Начало Пътеки По пътеките Беласица
Беласица
Написано от Любомир Ботушаров    Петък, 16 Януари 2009 23:51    Печат

Може и да не знаете, но към днешна дата (началото на 2009 година) Беласица е най-новият природен парк в България. Този статут на пограничната южна планина бе приет в края на 2007 година с цел опазване на естествените кестенови и вековните смесени гори, както и на няколко застрашени от изчезване растителни и животински вида, но не това бе причината да си замъкнем там колелата в края на май и началото на юни 2008 година. Бяхме слушали как склоновете й се издигат като стена от ниво 200 м над марското равнище до около 2000 м н.в. (най-високият й връх е Радомир - 2029 м), бяхме гледали снимки и карти и всичко видяно, чуто и въобразено ни караше да кроим планове за каране там. И те съвсем не се ограничават само с обиколката, която направихме. Тъкмо напротив, "запознанството на живо" показа, че "обвързването" няма да ни се размине, така че следващите маршрути вече са набелязани. Преди това обаче ще ви разкажа за първата среща, както винаги вълнуваща и изпълнена с чудесни преживявания.


Снимките в тази статия са заснети от: Любомир Ботушаров, Евгени Тодоров, Гърчавия и Дебелия


Една и съща е причината тази планина в югозападния ъгъл на България да е от голяма важност за еколозите и в същото време да е много слабо позната на повечето хора. Десетилетия наред минаващата по билото й граница между България и Гърция, а в западната част и със Сърбия, впоследствие Република Македония, е гарантирала труден достъп на цялата й територия. В този период пътеките на Беласица със сигурност са били утъпквани повече от "кубинките" на граничарите и стъпките на нелегално преминаващи границата, отколкото от планинари и туристи. Свидетелства за тези времена могат да бъдат видяни навсякъде - повечето вече са изоставени и стоят на мястото си само за да разкажат мълчаливо, че не винаги е било толкова лесно да бъде докосната красотата на склоновете, издигащи се над долината на р. Струмешница. Дори и хижа "Конгур", в която преспахме, навремето е била гранична застава! Строгият ограничителен режим за достъп може и да е "скрил" планината за едно поколение туристи, но я е съхранил за следващото, в което по стечение на обстоятелствата попадаме и ние. Затова горите и откритите й била са съхранили множество ценни видове от флората и фауната в естествения им вид и местообитание - ако тази материя ви е интересна, в интернет можете да намерите допълнителна информация. Ние отидохме там не заради конкретните птички, пчелички и тревички, а за да видим общата картина на една непозната планина и да пробваме някои от пътищата и пътеките й. Преживяване, споменът за което сякаш предизвиква пролетта да не се бави много, за да може да го повторим!

Говорейки си за ограничения режим за достъп, той все още съществува, макар и в много по-лек вариант. Това, че България и Гърция са страни-членки на Европейския съюз, не означава, че можете да пресечете границата между тях където си пожелаете, още по-малко пък по някакви планински пътечки. В противен случай можеше и да не издържим на изкушението на една такава, спускаща се от вр. Конгур надолу в гръцка територия. Някой ден, когато България се присъедини към Шенгенското споразумение, тези последни ограничения също ще отпаднат, но засега е добре да знаете, че можете да щъкате само на родна земя. По принцип ни казаха, че е добре да предупредим гранична полиция за пребиваването ни в планината и маршрута, по който смятаме да караме, макар че ставаше дума за маркирани туристически пътеки и черни пътища. Ако решите да изследвате немаркираните, става още по-наложително да го направите. Не че сме подавали някъде официален рапорт, но още при излизането от гр. Петрич в посока на граничния пункт "Конярево" (по границата с Македония) бяхме спряни за рутинна проверка на документите и обяснихме надълго и нашироко плановете си. След което попитахме дали ще може да преспим на палатки край р. Струмешница, само на няколкостотин метра от ГКПП-то и след проведените разговори със служителите на реда и полученото разрешение, вероятно цялата смяна бе наясно с наличието на десетина планински кози от породата "колоездач" в района на Беласица. 

 

На такава разноцветна планина подхожда и шарена компания, нашата бе точно такава. Сред препатилите ловци на приключения бяхме аз, Боби Бояджиев и Владо, Пасков и Пенч, но последните двама бяха успели да сберат и цяла дружина от приятели, които бяха прясно "зарибени" от пролетната "байкария" и кипяха от ентусиазъм за нови преходи. А пък двама от тях, Гърчавия и Дебелия, кипяха и от лафове и се опитваха непрекъснато да ни докарат коремна мускулна треска от смях. Ние пък, за да им го върнем, се опитахме да ги поизтощим по баирите.

Може би тук е мястото да спомена, че имахме "връзка", но не в онзи лош корупционен смисъл на думата, който би могъл да залегне като първо значение в тълковния речник по нашите географски ширини. Просто Гърчавия имаше роднини в най-крайното село, досами границата, именуващо се Габрене. Та той поназнайваше поне малко от малко нещо за района (и добро, и лошо) и това бе ценна информация за всички ни. Не липсваше и логистична подкрепа. Така например оставихме колите си в неговото село, където роднините му ги наглеждаха. Иначе не бих посмял да си зарежа "трошката" без надзор в един от най-забутаните ъгли на татковината. Това пък ни позволи да мислим и за вариант със спане на палатки, който иначе би бил доста по-трудно осъществим. Тези подробности обаче едва ли ще помогнат особено на тези от вас, които си нямат роднини в пограничните села в полите на Беласица... Затова ще ви разкажа какво направихме ние и какво бихте могли да промените вие.

 
Изглед от вр. Радомир към вр. Тумба


 

За начало, тръгнахме още в петък следобед, за да разполагаме с пълни два дни през уикенда, тъй като не знаехме какво точно да очакваме като трудност, само предполагахме. Пътят до Петрич не е кратък, така че предпочетохме този вариант, за да можем в събота да тръгнем достатъчно рано. Ами... не можахме! Девет души не са малка група и докато се събудим, измием, закусим, сгънем палатките и т.н., и т.н., часовникът взе да клони към обедно време.

 

След като оставихме колите в Габрене, минахме по целия път, свързващ селата в подножието на планината - около двайсетина километра асфалт, като цяло в посока надолу, но на места имаше и изкачвания, които не бих нарекъл леки, защото слънцето вече напичаше без капка милост. Когато достигнахме село Беласица, последното преди Петрич, успяхме да открием (с питане, разбира се) черен път, по който да излезем в Петрич. И както си карахме по този черен път, изведнъж се натъкнахме на млад момък с каска на главата, каращ велосипед, нехарактерен за човек, който отива да бере череши. А пък той точно това бе тръгнал да прави. Още по-голяма бе изненадата ми, когато разбрах, че поне половината ми спътници го познават! От пролетната байкария. Гената от Петрич. Докато аз още мигах на парцали, изненадан от подобна среща насред къра, другарите ми бързо успяха да убедят своя познайник отпреди месец, че няма смисъл да бере череши и да стои в напечената долина, при положение че може да покара с нас ден-два. Речено - сторено! Гената се прибра с нас в Петрич и докато го чакахме да си стегне багажа, направихме една разлагаща дисциплината бирено-сандвичена почивка при градския стадион, откъдето тръгваше червената маркировка за хижите "Беласица" и "Конгур". То и без туй си беше точно време за обяд...

 

След около час Гената бе готов и дружно поехме нагоре по баира към хижа "Беласица". Ще ми се да кажа, че го направихме със свежи сили, но всъщност шкембетата ни бяха натежали, а жегата допълнително изцеждаше енергията ни. Разбира се, като ме чуете да говоря за умора, можете да изключите Боби и Владо, за които това понятие май не съществуваше. Пътят до х. "Беласица" е асфалтиран и на някои места изглеждаше ужасно стръмен, но всъщност май не беше. Поне ако съдя по това, че дори и обезсилени и омързелявени, успявахме на повечето места да караме, а не да бутаме. В тази отсечка нямаше почти нищо интересно, освен туристическите пътеки, пресичащи на няколко места пътя, които оглеждахме много внимателно, защото ще ни трябват за някой следващ път. Изглеждаха доста приятни, технични, може би дори трудни на места... ще видим. В хижата, разбира се, бе време за втора почивка. Тараторче, бира, ядки... и мина още един час! В близост до нея бе и Лешнишкия водопад - аз не стигнах до него, но други дори се изкъпаха в пръските му. 

 

До х. "Конгур" оставаха още няколкостотин метра денивелация. Първо продължихме по асфалта, след това той свърна вдясно (вероятно към поредната гранична застава), а ние продължихме по чудесен черен път през гората. Тук вече бе по-прохладно, а и мотивацията бе по-силна. Започнахме да се убеждаваме, че пътищата в пограничните планини са направени да са здрави и проходими, така че и наклонът им бе съвсем разумен. Изкачването продължи дълго, но не бе изтощително и някъде около 18:30 ч, повече от 7 часа след началото на карането, успяхме да пристигнем в х. "Конгур". Както казах, тя е бивша гранична застава - нямаше по-автентично място, където да прекараме нощта. След като си взехме по един душ (за някои студен) и се разположихме в една от най-големите стаи (при предишното предназначение на сградата сигурно е побирала 2-3 пъти повече хора!), излязохме отново на плаца, преустроен в "лятна градина" с маси. Докато ние празнувахме оцеляването си през първия ден, кметът на Петрич с голяма компания празнуваше нещо друго в съседство. И така докато сънят не ни налегна, а това не беше никак трудно, повярвайте ми! 


На следващата сутрин бяхме първи на плаца, в пълна готовност за закуска. Не само защото бяхме гладни, а и защото ни очакваше дълъг ден и много път. Планът ни предвиждаше да стигнем чак до вр. Тумба, където се срещат границите на България, Гърция и Македония, а това означаваше да се качим до вр. Конгур и оттам да караме по цялата дължина на билото, след което да се спуснем в Габрене.

 

Пътят до вр. Конгур ми се стори безкраен, не толкова като време, а като брой серпентини. Те започнаха още в горския пояс над хижата и продължиха по откритите части, завой след завой, ляв, десен, ляв, десен... Беше красиво, свежо и не бе никак трудно! Както казах, тия пътища явно са правени както трябва! Град Петрич и долината на Струмешница вече бяха далеч под нас, отсреща виждахме като на длан планината Огражден и, разбира се, й се заканвахме отрано. Гената познаваше района и влезе в ролята на водач, обяснявайки ни кой връх как се зове и кой път накъде води. 

 

По този начин лека-полека достигнахме вр. Голям Конгур (1951 м), върху който бе забодена една вишка, в която някога гордо (или пък с досада) са стояли на пост граничари, пазещи родината от набезите на врага. В браздата все още имаше останки от бодливата тел, ограждала територията на страната ни, а на юг освен една страхотна пътека, забелязахме и останки от бетонните укрепления на гърците. Още по-надолу река Струма се вливаше в Бутковския гьол - обширно езеро, разлято между няколко възвишения, а на запад се виждаше поредицата от върхове на Беласица, сред които и първенецът на планината, връх Радомир (старо име Калабак). 

 

Именно към него се отправихме след дългата почивка, която направихме на вр. Конгур. Кратко спускане по браздата ни свали на черния път, следващ билото и като тръгнахме по него, карахме кажи-речи цял ден. До подножието на вр. Радомир бе лесно - съвсем леки наклони нагоре или надолу, страхотни гледки. До самия връх води пътека, която се отклонява от пътя. Някои го изкачихме с колела, други пеша, а трети решиха да си спестят това усилие. На върха процесите на разцепване в партията ни продължиха - Пасков и Пенч решиха да пробват стръмната, технична и едва забележима пътека по западния склон на върха, докато аз и останалите се завърнахме до пътя и се спуснахме под него, подсичайки Радомир от запад. 

 

В крайна сметка се срещнахме отново и продължихме по билото на запад. Тук планината промени облика си, стана по-пъстра (заради цветчетата и ниската храстова растителност наоколо), а пътят все така безкрайно се виеше, подсичайки връх след връх, подминавайки вишка след вишка. Казвам ви, цял ден карахме по него! Малко нагоре, малко надолу. По някое време достигнахме маркирана с жълто пътека към село Ключ. За момент се изкушихме да тръгнем по нея, но началото бе доста обрасло, а ние не бяхме в настроение да замръкваме, тъй че подължихме още на запад. Тъй като по небето се събираха облаци, криещи опасност от дъжд, а и заради напредването на времето, решихме, че вр. Тумба ще го оставим за друг път и ще се спуснем направо към село Скрът. 

 

Единствените, които изкачиха и Тумба, бяха Боби и Владо. Направиха го, когато ние вече бяхме долу в селото. След вр. Конгур те бяха решили да вършат подвизи и минаха по пътеката, следваща същинското било, вместо да слязат на пътя, по който карахме ние. Разбира се, тази отсечка от Конгур до Радомир, където се видяхме с тях за последно, им костваше доста време и сили, но както казах, това явно не ги плашеше.

 

И така, достигайки подножието на вр.Тумба, от който ни деляха около 200 м денивелация, поехме по черния път, означен с жълта маркировка, който трябваше да ни отведе до село Скрът. Юрнахме се надолу като невидели, трудно можеше да се намери нещо, което да спре устрема ни в това дългоочаквано спускане. И все па се намери! Пометени от буря дървета и свлачища препречваха пътя на няколко места, принуждавайки ни да се справим и с това предизвикателство. Щях да се учудя, ако беше другояче! След това обаче ни очакваше награда - технична горска пътека, сечаща напряко пътя, който продължаваше с множество серпентини да "сваля" височина. Тази пътека бе черешката в тортата, след която с наслада се дотъркаляхме по оставащите километри черен път до селото, където пристигнахме тъкмо за събора и тъкмо преди да започне да вали. Не че валя кой знае колко, но напълно достатъчно за по една бира и успокояване на пулса. Горе-долу по това време получихме съобщение от Боби и Владо, че са покорили и Тумба и тепърва ще се спускат обратно. 

 

Беше време да се замъкнем до колите и да поемем в посоката, в която ни очакваше предимно работа, навалица и мръсен въздух - неща, без които едва ли щяхме да можем да оценим напълно двата дни, прекарани в една гранична, красива и дива планина.


Колкото и да съм завладян от спомените си за Беласица, не съм забравил обещанието си да дам напътствия и за тези, които нямат роднини в някое близко село. Нашият преход представляваше на практика почти пълна обиколка на българската част от планината (с изключение на едно "парче" източно от вр. Конгур, снишаващо се до р. Струма). Общата дължина за двата дни достигна 92 км, като данните за всеки ден са предоставени по-долу. От тях (и от картата, каквато трябва да си закупите) можете да добиете представа за трудността на прехода и да подходите към него съобразно собствените си възможности. Хубавото е, че имате и варианти за "бягство" към долината, ако времето започне да не ви достига. За нощуване ви препоръчвам да изберете някое от по-големите села от "огърлицата" на планината - Скрът, Ключ, Яворница, Самуилово... В последните две има къщи за гости, чиито координати са посочени по-долу (имайте предвид, че в картата на "Картография", издание от 2006г., са сгрешени телефоните както на хотела, така и на хижа "Конгур"). Вариантът със спане на палатки също не е за пренебрегване, край въпросните села сигурно има достатъчно места, достъпни с автомобил и подходящи за бивакуване. В краен случай можете да нощувате и в гр. Петрич - тогава първият етап ще е доста по-кратък, но ще трябва да си предвидите допълнително време за прибирането от село Скрът до града в края на втория ден. Както вече отбелязах, в тази отсечка се кара предимно или само по асфалт и преминаването  й отнема не повече от два часа (с включено размотаване, разбира се).


GPS следа за Garmin
GPS следа във формат gpx

Ден първи
с. Габрене - с. Скрът - гр. Петрич (стадиона) - хижа "Беласица" - хижа "Конгур"
Разстояние: 41,6 км
Денивелация (изкачване): 1430 м
Най-висока точка: хижа Конгур - 1280 м н.в.
Най-ниска точка: гр.Петрич - 200 м н.в.
Времетраене на чистото каране: 4 ч
Време, за което преминахме етапа (с почивки и т.н.) - 7:30 ч

Ден втори
хижа "Конгур" - вр. Голям Конгур - вр. Радомир - подножието на вр. Тумба - с. Скрът - с. Габрене
Разстояние: 51 км
Денивелация (изкачване): 1080 м
Най-висока точка: вр.Радомир - 2029 м н.в.
Най-ниска точка: с.Габрене - 350 м н.в.
Времетраене на чистото каране: 5 ч
Време, за което преминахме етапа (с почивки и т.н.) - 10 ч

Места за настаняване

Комплекс "Нери" в с. Яворница - ЕТ "Орхан Изиров"
Телефони: 0886 435356 и 0878 239600
Най-лесно ще намерите комплекса, ако помолите да ви упътят към него в селото (най-добре питайте за ЕТ "Орхан Изиров" или просто за къщата на Изирови), но ако предпочитате по-трудния начин, погледнете приложената карта или навигирйте с GPS апарат до точка с координати: N41 21.804 E23 03.074. Като достигнете посоченото място, ще намерите:
Къща за гости с новообзаведени стаи, снабдени със санитарен възел на етажа. Понастоящем има 6 места, като собствениците могат да осигурят допълнителни легла в други къщи в селото. Към стаите на горния етаж има голяма веранда с обширни изгледи към планините Беласица и Огражден.
Закрита механа и лятна градина с беседка и шарена сянка под лозниците. Менюто включва вкусни традиционни и деликатесни ястия, често приготвени от продукти собствено производство.
Закрит нощен клуб / бар и открит летен бар.
За повече подробности погледнете ТУК

Къща за гости в с. Самуилово
Телефон: 0896 688 379 - Валентин Атанасов - Янкиш

Къщата се намира в началото на селото (като идвате от Петрич), на главната улица, точно срещу училището и паметника на Андон Попов.
Разполага с 15 легла, като има стаи с 2, 3 и 4 легла със санитарен възел на етажа. Две от стаите са свързани с обща дневна, т.е. образуват апартамент, като към спалнята има и голяма слънчева тераса. На разположение на гостите е и спокоен слънчев двор  с дървена маса и две пейки под шарената сянка на стара лозница, както и кафене/ресторант с градина, където можете да опитате домашно приготвени гозби, много от които са от продукти собствено производство.
Собственикът на къщата при нужда може да осигури допълнителни места за настаняване в с. Самуилово за по-големи групи туристи.
За повече подробности погледнете ТУК

Хижи

хижа "Беласица" - тел. 0888 872 409
хижа "Конгур" - тел. 0896 688 382

Коментари във форума


Add this to your website

Коментари

Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Сряда, 27 Май 2009 16:15 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори