Ladakh 2006, част 1 – Как започна всичко…

Какво дирихме с колела из Северна Индия и как понякога мечтите стават реалност. Ще ми позволите с това префърцунено и спънато начало да започна разказа за велосипедната ни одисея в Ладак. За да няма недоразумения обаче, преди това ще вметна нещо, което напоследък често ни питат с Явор. „Имаше ли духовно измерение това ваше пътуване? Все пак посетихте Ладак, известен и като Малък Тибет и т.н.…” Като възпитани момци, за да не носим “кладенчова вода” отдалече, ще обясним, че просто искахме да покараме колела в Хималаите и Каракорум, да си повеем “байрака”, да подивеем. Пък каквото стане…

…а ето какво се случи и как започна…

Всичко започна преди 2 години когато Владо Руменов ми подхвърли в Коледната нощ идеята „абе що не се поразтъпчете из Ладак”. Ние тогава се готвехме да мръднем до друга централноазиатска страна, но поради внезапно влошилото й се “държавно здраве” се отказахме в последния момент. Така насочихме вниманието си към Ладак. За това време събрахме огромно количество информация – докопахме се до топографски карти в интернет, Жорката ни даде все още топлото издание на пътеводител за района, брат му на Явор изпрати картата на Ладак и Занскар и идеята се оформи от самосебе си – да прекосим с колела най-високото шосе в света, разположено в индийските щати Химачал Прадеш и Джаму и Кашмир. Като освен това опитаме да излазим един от най-високите шосейни проходи в света – Кардунг Ла (5606м).

За изходна точка на “въздушната магистрала” се приема град Манали /2050м/, а финалът е в мистичния Ле /3500м/, главен град на Ладак. Между старта и финала се издигат като стени пет прохода с височина от 3975м до 5360м. Самата мисъл да караме колела там на височина 4000 – 5000 метра направо възпламени въображението ни. И падна голямо чесане на езици. Тогава най-много се харчеше бирата и други питиета.

Времето обаче летеше. До средата на май месец се оформи групата. И то каква! Двама! Още през февруари се сдобихме с дисаги. Някъде тогава написахме едни дълги списъци с нужната ни екипировка, налична и липсваща. Подготвихме проект, с идеята да търсим спонсори, които да подкрепят начинанието. Дори го разпратихме тук там. Впоследствие този ход даде резултат.

С колелата възникнаха някои технически питанки, основно свързани с това, дали да ходим с твърди вилки или да бъдем със “суспенция” отпред. Бяхме чели, че повечето колоездачи предпочитали да мерят трасето с “твърдаци”. Тази постройка обаче нещо не ни допадна и затова заложихме на амортисьорните вилки. И не сгрешихме. Другият спор беше свързан с това, дали да разчитаме на нашите алуминиеви рамки или да търсим Cr–Mo. Това притеснение от самосебе си отпадна. Просто трябваше да внимаваме.

Нещата станаха още по-сериозни, когато нашата инициатива се превърна в клубна проява на Спортен клуб “Мусала” към ТД Черни връх, на който двамата сме членове. Това стана благодарение на Валя и Никола (експедиции “Талай Сагар” и “Кедър Доум” в Индийските Хималаи), които на всичкото отгоре ни свързаха с техния човек в Индия г-н Брар и ни осигуриха манджата, примуса. Е, ще си кажете, абе вие какво направихте изобщо! Отговарям, пиехме бирички и дрънкахме часове наред! Шегата настрана, но се започна една ежечасова кореспонденция с Брар, който в един момент обаче изчезна. И се появи чак в Нова Зеландия. Щафетата я пое неговия съратник Суджит, който беше също тормозен денонощно с въпроси.

Средата на юли дойде, а ние още наливахме биричка по капаните и раздувахме щуротии. Тогава в един прекрасен слънчев следобяд събитията тръгнаха с друга посока и скорост. Обадиха ни се от Атлантическия клуб. Повече от месец мина откакто им бяхме оставили проекта. Изненадата беше пълна. Хората бяха вече уредили чрез Министерство на външните работи посрещане и настаняване в посолството на България в Делхи. Работата стана дебела. Машината се задейства и в рамките на 5 дни се сдобихме и с визи и със самолетни билети. Дотогава бяхме провели и предварителни разговори за подпомагане с екипировка от магазините “Стената” и “Red rock”. Когато всичко вървеше с бeсни темпове и нещата придобиваха все по реални очертания се случи едно събитие, която ни върна на земята. Откраднаха колелото на Явор! Обаче съдбата си знаеше своето и в лицето на Грозданка от ТД “Черни връх” изигра решаваща роля. Тя просто беше изпратила в точния момент проекта на “Веломания” и хората проявиха интерес към налудничавата ни идея. Свързахме се с Людмил от “DRAG”, направихме среща и след седмица имахме сглобен нов байк, резервни части и екипировка. Като по филмите.

Два дни преди да “отлепим” за Индия събрахме цялата екипировка и направо се сепнахме от камарата дрехи, резервни части, джунджурии, дреболии…. Как ще я съберем в дисагите беше почти ясно, но как щяхме да я транспортираме в самолета?! Говоря за свръхбагаж! Цената на Аерофлот за 1кг свръх багаж бе 9 евро. На нас ни се събираха доста отгоре. Мъка, мъка!

Беше петък около 22 часа, когато пред нас спря Чачи, който пристигна чак от Чехия, специално да ни донесе непромокаеми компресионни чували. Впоследствие те се оказаха безценни.

Последни бири, мастички…

Събота, 19 август. Дойде и последният ден, пардон, полуден в България. В последната минута успяхме да се качим с Явор в буса за самолета. Причината – Летище София нямаше толкоз голям рентген, за да провери кашоните с колелата. Бесен митничар ни нареди да разопаковаме – могли сме били, тротил за “два Ре-Па” да наблъскаме в тези кашони! Иначе, казусът със свръхбагажа го реши Никола. Благодарим ти!

И така самолет №5, давай газ за… не се римува. Връщане назад нямаше. Индия да му мисли!

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>