от Vatman » Чет Фев 12, 2015 2:20 pm
Времето напредваше и реших, че ако след максимум 2 дерета (минимуми от синусоидата) не се покаже селото, се връщам обратно. Не, че много ме плаши карането по тъмно, имах готовност за такъв сценарии, но на другия ден имах планирано пътуване и не беше твърде добре да закъснявам. Имаше само 2 часа до залеза и мобилизирах останалите резервни ресурси пауър при което в главата ми зазвуча “Now we are free” от филма Гладиатор. На баира след второто дере се появи каменна къща, комина на която пушеше, но нито човек, нито животно се виждаха. Явно човека беше вътре, но защо му беше нужно да пали печка през Август, така и си остана загадка. Възникна хипотезата, че може да е варил ракия. След около четвърт час каране се чу лай на минимум 2 кучета, следователно селото беше близо, но май кучетата не бяха вързани, което е често срещано явление по тези пасищни райони. Долу в дерето имаше двама овчари, паркирали стадото до реката и няколко коне, но кучешкия лай беше от другата страна на пътя и явно кучетата не бяха под контрола на точно на тези овчари. Продължих към следващия баир и с притеснение установих, че кучетата наистина не бяха вързани и бяха 2, но не се знае дали няма отнякъде да изскочат още от овчарските колиби наблизо. Нямах подръка никакви средства срещу кучета, ако не броим тежките туристически обувки. Не спираха да лаят гледайки към мен и чакаха да навляза в територията им. При тези обстоятелства реших да сляза от байка и да премина бутайки този участък, което малко успокои кучетата, но опасността от нападение не беше преминала. Точно в този момент каката от навигацията се изцепи “you have arrived at destination”. Какъв дестинейшън, ма како, не видиш ли, че кучета се канят да се нахвърлят върху мен? В този момент едното куче се втурна към мен и другото го последва, рязко се обърнах с лице към него и спрях. То също спря на 3 метра от мен и се скъсваше да лае. Бях се подготвил да раздавам шутове, използвайки байка за щит. Бавно и полека се отдръпвах стоейки с лице към тях с цел да изляза от периметъра им на отговорност. Те обаче не отстъпваха и поддържаха позиция за атака от 3-4 метра. След 50-60 метра напред по пътя имаше огромна локва заемаща цялата ширина на пътя, която смятах да използвам в моя полза и преджапах през нея без никакви притеснения. Това се оказа успешен ход, кучетата очевидно не бяха тренирали атака с преминаване на водни препятствия и дори не направиха опит да преминат локвата. Тъкмо адреналина в кръвта ми започна да спада и дойде ред отново да нахокам каката затова, че се изказа неподготвена в най-неподходящия момент щото аз никакъв дестинейшън не виждам. При превала на следващото баирче обаче, се показаха къщите на основната махала на селото… Ура! Има такова село! Имперският марш от Star Wars зазвуча мощно в главата ми.
Макар, че беше мрачно, се разкри потресаваща с мащабността си панорама към целия Пирин и голяма част от Рила. Едва ли са много местата с такива гледки. Нито обяснения, нито снимки могат да пресъздадат дори и в малка степен преживяването, така, че няма да се напъвам да описвам гледките. Ставайте от компютрите и тръгвайте при първа възможност към това епично място.
Някак си по инерция байка ме закара точно пред магазина-кръчма пред който стоеше Муса – неформален кмет и фронтмен на селото (бях чувал за него от Васко, един авер от Велинград, запален планинар, който се опитвам да накарам да се качи на байк, но засега без особен успех). Веднага го познах и се заприказвахме. Изключително приятен и позитивен човек. Оказа се, че има къща за гости, но нямаше как да остана там за нощувка, макар, че много исках. Зарекох се някой ден да отида отново… ако не в този, поне в някой от следващите животи.
Garmin 60CSx показваше 1588 метра надморска височина до въпросната къща за гости. Кръчмата, за която естествено се предполага, че е идеалния интелектуален център на всяко село (в което няма читалище) е около 10 метра по-ниско, така, че категорично славата на Орцево се потвърди.
За мое огромно съжаление се налагаше да напусна това вече придобило митичен статус за мен място и да поема обратно. В синхрон с прииждащите нови вълни черни облаци от запад вградения в главата ми плейър пусна „A storm is coming” от Властелина. Преминах покрай кучетата безпроблемно, тъй като вече ме познаваха, дори не се наложи да слизам от байка. Бях почти сигурен, че ако в момента ме нападнеше отнякъде вълк или дори тигър, биха скочили срещу хищника да ме защитят. Такъв сценарии за щастие не се случи.
Обаче чистосърдечно си признавам, че спусканията не са ми любимата част от карането… страх лозе пази както се казва… този страх ми е от едно падане на една стръмна пътека под вр. Арапчал когато единия рог на кормилото (тогава бях с кормило с рога) се заби директно между ребрата ми, но за голям късмет и благодарение на дрехите не засегна сериозно карантията в гръдния кош, а се отървах само с пукнати ребра, но болките продължиха месец и половина. Все още изтръпвам като видя колело с рога. Като стана въпрос за колела, не би било справедливо ако освен Бил Клинтън не похваля и българчетата от Монтана, сглобили такъв чудесен байк като моя Крос Big Foot модел 2013, който въпреки някои издевателства от моя страна над неговия технически интегритет, не прояви дори и намек за какъвто и да е проблем. Да са живи и здрави, ако знаех точно кои са въпросните момци, веднага бих им пратил една дамаджана с ракия по Еконт (с право да я тестват преди да я приемат, макар да съм почти сигурен, че никога не биха я върнали). Там ги ценят тези работи.
Надолу валеше почти през цялото време. Васко звънна когато бях преди Кръстава да пита какво става и каза, че във Велинград изобщо не вали, но мен това въобще не ме стопли. Краката ми бяха тотално мокри, тъй като още не бяха изсъхнали от локвата при кучетата, а пътищата надолу си бяха почти като реки. Сега разбрах, че гамашите се носят не само за гъзария, а вършат идеална работа в такива условия. Аз нямах, но си поставих за цел да се снабдя непременно. Добре поне, че челника ми се оказа уотърпрууф и не ме предаде, понеже половината от пътя карах в пълен мрак. Този път след Кръстава за сигурност избрах маршрута през мината, понеже преди бях минавал 2 пъти от там и познавах добре пътя, а каката от навигацията не ми беше нужна сега и я бях изключил да не ме разсейва. При този вариант на маршрута се кара около 4 км повече по асфалта на пътя Велинград-Сърница. Влизайки от юг в града бях вече изтръпнал от студ, въпреки, че надолу дъждът беше по-топъл. Някой като с нож беше отрязал дъждовния фронт в резултат на което в едната половина на града не беше капнала нито капка. Под любопитните погледи на СПА курортистите в центъра изядох 2 големи палачинки с шоколад, което върна отчасти организма ми към нормалното функционално състояние. Само след 3 минути в леглото и една дълбока въздишка на удовлетворение, вече се крояха планове за следващия маршрут, който задължително трябваше да включва и… познайте… Орцево, разбира се.
***край***
PS: Има няколко снимки, които ще кача по-късно