Рано-рано се събудих. Стопанките вече шетаха. Към 7ч дабата започна да се пълни. Навън местните малчугани бяха налазили вече колелата. Едвам ги откачихме.
Поехме към Ле. Карахме много бавно. То пътят беше бърз, но спирахме да снимаме сто пъти. Все пак за първи път попадахме в типични ладакхски села, дотогава бяхме виждали единствено военни лагери и крайпътни даби. Селата оттатък Баралачала бяха към района на Лахаул и Спити, където хората бяха по-близки до индийците, отколкото до планинските народи на Тибет. Дузина ступи подминахме по пътя си, някои от които бяха кацнали на непристъпни места, високо над селата. Белите им варосани стени се открояваха на фона на ръждиво-лилавите склонове на планината.
Пътят надолу ни вкара в каньона Джая. Геологията и тук беше смазваща откъм форми и цветове. Времето се менеше, ту светлина ни обгръщаше, ту всичко се смрачаваше. От един момент нататък започна да ни лашка насрещен вятър и нещо почна да ни щрака пипето, че нещата не отиват на добре. Карайки, застигнахме номадите, които видяхме на Море плейнс. Групата им се движеше стегнато и няколко пъти ни настигаха и подминаваха.
От 4260м при село Румце слязохме на 3500м при Упши. Там за първи път срещнахме река Инд и свирепия насрещен вятър. В долината падна голяма борба. По едно време направо се отчаяхме, защото заковахме отново на заветните 6-7км/ч. Няколкото баира, гарнирани със силния вятър, ни изцедиха силите. В крайна сметка се докопахме да Кару, където заседнахме в една даба. По примера на група италианци си поръчахме за обяд “момо” – нещо като равиоли, пълнени със зеленчуци или с месо. През това време вятърът довя дъжд и го разпръсна над градчето. За по-малко от час всичко се оттече. Вече с пълни тумбаци, при поутихнал ветрец, почнахме да мачкаме километрите към Ле. Вдигнахме скоростта. Направо се гонехме.
Пустиня – така бих описал долината на Инд и планините откъм Ладак. Там, където имаше села, имаше и растителност. Навсякъде другаде властваше камъкът. По средата на огромната долина стърчаха няколко самотни хълма. Приближавайки към тях, успяхме да различим манастирите Стакна и Тиксе, кацнали на тепетата. Бяха като самотни кораби сред морето от камъни и вълните от планини.
В едно от китните села преди Ле се случи единственото ни велосипедно премеждие. Офанайм Дачев спука гума. Как го беше нацелил единствения трън на пътя, не знам, но изкара от гумата е те толчав трън! Лепи, монтирай, бегай!
Приближавайки към Ле, трафикът се усили. Финалните 9км бяха направо смазващи – як баир, непрестанен вятър и тежко движение. Като капак заваля отново.
В Ле стъпихме по тъмно. По улиците щъкаха стотици хора, отсякъде пъплеха коли и мотопеди. За едната бройка един келеш с джип да ме хвърли в една канавка. Искахме да стигнем до Чангспа, там се надявахме да намерим приличен хотел. Първите ни опити да ни упъти някой удариха на камък. Общо взето на самотек успявахме да се придвижваме в правилната посока. В един момент в тъмното и дивия трафик изгубих Явор. И когато бях решил вече да обръщам, какво да видя, до Явор крачи нашият приятел Джон! Беше невероятно щастлив, че ни вижда. Явор после ми описа случката с него. Докато вървял сред тълпата, от тъмното някой започнал да крещи “Bulgarians, bulgarians”. Всичко живо замлъкнало и тогава Явор зърнал чичо Джон, ухилен до уши.
С помощта на чичо Джон успяхме да открием хотел. Хотел “Гоба” се намираше в покрайнините на Ле. Дали не беше спрял тока, не помня вече, но трудно открихме човек, който да ни настани. В крайна сметка от една от стаите излезе младо момиче, което ни помоли да изчакаме, докато намери “мениджъра на хотела”. Мениджърът се оказа младеж, видимо по-малък от нас. Цената за стаята, която обяви първоначално, беше 400 рупии, но като разбра, че сме преодоляли Манали – Ле с колела, намали сумата на 300 рупии. Ето още един повод да празнуваме. Да, ама с какво? И тогава нашият английски приятел се хвърли жертвоготовно в дъжда да купува бира. Истински подвиг, защото навън си пердашеше студен напоителен порой. И така, в стаята си направихме едно малко банкетче – бира, чай, пастърма, “бизгвиди”, стафиди… ромец. До късно приказвахме. Джон беше видимо развълнуван и щастлив от това, което сме направили и, разбира се, че ни среща отново. За съжаление той си заминаваше още същата вечер за Манали. Сбогувахме се и си пожелахме пътищата ни да се съберат отново.
{gallery}trails_travel_old/ar093_part13{/gallery}
