А сега... Чудя се как точно да започна, за да звучи адекватно цялото нещо, затова ще започна с малко обяснение за мен и спорта като цяло.
Започнах да карам сериозно преди няколко години когато смених колелото от Метро с колело Drag Climber. Три годинки си го карах както е излязал от магазина и чак преди една седмица ме озари идеята да го направя подходящо за по-сериозни преживявания. И така, с помощта на този форум започнах да харча мангизите за великия ъпгрейд. От сликове Tabletop минах на Charger-и, от V-brake на хидравлика, от седалка тип пингвин (името е озарение на моя добър приятел Теодор, за който ще прочетете след малко) минах на... Не знам, някаква двайсетлевова седалка с гел. Гъзът ми е щастлив, това е важното. Купих си броня, джърси, каска, маска - изобщо всичко, което би ми потрябвало, за да оцелея. Е да ама не. Парите не стигнаха за нова вилка и останах с XCR... Да-а-а... Колко необмислено, помислих си аз докато падах за 3-ти път днес. Но за това след малко.
Е, денят дойде. Вместо стандартните мисли за това как утре ще стана и ще гледам Farscape, мозъкът ми се беше концентрирал над последното нещо, което чух преди да легна - Айде - утре в 7 ще ти звънна. А часът беше 1 сутринта и 6 часа спане не ми се виждаха много. Повъртях се малко, но в крайна сметка успях да се унеса.
Сутринта дойде. Телефона ми звъни в 7:00. Аларма... Цъкам два бутона наизуст и я изключвам. 10 минути по-късно звъни втора аларма. Повтарям маневрата, без да се замисля. Минават още 10 минути, телефона пак звъни. Псувам силно и звучно - две аларми трябва да има. Сещам се за снощните си размишления и натискам зелената слушалка.
-Станáл ли си?!
-Да, да, да.
-Еми приготвяй се.
-Ок, до след малко.
Минава след малкото - измил съм се, навлякъл съм броня, джърси, протектори, каска, ръкавици, напомпал съм гумите, приготвил съм чантата, готов съм да стъпя през прага и-и-и-и... Телефона пак звъни. И пък псувам силно и звучно. Разговора протича така:
-Еми, Момчи, отменя се за следващия рейс, щото иначе ще стигнем горе преди да работи лифта и ще висим един час на студа.
-О-ок.
...
Събличам всичко, и хвърлям колелото в хола. Сядам на компютъра и намусено гледам в него в продължение на един час. Още едно триеточие.
Минава великия час. Вече наистина тръгваме - среща пред кварталното даскало. 5 минути и съм там. Хората ме гледат като извънземно. Не за последен път, както щях да убедя по-късно. И ето, няколко мига по-късно по улицата се появява ухилената физиономия на Теодор. Пришълците 2. Казваме си по едно бързо здрасти и започваме "прехода" Централна Гара - Хладилника.
Както бързо разбрах - дори температурата да е 20 градуса, в ризницата е 50. Пряка след пряка откопчавам по някой апарел. На Сливница махнах лепките на кръста, на Възраждане разкопчах ципа, на НДК разхлабих протекторите и на CSS вече сериозно се замислих дали да не направя стриптиз защото ни предстоеше бутане нагоре към Червеният Кръст. Е, отказах се от тези мисли когато стигнахме магазина Фантастико. Подпрях машината навън и зарекох на Тошето да я пази като очната си ябълка. Влязох в магазина и за мой абсолютен ужас разбрах, че ефекта климатик не действа докато носиш 2 кила пластмаса по тебе. Бързо грабнах две Кутии Орео, два ментоса (Xtra Mint) и два Dr. Pepper-а. Тъкмо се готвех да се наредя на касата, когато от някъде излязоха 2-ма пенсионера с кисели млека, торби с зеленчуци и луканки под мишници. 10 минути чакане на 2-ма клиента ми се струва почти нормално. Както и да е.
Излизам и за моя радост Тошето седеше до две колелета и имаше две очни ябълки, точно както му зарекох.
Разделяме двете безалкохолни и след още малко бутане стигаме апогеята на хълма. Следва прохладно спускане, два опита да бъдем блъснати и един опит да блъснем пешеходец. И ето го великия Хладилник. Веднага забелязваме бързо отдалечаващият се жълт автобус, странно напомнящ 93-то на което трябва да качим. За щастие след 10-ина минути пристига нашето возило нагоре. Изумително е колко много хора могат да дойдат на спирката само за 10 минути чакане.
Е вече сме в автобуса. Колелетата са ужасно зле закрепени за една тръба и аз ставам да взема билети. В момента в който обръщам гръб на двуколесниците, чувам трясък съпроводен със стържене. Разбира се, че бяха паднали. Е, хубаво - бавно ги вдигаме и за моя изненада на колелетата им няма нищо! Докато не виждам, че единият педал на колелото на Тедо се е заглавил в спиците на моето. Е... Три криви спици, ама каплата е ок. Няма ядове. С всичките тези премеждия, стигаме до лифта без да се усетим.
Сваляме машините и започваме да бутаме до станцията. Още от спирката, Тедо вече е на кръстосан разпит с тема "Лифта и неговото приложение като велосипеден транспорт". Той ми обяснява колко лесно било и как трябва само да обърна седалката на страни и да държа колелото на две-три педи от мен и как едва ли не само ще си купи билет и ще качи на лифта. И на двама ни беше ясно, че не е така, затова наденвам fullface-а и заемам позиция до него.
Лифта загребва гъзовете ни и само за момент изглежда, че всичко е ок. Докато колелото ми не се отделя по график от земята. Държа го аз за седалката и не пускам. А то се клати ли клати. Адреналина кипи, но колелото се държи. След малко напътствания от Тошето успявам да закача седалката на лифта (Fullface-а не помогна - не виждах нищо). Първата победа за деня. Хората вече с право ме гледат като извънземно от всякъде. Бяло-синьо червено нещо което лети. Дефинии градим тук.
Е да ама всичко що се качва трябва да слезе рано или късно. Това не сме го дискутирали - как аджеба се слиза от това нещо? Еми, просто отговаря ми той. Да, ама не. Стигаме втората станция и аз съм почти готов - а, а да сляза ама колелото имаше други планове. Добре че беше шефчето на лифта да го свали, че щях долу да го търся, а то ми трябва за слизането.
ПОБЕДА, крещя едва ли не. Тошето ми разваля кефа:
-Момчи, не искам да те притеснявам ама имаме още един лифт.
Псувам на ум докато чакам седалката да ме вдигне. Колелото ми пак решава да прояви малко интелект в грешния момент и пак увисва на ръката ми. Добре, че нося ръкавици. Със сетни сили го закачам за лифта и ликувам на ум. Тедо вече се радва на гледката и ме пита дали и аз се наслаждавам. А на мен през кратуната ми минава само мисълта, че ще трябва да го катерим този лифт още веднъж.
-Как е? Нервен ли си?
-ДА!
-Що бе, добре се качи.
-Мразя този лифт.
Оправям презрамките на раницата, Тошето ми наденва каската, щото мене ме е страх да си пусна кормилото, оправям педалите да не се закачват някъде и се готвя за второ слизане. Псувам на ум докато Тошето ми обяснява как един негов приятел си е хвърлил колелото от лифта като му е казал, че тук слизаме. Е този път беше по-успешно и возилото не си остана на лифта. На твърда земя сме, казвам си под носа. Сигурно съм изглеждал доста унил, ама бях готов да скоча на нечии врат от радост, че съм оживял без да се хвърлям от ескалатора.
Оправяме екипировката, аз се дивя на бойните белези от лифта. Рамката е издрана, а надписа Climber мяза повече на място където някое коте и е точило ноктите. Мисля си как рамката и без това е за боядисване докато се готвим да се пуснем по пътеката. Е да ама не. Гумата на Тошето е на друго мнение. Налягането й се е приближило прекалено много до това на атмосферата ни и тя, клюмнало, виси от шината.
Ремонт, а? Да еба и ремонта. Обръщаме му колелото, вадим гумата и какво? Не е спукана. Псуването вече не е само на ум, докато сглабяме всичко обратно. Е ВЕЧЕ тръгваме, отбелязвам на глас. И така де, тръгнахме.
"ТЕГАВО!" крещя аз към бързо отдалечаващият се пред мен Тедо. Това ми стана навик за цялото приключение, ама какво да се прави. Той ме чака радостен до една висока трева. И тогава ми дойде умната идея да пробвам - какво е аджеба да се падне с пълна екипировка? И се хвърлям в тревата, разбира се. Кеф! Нищо ми няма. Скоро щях да разбера, че този тест няма да ми е нужен изобщо. Тръгваме и Тошето пак отпрашва много пред мен. Тоя път си викам, че няма да стане така и пускам спирачките. 30 метра по-късно и съм в същата трева в която бях до преди малко. Неволно. Нищо ми няма, ама гуменката ми излетя на някъде, викам аз по Тедо. Докато търся въпросното китайско изделие си мисля как това вече е Downhill.
Наденвам обувката и продължавам надолу. Спускането е тегаво, отбелязвам за втори път. Напълно безмислена ремарка, ама какво да се прави.
TO BE CONTINUED...