Паралелна Вселена – Пампорово 2006

Безспорно заслуга за уютното усещане имаше не само обгръщащата свежест на планината, но и луксозният четиризвезден хотел „Белмонт”, който стана домакин на проявата. Признавам си, рядко ми се случва да попадна в стая (всъщност беше апартамент) от такъв клас, така че нямам база за сравнение, но едно е сигурно: едва ли има участник, който да се е чувствал некомфортно в чистите и удобни стаи. В пакета бяха включени и три закуски и вечери, които също бяха на много добро ниво, както и цялостното обслужване.

Основен спонсор и съорганизатор на състезанието бе и „Веломания”ЕООД, производител на велосипедите Drag, които осигуриха част от наградния фонд и финансираха изработката на табелите за маркиране и други елементи от организацията. Сред съорганизаторите бе и пловдивският магазин „Тандем”. Списъкът със спонсори и медийни партньори е доста дълъг и може да бъде видян на сайта на състезанието. Струва си да им хвърлите един поглед, тъй като тези фирми са помогнали повече или по-малко за осъществяването на любимата на мнозина проява и за осигуряването на наградния фонд, който бе доста сериозен.

От гл.т. на формата, организацията и регламента на състезанието тази година някои неща се случиха за първи път. Може би най-важно място сред тях заема базирането на проявата на едно място с три етапа, разположени наоколо, с едно и също начало и край. Това до известна степен промени някои характерни особености на надпреварата и то не от състезателна гл.т., а по-скоро от „туристическа”, но във всички случаи е безспорно, че за организаторите този вариант е по-лесен, което е важно заради нарастващия брой участници всяка година. За самите състезатели подобен формат също има предимства с оглед на багажа, който могат да вземат със себе си и по-добрите условия за почивка и възстановяване след всеки от тежките дни. Но този пръв опит като че ли донесе и основните недостатъци в организацията на тазгодишното състезание. Много хора успяха да се изгубят, т.е. да объркат маршрутите и голяма част от тях отпаднаха от състезанието, тъй като след това нямаше как да наваксат изгубеното време и да влязат в контролите. Основната критика като че ли бе към маркировката, макар че по моему основният проблем не беше в табелите и лентичките, макар че имаше и места, където те можеха да бъдат поставени по-добре. Самите табели, този път бели на цвят и по-малки от миналогодишните, бяха по-трудни за следене, но все пак при достатъчно внимание и спиране за ориентация, „правият път” бе ясен (все пак жълтите табели май са за предпочитане). Според мен най-големите проблеми всъщност възникнаха заради това, че в два от дните (особено първия) маршрутите правеха осморки (това си е нормално, при положение че стартът и финалът трябва да са на едно място), при което имаше участъци с маркировка и в двете посоки, както и кръстовища, на които имаше повече от една табела и човек трябваше да прояви наистина голямо внимание и досетливост за вярната посока. Би било добре в бъдеще да се помисли на такива кръстовища да има постове, които да указват вярната посока, а също и да бъдат осигурени повече хора при маркирането, тъй като двама души, колкото и да се стараят, е трудно да покрият 200км, обозначавайки всяко кръстовище по идеален начин. Останалите аспекти на организацията според мен бяха на добро ниво, макар че винаги има какво още да се желае – стартовете бяха навреме, контролите изпълняваха задачите си (но известна критика може да се отправи за това, че те си тръгваха след преминаване на последния състезател, преминал успешно предишната контрола, т.е. не дочакваха участниците, които вече са извън състезанието, но все още потрасето), някои пропуски от предишни години бяха отстранени (например резултатите биваха обявявани скоро след затварянето на контролата, проблеми с времеизмерването нямаше), имаше и техническа поддръжка, осигурена от Ram Bikes. Смятам, че в крайна сметка се получи добро състезание, но все по-големият мащаб на проявата ще изисква в бъдеще и повече хора, които да се включат в организирането й. За съжаление това е свързано и с повече финансов ресурс, който традиционно е кът по нашите ширини, но аз съм оптимист. Затова завършвам тази част от статията с поздрав към организаторите и хората, които им помагаха, тъй като независимо от критиките, те успяха да сътворят за пореден път незабравими преживявания за десетки хора!

Ето как протекоха трите дни на надпреварата…

Ден първи, 7 юли След настаняването предишната вечер, което продължи до след полунощ, състезателите трябваше да застанат на старта пред хотела в девет без двайсет. Аз пък го направих още по-рано, тъй като ме качиха с кола до края на първия баир по един асфалтов път, чиито наклон ми бе добре познат от преди и нямах желание да го опитвам повторно. Безоблачното небе предвещаваше страхотен ден, а гледката от вр.Мечи чал към вр.Снежанка ми бе достатъчна, за да прекарам и цял ден на това място, ако се наложи. Скоро след мен пристигна и първата контрола, така че оставаше да се появят само състезателите. Първите го направиха с очакваното от мен темпо и след като им направих по 1-2 снимки, поех след тях по билните черни пътища, следвайки табелите и лентите. Спусканията и изкачванията се редуваха, както и изгледите към един или друг дял на Родопите. Въпреки желанието ми да се задържа на предни позиции, спирането за снимки изяде бързо преднината ми, тъй като цели групи от пъстро облечени участници ме задминаваха накуп. По едно време най-сетне ме настигнаха и по-спокойно каращи дружки, с които побъбрихме, покарахме и поснимахме. Пътят все така вървеше по билото и човек нямаше как да знае колко е дълго поредното изкачване или спускане. Денивелацията и километрите се трупаха и аз постепенно забавих темпо, но тъкмо навреме стигнах до м.Глухите камъни, откъдето следваше дългоочакваното спускане към х.Скалните мостове. Пак хапване и мързелуване (нали не гонех контроли) и после суррррр… надолу по чудесна горска пътека, която за жалост се оказа по-кратка от очакваното и продължи под формата на разкалян черен път с дълбоки коловози до хижата. Е, оцелях без да си променя много цвета и се отправих към втората контрола при х.Чудните мостове, където отново се отдадох на мързела си и като прилежен турист се разходих до изумителните природни образувания. Всъщност маршрутът продължаваше с изкачване по малкия скален мост, след това още изкачване в гората и табелата с удивителен знак ни извести, че е време да отново да свалим седалките. Разбира се, последва страхотно спускане, а когато то свърши, сe озовахме пред най-бруталния участък за деня. Тук трасето минаваше по тясна просека във високите треви, прокарана от самите колоездачи преди нас, към дъното на едно дере и се изкачваше по същия терен от другата му страна. Именно втората част ни затрудни, тъй като бутането в следобедната жега по стръмния склон… си е бутане, та знае ли се! Проблемът бе, че когато свърши тревата и се появиха първите дървета (и нещо като напречна пътека), нашият път продължи право нагоре по склона, следвайки един улей, използван за влачене на дървета. Тук вече мъките станаха кански, а напредването понякога се измерваше в 1-2м за минута. На всичкото отгоре пресякохме още един черен път, вървящ си хоризонтално по склона, но, уви, маршрутът не минаваше по него. Не знам колко време ни отне този склон, но със сигурност поне един час. Накрая, плувнали в пот, излязохме на поредния черен път и този път единственият вариант бе наляво към едно сечище, където с известна доза несигурност поехме по добре скрита пътека, която очаквахме от много време и, за щастие, тя не ни разочарова. Тясната ивица пръст се виеше с лек наклон надолу и се превръщаше от време на време в плитък улей или поточе. Този дар на природата ни отведе в с.Забърдо, където бе третата контрола. Оттам мен ме взеха с кола (ей, срам нямам!), а спътниците ми се отправиха по изнурителното 10км изкачване към х.Изгрев, последното голямо за деня. Следваше и голямото спускане към с.Стойките, което някои направиха за втори път, след като сутринта се бяха объркали в онази посока. Накратко, първият ден бе много сериозен и се превърна в „цедка” за участниците. Жалкото е само, че голяма част от отпадналите на този етап, дължаха неуспеха си не на недостиг на сили, а на изгубвания, които им костваха време и не им позволиха да влязат в контролите. Имаше и интересни позиции в класирането – оказа се, че който е отделил малко време за ориентация, всъщност е спечелил много повече.

Ден втори, 8 юли Състезанието като че ли влезе в нормалния си ритъм. Макар че вторият етап едва ли отстъпваше на първия като трудност, повечето участници го преминаха без проблеми. И тук имаше критични места, вероятно имаше и обърквания на маршрута, но не знам това да е довело до сериозни проблеми за някого, включително с оглед класирането му. Времето бе по-хладно заради променливата облачност, което може би също допринесе за по-лекото преминаване на маршрута. След чудесното каране предишния ден, за втория етап се придвижвах изцяло на четири колела или два крака. Затова ми е по-трудно да разкажа за всички изпитания, на които са се натъкнали участниците. Знам, че със сигурност е имало едно тежко изкачване по разкалян черен път (след х.Момчил юнак), интересно спускане по дива пътека (в района на с.Джурковци), както и много други баири за преброждане. Аз и компанията ми се ограничихме до района Рожен – х.Момчил юнак, който ни предлагаше чудесен фон с нагънатите родопски ридове и лесен достъп с автомобилите. В края на деня изкристализира и класирането. Някои вече водеха убедително, други имаше за какво още да се борят, но фаворитите бяха очертани…

Ден трети, 9 юли За да приключи по-рано състезанието, стартът на третия етап бе изтеглен с един час, в 8ч. След кратко изкачване до вр.Снежанка по асфалтиран път (всъщност от многобройните строежи наоколо е заприличал на черен), следваше дълго спускане през Смолянските езера към гр.Смолян, чиято първа част бе много трудна и технична по критериите за ХС състезание. Неслучайно само тези участници, които обичат нанадолното каране, успяха да преминат без слизане от велосипедите и бутане/носене по улея с камъни, т.е. пътеката.Тъй като това е може би най-добрата пътека в района на Пампорово, предпочетох повече да карам, отколкото да снимам, но въпреки това има достатъчно кадри, които запечатаха духа на това спускане. От Смолянските езера аз продължих с лифт, но състезателите, разбира се, трябваше сами да се изкачат обратно на нивото на хотела, минавайки през с.Левочево. Макар и с намалели запаси от енергия, всички участници в третия етап успяха да пресекат финала в рамките на контролното време. Раздаването на наградите отне доста време по простата причина, че такива бяха предвидени в изобилие, включително и за всеки участник. Бе разиграна и томбола сред всички стартирали (дори и да не са звършили успешно) за един GPS апарат. Накратко, голямо награждаване падна! След това някои си спретнахме и голям обяд в една крайпътна кръчма, преди да се разделим отново към всички краища на страната. Смятам, че по този начин приключихме подобаващо Паралелна Вселена – Пампорово 2006!