Велорали „Узана“ 2009

На 20-21 септември габровският колоездачен клуб „Исполин“ организира едно хубаво състезание, което се надявам да има продължение и в следващите години.

 

Всъщност името на проявата бе Национална екоинициатива Велорали „Узана“ 2009 и идва да покаже, че двата състезателни дни (20 и 21 септември) не бяха единственото „съдържание“ в програмата – тя включваше също така детско състезание на 21-ви, несъстезателно каране на 22-ри, множество  съпътстващи забавления и занимания през почивните дни, включително катерене на изкуствена стена, конкурс за снимки, пешеходни преходи и т.н. И все пак повечето хора бяха дошли именно заради състезанието, чиито двудневен формат съвсем не бе лек, въпреки че се караше основно по черни пътища. Двата етапа по около 50 км включваха преодоляването на доста метри по вертикал, като в някои случаи наклоните бяха наистина душмански, а към предизвикателствата можем да прибавим и размекнатата кална настилка, преобладаваща в първия ден – тя направи карането в неделя по-трудно, отколкото на следващия ден, макар че по замисъл трябваше да е обратното.

 

Въпреки че не карах цялата дължина на маршрута, имах възможност да добия представа за трасето и през двата дни и, честно казано, останах очарован от района и възможностите за каране, които предлага. Първият етап започваше с изкачване до вр. Исполин, на който е кръстен габровският клуб, последвано от дълго спускане до местността Тота Венкова (името идва от близкото училище, кръстено на известната габровска лекарка), където бе ред отново на изкачване по разкалян черен път. По него състезателите достигаха до хижа „Партизанска песен“, където мнозина от тях бяха отседнали и за нощувка – през тази точка те преминаха два пъти в рамките на деня, тъй като се качваха до местността Корита и след това се връщаха обратно, за да поемат за последно нагоре от хижа „Хлебна“ към Посетителски център „Узана“, където бе старт/финалната зона. Маршрутът за втория ден също започваше оттам, изкачваше се в близост до вр. Исполин, след това се спускаше към хижа „Хлебна“ и продължаваше надолу към яз. „Христо Смирненски“ – на практика втория етап представляваше една чудесна панорамна обиколка на водоема с поглед от околните била към него. От с. Недевци до Узана обаче на състезателите едва ли им е било до красиви панорами, тъй като трябваше да се преборят с изнурителен 15-километров баир, минавайки отново през контролните пунктове от предишния ден.

Като цяло, организаторите от клуб „Исполин“ в партньорство с община „Габрово“ се справиха отлично с провеждането на надпреварата, особено като се има предвид, че им бе за пръв път. На контролния пункт „Тота Венкова“ състезателите можеха да се подкрепят с плод или вафла, преди старта получаваха подробни инструкции за трасето и като цяло габровци се показаха много гостоприемни и отзивчиви към всеки, който бе уважил проявата им. Всички участници, и дори кибиците като мен, получиха пликчета с подаръци, сред които и една забавна книжка с габровски хумор, а наградите за победителите бяха парични, което в България все още се среща сравнително рядко. 

Маркировката почти по цялото протежение на маршрутите бе ясна и единствените проблеми в това отношение възникнаха в първите няколко километра на двата етапа, т.е. около местността Узана, като в някои от случаите липсата се дължеше на човешка намеса. За да са сигурни, че няма да има проблеми, организаторите и през двата дни изпратиха още преди старта хора по трасето, които да проверят и възстановят маркировката, където се налага, като не успяха да покрият само въпросния периметър между Узана и вр. Исполин. 

Едно от нещата, които направиха най-силно впечатление в това състезание, бе карането на белгиеца Уоутър Клепе,  който е шампион в дисциплината маратон в страната си и е участвал в не едно и две престижни международни състезания от този тип. По стечение на обстоятелствата Уоутър ще живее в България цели 4 години и със сигурност тепърва ще участва в още много прояви, но това бе първия му досег с нашата състезателна сцена. След него всички определения за Клепе гравитираха около понятия като „машина“, „нечовек“ и други такива. Уоутър даде най-добро време и в двата дни, при все че в първите няколко километра му се налагаше да изчаква останалите, заради споменатите проблеми с маркировката, а през втория ден спука и гума, което позволи на 4-5 души да го изпреварят за кратко. Може да ви прозвучи пресилено, но истината е, че аз за първи път виждам отблизо и на живо ХС състезател, който да кара на толкова високо ниво. Мисля, че и повечето български състезатели досега не са срещали подобна конкуренция, не и на родна почва, така че присъствието на Клепе може само да им е от полза. А имайте предвид, че Уоутър не е професионален състезател, категорията на лиценза му е „хоби“ и човекът не си изкарва хляба с колоездене – само бива спонсориран с велосипед и резервни части. 

Бих могъл да ви разказвам за този интересен белгиец още много (най-малкото защото пътувахме заедно до Узана и обратно), но все пак репортажът е за състезанието, а в него участваха още поне петдесетина души… Всеки  от тях имаше своята мотивация – за някои това бе добро класиране в челото, за други просто успешно завършване на двата етапа и добре прекарани вечери с приятели. Моята цел пък бе да отразя всичко това, така че в следващите редове ви представям краткия си разказ за трите дни в красивата и дива планина над Габрово…

Че беше дива се убедихме още на път за хижа „Партизанска песен“, когато около 1 ч през нощта видяхме последователно две сърни. А когато на следващия ден насред черния път се натъкнах и на една мечешка „торта“, вече бях убеден, че съм попаднал в естествена „зоологическа градина“. Вечерта габровци ми разказаха, че в района имало няколко мечки (за щастие никой не беше срещал някоя от тях очи в очи), а при маркирането предишните дни се натъкнали на стада елени и сърни. Не ми спестиха и разказите за срещи с цели семейства диви прасета… В неделя и понеделник обаче баирите наоколо бяха пълни най-вече с двуколесни нашественици, облечени в своите шарени спортни екипи и състезаващи се за първото място в първото МТБ състезание по тези места. 

Обстоятелствата наложиха да тръгнем от София чак след 9 ч вечерта в събота, затова и пристигнахме в Узана в твърде късна доба. Въпреки това организаторите ни изчакаха търпеливо и дори след нашето настаняване в леглата, те продължиха да се подготвят за следващия ден.

След няколко часа слънцето се ококори над планината, което бе чудесно след предходните дъждовни дни. Закусихме, придвижихме се до старта (нашата хижа бе на няколко километра от Посетителския център) и всеки започна да се подготвя за заниманията си през деня. Преди участниците да стартират, кметът на Габрово ги поздрави и дори прозвуча националния химн, след което състезателите се отправиха по трасето.


Както е обичайно за българските състезания, участниците на старта съставляваха доста разнородна група хора, обединени от желанието да пробват силите си срещу останалите или срещу планината.

Аз пък минах напряко, за да ги пресрещна при спускането от вр. Исполин и може би улучих най-разнообразния километър за фоторазходка – черният път от хубав и гладък се превърна в каменист горски, след това имаше една огромна локва, която някои дори се осмелиха да щурмуват, а накрая пътят се стесни почти до пътека и тръгна стръмно надолу, покрит с коварно пързалящи се натрошени камъни. Точно тук станах свидетел и на едно падане – за щастие човекът  не се нарани твърде сериозно и продължи.

След този първи „ловен“ участък се върнах обратно до финала и оттам се спуснах до хижа „Партизанска песен“ по същия черен път, по който състезателите щяха да се изкачват до финала по-късно. Изобщо не им завиждах – на места наклонът бе сериозен дори и в посока надолу. Впоследствие разбрах, че някои са кръстили този участък „Стената“. 

Тъкмо когато пристигнах при хижата, Уоутър Клепе се появи, окалян до ушите и в обичайното си добро настроение. Вярно, че и аз се бях размотавал доста, но и неговото темпо бе по-бързо, отколкото някой очакваше. Разменихме 2-3 думи и белгиецът отпраши в гората. След няколко минути се появи и Недко Дянков – участникът с второто най-добро време за двата дни. Направих още няколко снимки на водещите състезатели, след което ги последвах по трасето в компанията на няколко габровци, с идеята да направя обиколката през Корита и да се върна обратно при хижата. Пътят в гората първоначално бе много приятен, но когато достигнахме едни стръмни участъци с лепкава кал, започна да става трудно. По-нагоре обаче и доста красиво, въпреки насъбралите се облаци. Въпросната обиколка бе едва 15-20 км, за целия ден отчетох около 30 и въпреки това изпитах известна умора, което ми помогна да си представя какво им е било на състезателите с два пъти повече изкачване по „меките“ пътища, при това с доста по-сериозно темпо. 

 

Когато отново излязох при хижата, Уоутър отдавна бе финиширал в Узана с време малко над 3 часа и вече похапваше на терасата. Много други също бяха приключили с първия етап – някои миеха велосипедите си, други си почиваха. Когато обаче се изкачих до Посетителския център, за да си взема колата, последните все още не бяха завършили. Скоро и това стана и се оказа, че и най-бързият (Уоутър), и най-бавният (Владо) участници в първия етап са сред пътниците в моята кола. Покрих класирането от първо до последно място, тъй да се каже. 

На втория ден и двамата повториха постиженията си. Преди това обаче изкарахме една чудесна вечер в хижата и се наспах юнашки като за цяла седмица, за което допринесе и отлагането на старта с един час, наложено от съвсем други причини. То бе добре дошло и заради това, че позволи на слънчевите лъчи да затоплят малко гората, преди състезателите отново да я огласят със скърцане на спирачки и търкане на гуми при дългото, стръмно и скоростно спускане от Узана към яз. „Христо Смирненски“. Мен ме беше налегнал големият мързел и през целия ден се придвижвах основно с колата, отчитайки едва няколко километра по трасето. Даже ме е срам да напиша колко точно! Затова пък те бяха едни от най-жиповисните, с изглед към синята повърхност на язовира и обикалящите го била, по които минаваше и маршрутът на състезанието. Ако имах бинокъл, сигурно щях да мога да наблюдавам карането и от отсрещната страна.

От моята обаче бе не по-малко интересно. Пред мен стоеше едно дълго вълнообразно било, по което минаваше черен път – на места равен, а на други толкова стръмен, че май само мотор можеше да се изкачи. Оказа се, че и Уоутър Клепе може. Всички останали прибягнаха до бутане в тази отсечка, което на мен ми изглеждаше повече от нормално с оглед натрупаната умора – това бе средата на маршрута и средата на дългото изкачване и аз искрено се радвах, че не съм на мястото на участниците в този момент. Интересното бе, че въпреки по-голямата денивелация и споменатия изтощителен баир, всички състезатели определиха втория ден като по-лек, вероятно заради липсата на кал по трасето. За това свидетелстват и по-бързите времена от втория етап.

Както споменах, в понеделник се проведе и състезанието за деца, непосредствено около Посетителския център. За различните възрастови групи бяха подготвени няколко трасета, а броят на малчуганите бе внушителен – двайсетина. Родителите или други роднини на някои от тях участваха във велоралито, така че проявата си стана направо семейно събитие за много от присъстващите. „Дребосъците“ показаха не по-малко спортен хъс, заради което заслужено получиха награди и място на почетната стълбица. 

Няма да изреждам пълното класиране от велорали „Узана“, тъй като можете да го видите в сайта на състезанието на адрес:
http://www.velouzana.com/programa/klasirane.html

Ще посоча само първенците в отделните групи и тяхното сборно време от двата дни:

Мъже
1. Уоутър Клепе – 5:56.23
2. Недко Дянков – 6:37.35
3. Йордан Дончев – 7:28.10

Ветерани
1. Фьодор Драголов – 7:16.57
2. Николай Дянков – 7:41.40
3. Станимир Гюров – 8:32.02

Жени
1. Анелия Карагьозян – 9:57.39
2. Таня Тодорова – 10:16.51

Юноши
1. Ален Драголов – 7:42.21
2. Асен Петров – 7:46.58
3. Искрен Узунов – 8:11.46

Девойки (те караха по малко по-къси маршрути, около 40 км за всеки от дните)
1. Анита Денизова – 9:04.04
2. Деница Дянкова – 10:02.40


Дори към края на втория етап, въпреки натрупаната умора, повечето участници продължаваха да преминават с усмивка на уста. На снимката е победителката при жените – Анелия Карагьозян. На долната пък е най-младият участник – Нако Георгиев, на 14 години.

Организаторите бяха предвидили подаръци и за най-възрастния и най-младия участник, но гвоздеят в програмата на награждаването се оказа призът за Владо: 

 


Обща снимка на победителите в отделните групи и част от организаторите


Третият ден не бе състезателен и почти никой не остана за него. А всъщност това бе може би най-хубавото каране. Маршрутът бе лек, живописен и ни преведе през цял куп забележителности в района, като действието се развиваше под галещите лъчи на слънцето, което бе затоплило въздуха чувствително в сравнение с предишните два дни. Получи се същинска туристическа обиколка, гарнирана с някои много приятни моменти при спускането. 

 

За изходна точка използвахме географския център на България, който се намира в рамките на местността „Узана“ и е маркиран с малък паметник.  Оттам поехме по хубав черен път леко надолу и леко нагоре, за да достигнем вр. Шипка, където пекарахме доста време в съзерцание на билото във всички посоки. За жалост при спускането от върха Владо помля задния си дерайльор и ухото на рамката барабар с няколко спици, което го принуди заедно с дамата в компанията ни да се спусне до Габрово по шосето. 

Ние пък се спуснахме до Соколския манастир – едно чудесно място, до което ни отведоха игрива горска пътека и бърз черен път.

Оттам продължихме към Етъра по една пътечка, която сама по себе си е в състояние да ти направи целия ден хубав – остри серпентини, корени, стъпала – макар и кратка, тази част от карането определено бе най-запомнящата се. За съжаление нямахме време да влезем в Етъра, но нищо – следващия път…

Всичко завърши с една огромна пица и много добро настроение в магазина на Веско Денизов, който се явява и нещо като щаб-квартира на велоклуб „Исполин“.  Както се досещате, трудно си тръгнахме оттам и отново се върнахме в София чак посред нощите, но тези късни прибирания обикновено означават само едно – че карането и преживяването си е заслужавало!