Велорали „Средна гора“ 2009

Макар че това бе „пети сезон“ за тази проява, организирана от велоклуб „Зарата“ към ТД „Сърнена гора“, за мен бе първо гостуване. Дали защото е в края на сезона, или заради нещо друго, но в предишни години възможността да намина към Стара Загора и склоновете на Средна гора северно от нея все ми убягваше. Тази година обаче най-сетне имах късмет нещата да се наредят, за да проверя наистина ли това мероприятие е толкова хубаво, както излизаше от разказите на участниците в предишните години.

Явно още доста хора бяха решили да направят като мен, защото записалите се за участие в надпреварата бяха 68 души, което е значително увеличение в сравнение с досегашните издания. А към тях следва да се добавят и няколко свободно придвижващи се по трасето „туристи“ (какъвто бях и аз), както и немалко придружители на състезателите, затова не е учудващо, че в един момент местата в хижа „Морулей“, която бе ангажирана изцяло от организаторите, се оказаха недостатъчни. Проблемът бе решен с цената на това, че по-голямата част от старозагорци се прибраха по домовете си, макар че със сигурност мнозина от тях предпочитаха да останат за вечерта в компанията на другите участници. Истината е, че организаторите просто не очакваха чак такова засилване на интереса, а и при липсата на предварително записване, нямаше как да знаят колко много хора са решили да оползотворят хубавите почивни дни, карайки в състезанието. Разбира се, нарастващият брой състезатели е повод най-вече за радост, а домакините се зарекоха, че догодина ще са готови да посрещнат още повече хора. 

 

Не мога да пропусна и сериозното дамско присъствие в състезанието. У нас все още рядко се случва в тази категория подиумът да бъде запълнен изцяло, но в Стара Загора стартираха цели седем участнички. 

 

А уикендът беше наистина хубав – топъл и слънчев. Настроението на всички бе добро още от старта, а организаторите се бяха постарали с всичко и заслужиха добрите думи по свой адрес, особено като се има предвид, че броят на хората, помагащи на Николай Костадинов в това начинание, не е твърде голям. Срещу скромна такса те бяха осигурили транспортиране на багажа и нощувка с вечеря. Маркировката на трасето бе отлична и въпреки че през втория ден успях да я объркам цели два пъти, това бе закономерна последица от недостатъчно внимание при спусканията, а не грешка на организаторите. Пък и аз нямах възможност да чуя инструкциите, дадени преди старта, тъй като тръгвах по-рано, за да мога да снимам състезателите в малко по-разреден вид. Всъщност много от участниците, бидейки редовни в това състезание, знаеха маршрута и почти не се нуждаеха от червено-белите ленти, но на някои дори и това изигра лоша шега.

Освен добре маркиран, маршрутът бе и много достъпен като техническа трудност, а и като физическо натоварване. През първия ден преобладаваха черни пътища с плавен наклон, с множество кратки изкачвания и спускания и няколко малко по-дълги, докато вторият етап бе „по-насечен“, с по-стръмни и ясно изразени изкачвания и спускания, но затова пък два пъти по-кратък. Това явно е една от причините състезанието да привлича разнообразен кръг от хора – както добре подготвени спортисти, така и „по-айляшки“ настроени участници, което обаче съвсем не означава, че темпото бе мързеливо за когото и да било. Останах изненадан от скоростта, която поддържаха всички – почти не ми се удаде шанс да снимам някого повече от един път на ден, а на всичкото отгоре, опитвайки се да карам поне със скоростта на групата в средата, след контролата на първия етап вече бях „гроги“ и оттам нататък продължих предимно сам и с доста по-бавно темпо. 

Всъщност по времето, когато аз хапвах локум при контролния пост, състезателите в челната група вече бяха финиширали. Най-добро време и през двата дни даде Тодор Ангелов (Drag) – 2:04 ч за първия етап и 1:16 ч за втория. При жените най-бърза бе Анелия Карагьозян, при ветераните – Фьодор Драголов (Drag), а при юношите – Десислав Неделчев. Пълното класиране от състезанието можете да видите ТУК.

Както казах, още в събота аз се завъртях набързо в зоната на старта и поех с половин час преднина, за да заема позиция за първите снимки някъде извън града. Слънцето се блещеше под най-неподходящия ъгъл, но когато се отдалечих на около 5 км, пътят, който тук вървеше стръмно нагоре, най-сетне изви в подходяща посока, така че да имам добра светлина. Пък и разстоянието ми се стори достатъчно, за да се поразкъса колоната. В това отношение обаче сметките ми се оказаха грешни – първите трийсетина участници минаха пред обектива ми почти накуп и беше повече от ясно, че ще ги видя отново чак при хижата.

В следващите няколко километра се опитах да се движа с прилична скорост, за да не ми избягат останалите, но при втората фотосесия и те се изнизаха. Останах почти последен по трасето и до края на маршрута на практика карах сам-самичък, което, в комбинация с налегналата ме умора, ми се видя сериозно изпитание. Добре че преди финала имаше едно дълго и леко напрягащо спускане по чакълест черен път, което ми помогна да се „освестя“, за да не финиширам със сломен вид. 1150-те метра денивелация за тези 45 км не ми се видяха никак лесни – може би защото дори и спусканията, когато бяха кратки, предполагаха доста въртене и честа смяна на ритъма.

През този първи ден един от най-сериозните стимули за част от каращите бе казанът с боб-чорба, който ги очакваше на финала, приготвен от семейство Бальовски – едни от най-редовните и сърдечни участници в надпреварата. Чичо Лъчо всъщност бе и най-възрастният състезател, а  през тази година успя да се качи и на подиума, заемайки трето място при ветераните. Малко ме е срам, че забравих да снимам тяхната кулинарна награда – при пристигането ми по-голямата част от нея вече бе преминала от огромната тенджера към стомасите на насядалите пред хижата колоездачи, пък и аз се улисах в опустошаването на собствената си порция чорба. 

Вечерта в хижата бе чудесна, въпреки загубата на националния ни отбор по футбол. Топлата нощ, приятната компания и сравнително късният старт на следващия ден предполагаха стоене до късно по масите… или поне докато не свърши едно малко, но сгряващо шише с ракия. 


През втория ден баирите бяха доста по-стръмни и това налагаше промяна в техниката на „каране“…

В неделя явно ми бе писано да се губя. Отново тръгнах преди състезателите и след кратко, но доста стръмно изкачване, се озовах в район, пълен със следи от диви прасета и далечен шум от ловци, излезли да ги гонят. Затова реших да не се приближавам твърде много към дерето, в което слизаше пътя, а и не исках да губя височина, за да мога да направя и някоя снимка с по-обширен изглед. След преминаването на челната група, яхнах байка и се втурнах да ги гоня по нанадолнището. Следваше отново стръмно изкачване, отново снимане и така, докато стигнем следващото спускане, постепенно изостанах. Тук, при второто нанадолнище, направих и първата грешка в ориентирането. На едно място, където черният път излизаше на друг, по-голям и ясен, изобщо не намалих, а директно поех наляво – бърз поглед разкри наличието на следи от гуми пред мен, което означаваше, че това е верният път. Но не би! Три километра по-надолу групичка от няколко души ме пресрещна с недвусмислен жест да обръщам посоката…

Младежите отпрашиха нагоре по баира, а аз останах да се влача назад. Когато достигнах мястото на грешката си, видях съвсем ясна маркировка с цели две лентички, насочваща към невзрачен черен път между няколко храста. Описвам всичко това с подробности, защото е полезно да се знае колко лесно (дори при изрядна маркировка, както в този случай) човек може да изгуби половин-един час и немалко енергия заради това, че не си е направил  труда да намали скоростта и да се огледа на едно кръстовище. 

Последваха още няколко баира нагоре-надолу, като в следващите километри успях да застигна само 2-3 души. Оформихме опашката, тъй да се каже. Последното по-голямо изкачване бе до едно било, след което явно трябваше да се отклоним надясно. Но увлечени в спускането, пропуснахме и този важен момент, така че когато стигнахме горната част на някакво село и не намерихме никаква маркировка, второто ми изгубване бе факт. Нямаше смисъл да се връщаме нагоре, така че с малко питане и доста заобикаляне успяхме в крайна сметка да финишираме последни в парк „Загорка“. Единственото, за което съжалявах, бе пропуснатото последно спускане, което по думите на Ники Костадинов и някои от участниците е било най-хубавото за целия ден.

Последваха награждаването, благодарностите, сбогуването и заричанията за догодина. Едно от последните състезания за сезона в един от последните топли и сухи уикенди за годината… предвид студа, който дойде само два дни по-късно, мисля, че участниците в петото велорали „Средна гора“ могат да са повече от доволни!