Следващите дни го ударихме на лежане и дълги изтощителни разходки из Ле. В най-големия дъжд и мъгла се качихме до манастира Намгял. Обиколихме мюсюлманската част на града, където открихме малки пекарни, от които купувахме топли хлебчета и нагъвахме като умопомрачени. Тогава темата за храненето беше излязла на мода, защото трябваше да заглаждаме някои ръбове. То не бяха шоколадови кроасани и кейкове на закуска, то не бяха разни шикозни заведения, разни ориенталски шекерлии, с една дума гледахме да се поглезим. Направо откачихме от обиколки по базари и разни “дупки”. Утеха ни беше единствено, че открихме от къде чичо Джон беше купил бира.
От неспиращия дни наред дъжд бяха прокапали няколко стаи в хотела. Имаше евакуация на туристи. При нас имаше слаб теч само в банята, точно над тоалетната. Та като „пускахме вода”, право във вратлето ни капеше. Терапия по ладакхски.
В крайна сметка дъждът спря. В тоз прекрасен момент решихме да се качим до Шанти ступа, издигаща се над целия град. Белите й стени ярко светеха на открилото се слънце. Хубавото беше, че нашият хотел се намираше на 100 метра под нея. Горе попаднахме на група туристи от Русия. Завалиите малко им развалихме хатъра, защото на заядливите им забележки беше отговорено. Раздаваха го малко Buddha bless you, много вярващи… абе, досадници. Същевременно имаше и една двойка индийци, които пърдяха, та се късаха. Що басма уйде! Страшна компания. Иначе от Шанти ступа се откриваше величествена панорама към планините на Ладак и Занскар. Успяхме да видим положението към Кардунг ла. Снежната ивица беше слязла до към 4500м. Това означаваше, че на този етап проходът е затворен и май ще го отлагаме за някой друг път.
