Велорали „Черни връх 2007”

Поради липса на кой знае какви умения и запаси от сили в посока нагоре, аз потеглих около час преди участниците с ранния автобус към Алеко, в който с двама души от оргнизаторите, които трябваше да стоят на пост на Черни връх, почти се натровихме от дизеловите изпарения, които се носеха на талази в стария „Чавдар”. За сметка на това бутането към върха ни позволи да възстановим баланса, вдишвайки с пълни дробове студения планински въздух. А когато най-сетне достигнахме заветната точка, без никакво колебание започнахме инспекцията на чайната и някои важни позиции от менюто там. А навън беше направо мразовито!

По това време състезателите вече бяха стартирали, макар и със закъснение от около 40 минути, както разбрах впоследствие. Ето защо първите участници пристигнаха на върха по-късно от очакваното. Както може би сте прочели в „първите вести” от състезанието, Богдан Бояджиев спечели и приза за най-добър катерач. Именно неговият силует пръв се появи в подножието на върха. Улисан в снимането, изобщо не разбрах защо Боби ръкомаха (помислих, че просто ме поздравява), нито пък чух виковете му. Едва когато приближи достатъчно разбрах, че иска да ми покаже нещо зад мен – обърнах се и забелязах как друг състезател спринтира с велосипед на рамо по пряката пътека към върха. Постовете горе също го видяха и затова впоследствие най-добро време при изкачването бе признато на Боби, тъй като пряката пътека не бе включена в маршрута и маркировката ясно следваше обиколния черен път.

И докато съм на тема „контролна точка Черни връх”, ще спомена и за критиките, изразени от някои участници след надпреварата по повод на това, че крайният час за преминаване през този пост не е бил удължен, въпреки че стартът се е забавил с повече от половин час и че това реално е лишило повече или по-малко хора от шанса да завършат състезанието. Тъй като не съм присъствал нито на старта, нито на затварянето на контролата, ми е трудно да коментирам по категоричен начин ситуацията – факт е, че при подобно съкращаване на времето някои от по-бавните участници няма как да преминат през контролата навреме, но е също толкова важно да се помисли и за тяхната безопасност, т.е. за това, че ако закъснеят на Черни връх и после се случи нещо при спускането, което е технично и уморително, времето за реакция преди здрачаване остава все по-малко. Така че може би е най-добре следващия път просто да се „гони” навременен старт!

По-горе споменах за маркировката… организаторите за пореден път се сблъскаха с трудностите, познати и от предишни години. Макар че лентите и знаците бяха поставени буквално предишния ден, пак се намериха „добронамерени” посетители на планината, които бяха премахнали лентата от едно ключово място и там отново имаше много хора, които поеха по грешната пътека. Тъй като вината за това не е тяхна, времената им бяха зачетени, още повече че двете пътеки са съвсем равностойни като време за преминаване (едната е предимно бърза, но по-дълга, другата е с десетки серпентини и доста по-бавна). Може би за догодина е добре да се предвиди нарочен пост за това място, макар че подобни съвети лесно се дават, но трудно се следват, като се има предвид дължината на трасето и многото други точки по него, изискващи наличието на човек край тях. Както сте се убедили от прочетеното дотук, организацията на подобно състезание не е просто нещо – въпреки това смятам, че Веломания се справиха на ниво с тази задача и макар че винаги могат да се намерят пропуски и недоволства, като цяло настроенията бяха в положителна насока и се получи хубаво състезание, обилно полято с бира след финала.

А с разказа докъде стигнах? А, да, до спускането… какво повече да кажа за него… според мен ако човек живее в София и обича поне малко карането по технични терени, е направо задължително да си доставя веднъж годишно удоволствието от карането по втората част от маршрута. Високопланински и горски пътеки с най-различна степен на трудност формираха тази част от трасето и накараха едни да носят колелата си тук-там, а други да карат с постоянна усмивка на лицето си, въпреки че натрупаната умора от изкачването със сигурност е направила нещата още по-трудни за всекиго.

Надеждите ми да направя достатъчно снимки в някои ключови горски участъци бяха попарени заради споменатата вече липса на една от лентите и преминаването на част от състезателите по друга пътека. Затова не се учудвайте, че повечето кадри са от високите открити части между Черни връх и Конярника.

Богдан Бояджиев завърши с впечатлавящо време: 3 часа 11 минути и 45 секунди! Това му донесе първото място в категория мъже (класирането до трето място в отделните категории ще намерите в края на статията). От стартиралите 86 участници в рамките на обявените контролни вреена завършиха 59. Сред останалите имаше всевъзможни случаи – такива, които упорито преминаха цялото трасе, макар и извън официалното класиране; такива, които напуснаха състезанието по-рано и дори такива, които объркаха маршрута и откриха неподозирани нови пътеки на Витоша. По-важното обаче е, че почти всички участници вероятно имат своята история, която да разказват… до догодина по същото време.

Класиране:

Отборно:
1. Зарата – Горгона (Петър Дачев-Николай Костадинов)
2. Тодор Ангелов-Атанас Миков
3. “Казанлък” (Иво Илиев-Цветомир Младенов)