На 11 май в Боровец се проведе първото за България състезание по спускане за издръжливост (enduro-DH) – едно колкото желано, толкова и неочаквано събитие. Желано, защото в последните години със сигурност доста хора се питаха кога някой ще се реши да организира подобно нещо у нас, а неочаквано, защото всички мислеха, че първата подобна надпревара ще е обявеното още през зимата и насрочено за есента събитие на троянския клуб Mountain Hill, но през април се оказа, че зимният курорт над Самоков се кани да направи прехода между двата сезона именно с подобно мероприятие.
Преход в буквалния и преносния смисъл, доколкото трасето с дължина 12 км (по измервания на някои от състезателите дължината му всъщност беше 9 км, но това едва ли има голямо значение) започваше от вр. Ястребец (горната станция на кабинковата въжена линия) при височина почти 2400 м, където все още имаше големи преспи, и се спускаше през сняг, кал, вода, камъни и гора до плаца пред хотел „Рила“, където бе финалът. Така от гл.т. на терен участниците наистина минаха сякаш през няколко сезона, но за щастие във всяко друго отношение почивният пролетен ден се усещаше почти като летен, с температури достигащи 15 градуса дори при старта.
Скоро след 8 часа, когато започна регистрацията, участниците вече се бяха наредили за взимане на номера. Процедурата сякаш вървеше малко бавно, но това само ми даде възможност да разгледам хората, които се бяха записали – веднага правеше впечатление, че това не бяха само редовните спускачи, но и много участници с АМ/ендуро велосипеди, които очакваха да се позабавляват, а защо не и да запишат добро класиране?
Все пак по трасето имаше и изкачвания, имаше и въртене, така че колело като горното би могло да стигне до финала с много добро време в ръцете на опитен и смел колоездач. Дали обаче наистина бе така, или логиката ми щеше да се разбие на пух и прах, предстоеше тепърва да разберем. Никой досега не беше участвал в такава надпревара, така че догадките бяха много повече, отколкото фактите.
Не беше обаче толкова трудно да се направи предположение, че Боби Крумов от Ram Bikes ще се бори за добро класиране и победа. Макар на горната снимка да подхожда заглавие от типа „Да имаш гръб“, Боби има и крака, и смелост, и техника, и сила, и издръжливост – всички качества, необходими за спечелването на подобно състезание. И действително той бе много близо до пълния успех, но Митко Гайдов от True Riders, който се оказа основният конкурент на Боби, успя да надделее в един дуел, който продължи от старта до финала! Ram Bikes пък бяха основни спонсори на събитието, наред с организаторите от Бороспорт/Байкпарк Боровец.
Трябва да призная, че останах доста разочарован от наличието само на 64 участници. В смелите си мечти очаквах поне толкова да са само карачите извън обичайния DH контингент и като цяло се надявах да видим меле от 150-200 души на старта и дълга върволица по трасето надолу. Оказа се обаче, че мнозина май още спят зимен сън или пък са се уплашили от дължината или водността на трасето… Тяхна си работа, де, те изгубиха, защото състезанието изглежда да беше много яко! Казвам го така, защото аз нямаше как да оценя чувството да стартираш накуп с още 60 човека, да се надбягвате в кишата, да се окаляте като прасета по черния път и да се насмитате по пътеката в гората… Подобно мероприятие се прави наистина най-вече за участниците – ако човек не кара по трасето, е абсолютно все едно дали ще стои на старта, на финала или някъде по средата, защото във всички случаи ще види как в рамките на няколко минути покрай него преминават всички и след това му остава само дългото връщане към финала – в моя случай толкова дълго, че пропуснах награждаването!
Ето, че заговорихме за финал и награждаване още в началото на статията, но не, още е рано за това! Да се върнем към съботната утрин, в която записалите се вече участници се натовариха на лифта, за да направят тренировъчно спускане преди обяд, а аз започнах тренировъчно изкачване нагоре, за да заснема някои от тях по трасето. В дъхащата на свежест гора, в шарените сенки на започналия вече ден, фотоапаратът ми от време на време „премрежваше поглед“, но аз както никога се бях наспал и крачех бодро нагоре.
Тук-там наистина имаше по-равни участъци или леки изкачвания, но като цяло 30-те процента, посочени от организаторите като каране нагоре или по равно, ми се сториха малко преувеличени. Което в никакъв случай не правеше състезанието лесно, тъй като спускането е натоварващо дори когато е само 2-3 км, какво остава за 3-4 пъти по толкова.
Това, че голяма част от трасето беше по черни пътища, също не означаваше возене, защото най-бързите въртяха навсякъде, където имаше смисъл, а по-игривите подскачаха навсякъде, където видеха камък.
Като нямаше камък, и мост вършеше работа, както ни показва Марто Бочуков, който с орлов поглед фиксира наличието на двама души с фотоапарати след моста и моментално реагира по правилния начин.
Не беше време за бели фланелки, освен ако не искате да смените цвета им – макар че долу бе напълно сухо, дори прашно, външният вид на повечето участници издаваше състоянието на горната част от пистата.
С приближаването към пътеката, срещнах и отбора на True Riders – или по-точно е да се каже, скочих в храстите, за да освободя пътя за прелитащи с аеродинамична стойка обекти. Митко Гайдов (най-отпред) изглежда пробваше дали може хем да си почива, хем да не губи скорост, и беше залегнал максимално ниско над кормилото.
Рилска идилия – горска тишина, съпроводена от боботенето на придошлата Мусаленска река и от време на време силуета на някой колоездач, изскачащ по горската пътека.
Всъщност, докато стигна до пътеката, повечето състезатели вече бяха минали, но се надявах все пак да хвана последните и не останах разочарован. Стоян Иванов и Илинда Евтимова минаха на газ през един малък поток, точно когато и аз бях около него.
Тук за мен беше първата среща с калта, но за състезателите бе по-скоро последна и си личеше, че добре са овладяли карането в нея.
Изведнъж от сенките изскочи някой много бърз – във фокуса разпознах Христо Тодоров от True Riders, който по-късно завърши трети при мъжете. И има защо – пръски кал и иглички хвърчат изпод гумите му още на тренировката!
Случайно забелязах и интересна улика до пътеката… Хмм, да не би Спиндермаан да е минал оттук и да е фиргал пиаджина флистата?
Металния (a.k.a. Попа или просто Борислав Дулев) бе един от последните останали по трасето, но пък мина точно като за снимка!
Малко по-нагоре засякох и една от трите жени, които стартираха в Drop The Mountain Borovets 2013. Николина Попарова бе напълно непозната за повечето от нас, а изглежда, че и тя тепърва се запознаваше с трасетата за тази дисциплина, но важното е, че трудностите не само не я отказаха да участва на финала, но имаше сили и да се усмихва, което значи, че ще я бъде! 🙂
Докато драпах към ски-пътя, засичах по пътеката някой и друг закъснял участник в тренировките. Използвам повода да споделя, че пътеката ми хареса изключително много – явно е едно от по-новите трасета в Байкпарк Боровец, досега не я бях виждал, и изглеждаше изключително апетитно – със сигурност ще е едно от първите неща, които ще пробвам когато байкпаркът отвори врати. Официално това ще стане около средата на юни, но от администрацията на Боровец ни казаха, че вероятно още по празниците около 24 май „Ситняково експрес“ ще работи, така че желаещите да покарат там могат вече да се приготвят. 😉
Междувременно специалният репортер-състезател на МТБ-БГ, познат на повечето хора като мой брат, застава на старта. При нареждането попада в най-задните редици, но за отразяване на надпреварата това е по-скоро плюс. За класирането не чак толкова. 😉
Погледът назад разкрива още много свободно място. Личи си, че и организаторите са очаквали повече участници – жалко, наистина, че ги нямаше.
Готови! 3…2…1…Старт!
Не какъв да е старт, а първият масов старт по спускане в България. Не къде да е, а на 2350 м н.в. Определено си струва човек да е част от това!
След първите 50 метра участниците нагазват в първата преспа и кал. За някои бутането започва още оттук.
Още 50 метра и всякакви надежди за задържане върху велосипедите изчезват със скоростта, с която снегът наоколо се топи под жаркото слънце.
Само дето не се беше стопил достатъчно и навсякъде…
Преспата се оказва не много дълга, но след нея идва ред на калта – не съм сигурен кое е по-добре, но тук поне се кара.
Пльок! Първото кално петно не закъснява да се лепне върху обектива на камерата. Бърсането в движение е невъзможно – брат ми всъщност каза, че дори почистването на маската е било трудна работа, поради което видимостта на много места е била влошена. Който е карал с късащи се плаки за кал, да каже колко броя е сменил? 🙂
Второто петно добавя замазване и вляво на екрана. Все пак късмет, че двамата отпред са хванати така хубаво в завоя…
Един от последните ясно различими обекти между петната е победителката при жените Илинда Евтимова. След малко обаче калната маска скрива почти всичко.
Въпреки това ще продължа да ви „измъчвам“ с окаляни снимки, защото има какво да се каже и за минаването през реката. По принцип отдясно има мост и повечето участници минават по него, а на тренировките кажи-речи всички. После обаче разбрах, че в самото състезание борбата в челните редици била толкова оспорвана, че всички там прегазили на сляпо през водата, без да са пробвали брода при тренировките и без да са сигурни какво се крие под водата. Някои от състезателите в средните и по-задни редици също не пропускат да си намокрят краката.
С навлизането в долината пътят прилича по-скоро на река.
Едва по-надолу участниците стъпват на суха почва (и сухи камъни, тъй като ски-пътят покрай Мусаленска река предлага разнообразие от такива).
По това време аз причаквах първите точно на влизането от ски-пътя в пътеката. За мой късмет изборът на място се оказа много удачен, защото успях да запечатам един от решаващите моменти в борбата за първото място:
Точно при последния шикан преди отклоняването по пътеката Боби Крумов (Ram Bikes) и Митко Гайдов (True Riders) се появиха на пълна газ. Боби караше по външната, по-стабилна линия, докато Митето изряза завоя отвътре и успя да излезе с една дължина пред съперника си, което му осигури влизане в пътеката на първа позиция. Дали това е решило изхода от борбата между двамата не мога да кажа – доколкото разбрах, до финала те са били все така близо, но като се има предвид, че пътеката не даваше твърде много възможности за изпреварване, може да се окаже, че точно тук състезателят на True Riders спечели състезанието.
Впрочем имаше основателни причини за описаната горе ситуация – когато Боби се приближи, оказа се, че е с АМ велосипед, който определено го е принуждавал по-внимателно да избира линиите си, особено при високата скорост, с която се движеха с Митко. Двамата завършиха състезанието с крехка разлика от 50 стотни, което означава, че са се гонели до последния метър на трасето – при такава дължина това е меко казано впечатляващо. Браво, машини!
След първата двойка дойде втора – Росен Ковачев и Марто Бочуков. Тук нямаше как да знам, но по-късно разбрах, че Росен е паднал още в горната част на трасето и е ударил лошо ръката си, което е и едно от обясненията за придвижването му назад в класирането – на финала той вече беше с осмо време.
Младият състезател на Ram Bikes пък успя да се добере до четвъртото място.
Преди него на подиума се „вмъкна“ Христо Тодоров от True Riders, който при влизането в пътеката бе пети, но надолу е успял да „изяде“ Росен и Марто.
Завоят към пътеката не беше от най-лесните – идваш с висока скорост, наклонът надолу се явява страничен при завиването, а настилката е от камъни и песъчлива горска почва. Не е учудващо, че някои дрифтеха, други почти спираха, а трети успяха да улучат някоя и друга канара…
Малко по-надолу пък имаше техничен праг точно в един остър завой с лоша видимост. На такива места обикновено се получаваха задръствания, тъй като един ако спре, другите също нямат избор.
Имаше и хора, които улучваха момента и с добра техника преодоляваха препятствието.
След него ги чакаше мост над реката, а след моста… изкачване, което в преобладаващия брой случаи означаваше бутане.
Тук ме застигна и Емил Стойнев, който е един от най-добрите ни ХС състезатели, но реши да се пробва и в това предизвикателство. Не се учудих, че бе сред малкото, които изкачиха този участък на педалите, при това с усмивка.
По ирония на съдбата обаче късметът сякаш му беше казал „Абе, момче, ти сигурен ли си, че си се записал в правилната дисциплина?“. Някъде нагоре беше паднал, в резултат на което едното му спирачно лостче бе останало без ръкохватка – въпреки това на Емски и през ум не му минаваше да се отказва. Имаше и двама-трима души със спукани гуми или скъсана верига – тривиални проблеми, които обаче моментално те лишават от всякакъв шанс за добро класиране.
По пътеката имаше и други свидетелства за спречквания между камъни/дървета и велосипеди.
Един от последните, които минаха по трасето, бе Денис Стоянов. Учуден се вглеждах в него и байка му, очаквайки да видя нещо нередно, но всичко изглеждаше нормално… Всъщност не, имаше нещо, дето не е като при другите, и това бе чистичкият външен вид, все едно току що бе облякъл екипа си. Точно такова бе и неговото обяснение – в горната част е карал с почти пешеходна скорост, за да не се налага дрехите му да служат за реклама на прах за пране.
А на финала, откъдето аз бях твърде далеч в този момент, ситуацията е като на бойно поле! Тела и велосипеди са разпръснати навсякъде, тежко дишане се чува от превити от умората хора… Не е лесно да караш в състезателен режим повече от 20 минути!
Време бе за миене на колелата и сваляне на калните дрехи, а също и за награждаване, което бе с участието на спортния министър Петър Стойчев.
Това е от нашия екип, очаквайте скоро и галерия от състезанието, а ако остане време, може и кратък видеоклип да сглобим. Сега обаче е време да се изключим. 🙂
Тази статия е подготвена със съдействието на:
