че повече от всякога съм оптимист относно развитието на тази дисциплина, а клуб „Mounatin Hill“ добави солиден камък (и доста глина 😉 ) в този градеж.

В края на „скучните приказки“ и преди „разказа в картинки“ ви предлагам да погледнете и класирането от Open DH Mountain Hill 2011. Интересно е, макар че от него човек не може да добие представа за истинската „интрига“, която в това състезание, при трудните условия за каране и малката дължина на трасето, бе наистина голяма.

Open DH Mountain Hill 2011 – класиране


Пътуването ми в петък привечер към Троян премина с много дъжд, а нивото на реките в района, които бушуваха страховито в коритата си, свидетелстваше ясно какво е заляло града и склоновете на планината. Затова не е учудващо, че на следващия ден трасето бе в ока(л)яно състояние – през нощта то бе преминало от течна към лепкава консистенция и в събота сутринта карането по него бе истинско предизвикателство, още повече заради туй, че много от участниците се бяха доверили на прогнозите за хубаво време през уикенда и бяха оставили гумите за кал вкъщи.

Зоната на финала успяхме да намерим с питане и когато се разминахме с два камиона, натоварени с колоездачи, стана ясно, че вече сме близо до поляната. Както става ясно, извозването на участниците ставаше по този начин:

Камионите бяха четири, ако не и пет, така че желаещите да карат много имаха тази възможност. В съботната утрин обаче напливът от състезатели с велосипеди по трасето все още бе скромен – много от тях предпочитаха да го оглеждат, да се крият в сянката на шатрите и да изчакат 2-3 часа, докато пътеката поизсъхне. Междувременно те наблюдаваха как някои от вече каращите „пльосваха“ в меката попивка на на финалния скок и едва удържаха след това велосипедите по хлъзгавата все още трева.

Поех полека-лека нагоре, където картината бе още по интересна за мен и по-отчайваща за участниците. Калта по трасето бе като много размекнат пластелин и убиваше всеки напън за скорост. Дори поддържането на права линия бе предизвикателство.

Това важеше с особена сила за участъка с многото камъни, наредени безразборно и не много стабилно от организаторите, по които състезателите също така безразборно падаха, залитаха, запъваха се.

Ако някой от тях имаше певческите способности на Миро от Каризма, вероятно би изпял „Губя контрол, когато теб те няма“ и би посветил песента на сцеплението, което сякаш напълно отсъстваше.

„Сякаш“, защото някои хора все пак успяваха да минат чисто и дори бързо, предизвиквайки овациите и възгласите на останалите.

Още по-впечатляващо беше, че някои от тези хора караха твърдаци. Теодор Тодоров от КК „Алекси Николов“ явно бе решил твърдо да се бори за първото място в категорията и безстрашно се хвърляше в камъните, като понякога ги минаваше със смайваща скорост, а друг път се разбиваше брутално, за което свидетелстваха разпарчетосаната козирка и калните петна по дрехите му.

Каменната секция не беше единственото интересно място по трасето, но трудността там идваше от няколко фактора: липса на ясна линия или, най-малкото, трудно задържане на избраната линия; подвижност на камъните – те се „пренареждаха“ под някои състезатели, а други дори си позволиха да премахнат някои от тях, с което отвориха допълнителна работа на организаторите за следващия ден; за този участък нямаше дублираща обходна (лесна) линия. Затова не е случайно, че точно преди него се образуваха най-големите „тапи“ от спрели състезатели, които събираха смелост, гледаха другите или си почиваха, преди да щурмуват игривите мокри камъни.

Точно преди това имаше друга интересна секция – с големи и стабилни канари и тясна кална линия между тях, тласкаща карачите към острите ръбове на скалите. На сухо това място би предложило поне две различни линии, но в калта основната грижа на повечето участници бе да оцелеят по основната. Стивиан Гатев опита на два пъти крайната линия със скок от едната канара, но приземяването на страничен наклон с размекната почва нямаше как да е печелившо в този случай. Впрочем ето как изглеждаше почвата точно до този участък:

Ако не бяха дръвчетата, за които да се хване човек, изкачването пеша тук би било почти невъзможно! Точно в този вид бе и обходната линия на участъка. Макар по-безопасна, тя не бе по-лесна, защото завиването и спирането бяха крайно затруднени и на много участници се наложи да слязат от колелата си.

Под камъните пък имаше хубав пад със стръмна попивка, за който също нямаше обходна линия. Това обаче не затрудни особено участниците и тези, на които не им се летеше, просто го търкулваха. Всъщност виража преди пада се оказа по-труден, тъй като бе доста мек и разкалян и по някаква причина състезателите имаха склонност да се катурват от външната му страна.

В късния следобед, когато комарите бяха уважили всяка част от тялото ми, неприкрита от летните дрехи, и реших, че е редно да им оставя нещичко и за утре, слязох отново къмоткритите части в долната част , които вече бяха напълно изсъхнали. Състезателите тренираха активно, като много от тях дори предпочитаха да бутат директно покрай трасето, вместо да се качват по камионите, тъй като последните също не ги откарваха съвсем до старта. Финалният скок бе атрактивно място за демонстриране на чупки, но при увеличената скорост се оказа, че попивката му е близо и много от състезателите изцяло я прелитаха.

„Четническо влакче“ демонстрират Руси Славов и Младен Славчев. И двамата караха много стабилно през целия ден, което ги нареди сред фаворитите за следващия.

Денят завърши с мощно къпане в басейна при Зозев, но да си призная, мързеше ме ужасно да вадя фотоапарата от колата…


Неделя е – време за гледане на финалите. Още на тренировките имаше какво да се види, започвайки от поляната…

Хей, момчета, вие не трябва ли да сте на колелата?

Или чакате вашата смела съотборничка Ани Томева да ви отсрами? В това състезание Ани караше предпазливо, минавайки покрай най-големите скокове по обходните линии. Оказа се, че това бе от полза за нея, тъй като състезателката на „Свободно измерение“ завърши на второ място.

Ева Димитрова (Чета++) и Илинда Евтимова (Drag Racing) бяха по-смели и се мятаха от високите рампи. На Илинда това донесе и победата, докато Ева сподели, че дългото чакане преди старта доста я е изнервило и след това е допуснала няколко грешки, довели и до три падания, така че тя завърши на трето място. Чудесно е обаче да наблюдава човек как момичетата вдигат нивото с всеки следващ старт.

Стига толкоз красота, време е за малко груба сила.

Такава определено бе необходима за залепяне на колелото към земята в завоя с обратен наклон между двата финални скока. Виктор Цивнев от Piratka DH Team показва как трябва да карат желаещите да стигнат до челните места – той завърши на трето в категория Hardtail.

Попивките на скоковете, изровени от карането вчера и твърдо засъхнали, също се нуждаеха от малко натиск. Прилага го Калин Рахнев (Чета++), който се появи в неделя, готов за съревнование и даде едно от най-добрите времена на квалификацията.

Състезателят на Drag Росен Ковачев падна по време на квалификацията и на финала не стартира последен, както сме свикнали да го виждаме. Въпреки това в неделния следобед той мина без грешка по трасето и отново даде най-добро време при мъжете, показвайки нагледно, че освен висока скорост, за победата са необходими и железни нерви. Поздравления, за пореден път!

Както казах, Калин Рахнев бе един от тези, които стартираха след Росен, но грешка на секцията с камъните го извади от играта за първото място.

Същото се случи и със Стивиан Гатев от отбора на домакините – след като във всички предишни спускания той бе един от еталоните за минаване на каменния участък и много хора го спрягаха като основен съперник на Росен в този старт, точно на финала младият състезател от Севлиево явно не издържа на напрежението и се хлъзна коварно. За мен лично това бе един от най-неприятните моменти в емоционално отношение, тъй като въздухът буквално се насити с разочарование, което личеше и в начина, по който Стиви яхна байка си, за да продължи. Колкото и банално да звучи обаче, това също е част от спорта.

Подобна съдба споходи и съотборниците на Росен – Дидар Амин (на снимката) и Мартин Марков – и двамата с отлични времена на квалификацията, но с падания по време на финалното спускане.

По този начин подиумът при мъжете се оформи по метода „най-малко допуснати грешки“. Руси Славов от Чета++ допусна такива при тренировките, но на финала бе стабилен като скала и завърши на второ място.

Трети остана Георги Радев (True Riders), който сподели, че карането му не е минало съвсем гладко, но и не е стигнал до падания.

И както си говорим за квалификацията и финала, отново ще припомня, че тези два най-важни старта бяха забавени заради влошаването на времето точно по обяд. За щастие дъждът бе кратък, а най-лошото (градушката) остана по съседните склонове, където бе станало мътно като в преизподнята. След тази непредвидена обедна почивка (има ли нужда да споменавам колко приятно бе наличието на маси, столове, храни и напитки край финала?) слънцето отново полази по нашия хълм и състезанието продължи, като основният ефект бе повторното размекване на най-проблемните участъци по трасето. Много от състезателите бяха докарани до труден избор дали да сложат гуми за кал или за суха почва…

Преди квалификацията състезателите от Чета++ тренираха отборно по нова формула 2+1. А може би просто Борис Занков тестваше сцеплението в завоя с удвоено тегло?

За съжаление на „Свободно измерение“ им се наложи да демонстрират отборен дух по доста по-сериозен и неприятен повод. Иван Серафимов счупи крака си на участъка с канарите над камъните и бе свален на носилка и откаран към „Пирогов“. Пожелаваме му възможно най-леко и пълно възстановяване от травмата. Още по-лошото е, че Иван бе единственият българин, записан за участие в СК в Леоганг и очевидно ще пропусне този интересен старт. 🙁

Квалификацията донесе лош късмет и за няколко други състезатели. Сашо Илиев от Ram Bikes слезе пеша с извадена от каплата гума.

Ева Димитрова се крепеше върху байка на един крак, тъй като с другия нямаше къде да стъпи – педалът й бе останал в някой камък.

Както винаги, имаше и хора, които бяха дошли единствено да се забавляват. Грешките и загубата на време едва ли вълнуваха Александър Русев, но виж, ако си беше изцапал костюма, кой знае…

Връщам се отново към твърдаците – момчетата в тази група пак доказаха, че са невероятно корави. Времената им са съизмерими с тези на останалите категории. Втори завърши Георги Ралевски.

Най-бърз, след два дни падания и страхотно каране, бе Теодор Тодоров от Варна (КК „Алекси Николов“). Явно пораженията, които отнесоха колелото и екипировката му, бяха оправдани и Тедо пресече финалната линия с време, на което могат да завидят голяма част от хората с дългоходови DH велосипеди.

При ветераните Любомир Тодоров (Drag) бе във вихъра си и грабна първото място, а Софияди Чакравардая (ZLE) най-сетне се качи на подиума, завършвайки втори. Георги Александров, известен още като Джопето, завърши трети.

Конкуренцията в тази категория бе силна, с цели седем стартирали, но всички щяха да видят доста зор, ако този човек, Симеон Стоилов от Ram Bikes, се бе записал в по-горната възрастова група. Симо обаче предпочете да кара с мъжете и се отчете с респектиращото шесто място. Изобщо, в това състезание ясно се видя, че младите са таланти, но и „старите кучета“ има какво да покажат, особено когато трасето изисква повече опит и настройка от страна на участниците.

Като споменахме младите, категория юноши вероятно бе най-оспорваната и подозирам, че това ще се запази и в следващите 1-2 години. Много са силните карачи там, всеки отбор „държи“ поне един-двама от тях и те непрекъснато се редуват на подиума. В Троян най-бърз бе Любомир Недялков от Shockblaze.

След него се нареди Михаил Банов от Ram Bikes, който преодоля болката от натъртената си в квалификацията ръка и се добра до шампанското.

Трети остана Асен Стратиев (Go Ride Kona) – още един младеж, чиято звезда блесна през този сезон и изглежда, че ще има какво още да ни покаже занапред.

А победителят в гладиаторската дисциплина триатлон (каране/басейн/кръчми), отново и без изненада се казва… Андреееей Цолееееееев!